Дженифър Ашли
Училище за пирати (17)

17

Тя се втренчи в него с разтворени устни. Сърцето й биеше силно. Дъхът му още лъхаше на брендито, което бяха пили с Джеймс. Неговото откровение я зашемети и в същото време радостта я заля като талаз.

Мислил е за нея, с труд бе изминал пътя обратно към нея, държеше на нея. Не му бе повярвала, че не се е завърнал само заради златото и сестра си, ала неумолимата светлина в очите му я опровергаваше. Разбира се, искаше всичко — бе си го признал — ала действително искаше и нея.

— Не е честно — прошепна тя.

Кристофър се покатери на кревата, внимавайки за ниския таван.

— Току-що отстъпих златно съкровище на брат ти. Не ме интересува кое е честно.

Преди Хонория да е почнала да му се обяснява, събра краищата на нощницата и я разкъса.

Тя застана на колене и затрепери от студ, след като той захвърли дрехата и я огледа с очите на собственик. Не беше сигурна кое я вълнува повече: Кристофър бавен и закачлив или Кристофър рязък и див.

Той уви косата й около юмруците си и я привлече към себе си. Не й даде нежна целувка. Ядосаният Кристофър беше опасен, ала ето че я възбуждаше. Сдържаше силата си заради нея и напрежението — все едно вулкан беше избрал да не изригне — я караше да примира.

Той издърпа краката й и се озова връз нея. Този път нямаше закачки. Разкопча бричовете си, разтвори бедрата й и проникна — напращял и твърд, без да я дочака и подготви. Все едно, тя бездруго беше мокра. Впиваше пръсти в кожата му, докато той влизаше и излизаше от нея.

Изкрещя, стигайки до оргазъм миг преди него. Кристофър продължи да тласка, показвайки й безспорно, че е неин съпруг и тя му принадлежи.

След като притихнаха, той остана в нея, целувайки я с меки устни, докато безумната страст отшумяваше. Хонория се опияняваше, щастлива и изнурена.

Дълго след като луната се бе отдалечила на небосвода Кристофър излезе от нея, метна бричовете, където свари и придърпа завивките отгоре им.

Тя обърна глава на възглавницата, целуна го и пошепна:

— Кристофър.

— Без приказки — гърлено изръмжа той и заспа.

Или поне се престори на заспал. Хъркането му беше малко неубедително.

 

 

Вятърът се задържа попътен, тласкайки корабите на запад. Хонория се мръщеше на чудния ветрец. Искаше й се небето да не остава тъй хубаво, морето — тъй дразнещо безбурно. Една добра буря щеше да ги отклони от курса им или може би да раздели корабите достатъчно, за да ги загуби Джеймс в тъмното.

Гневът към брат й не беше стихнал. Копнееше да го приклещи в някой ъгъл и да му каже точното си мнение за него. Щеше да му се накрещи на воля.

Взря се в „Аргонавт“, който шаваше на няколко дължини назад — лъскав, красив кораб. Даяна беше на него с двете си деца. Даяна беше посмекчила съпруга си, Хонория го признаваше, но още дълго време щеше да измине, преди да погледне брат си с нещо по-различно от помитащ гняв.

В последващите дни нейният собствен мъж се оказа също така арогантен и непоносим като Джеймс. Колкото пъти тя се опиташе да продължи разговора, който бяха подели за любовта си, Кристофър се пулеше насреща й, все едно представа нямаше за какво му говори. Въпросите какво ще правят, след като отведат Джеймс до златото биваха посрещани с отговори от типа на „Прекалено зает съм, за да говорим сега“.

Клетата Манда също мърмореше по адрес на мъжете. След оттеглянето на Хендерсън яростта й непрестанно растеше и никой не можеше да излезе на глава с нея, дори Кристофър. Моряците се научиха да се държат по-далеч от нея. Кристофър равнодушно издържаше на хапливия й сарказъм. Или беше абсолютно дебелокож, или беше свикнал с изпълненията й. След краткия си опит да въвлече Манда в разговор по женски, Хонория реши да я остави на мира. Дамата определено не желаеше да обсъжда проблемите си. Това сигурно се нареждаше сред наследствените черти на семейство Рейн.

Приближиха скривалището на Кристофър без допълнителни приключения — освен насаме в каютата си. Там Кристофър я въвеждаше в светове от удоволствие, за чието съществуване тя не бе и подозирала. Когато двамата за пръв път консумираха брака си преди четири години, мислеше, че е научила какво е да бъдеш с мъж. Сега си даде сметка, че кратката им среща е била точно това: кратка среща.

Сега Кристофър й показа, че е способен да не бърза, да я люби бавно и разтапящо, да я докарва почти до върха и да я сваля обратно в подножието на очакването. Дълго я дразнеше, преди накрая да удовлетвори молбите й — обикновено хилейки се доволно — и да я обладае докрай. В други нощи й налиташе бързо и бясно, докато тя не запищеше от радост.

Освен това я научи да го задоволява с ръце и уста. Хонория с възторг усвои зашеметяващото умение да го докарва до готовност и дори до оргазъм, преди да е влязъл в нея.

Новооткритите й таланти я караха да се чувства мъничко самодоволна, особено когато той я награбеше и я зацелуваше, сякаш не може да се възпре. Пирате, пирате — мислеше си тя. — Ти беше победен!

Поне в леглото. Извън спалнята така и не й даде да спечели каквото и да било.

 

 

Съзряха острова три дена, след като Джеймс беше поел с тях. Надигайки се от водата като поредица от скали, земната маса простираше ръце около заливче, твърде плитко за корабите.

Хонория зърна през далекогледа пищната зелена растителност и тънките сребърни потоци на водопадите, които се изливаха по скалите. Напомняше й за Ямайка, която бе посетила с Пол преди години, макар че този остров бе далеч от там.

— Има много сладка вода — отбеляза Кристофър. — Ще заредим. А пък жена ми може да се изкъпе. — Той хвърли кос поглед на Хонория.

— Това важи за всички — категорично отсече тя. — Също можем да се изперем. И то без да чакаме излишно. Трябва да наредиш, Кристофър.

— Хонория… — предупредително започна той.

— Добре де, писна ми всички да ми „ухаят“. Мога да позная кой е близо до мен по вонята му. Ако ще оставам на този кораб, редовните бани трябва да се превърнат в задължителни.

Кристофър я удостои с хладен поглед.

— Ти бунт ли искаш да предизвикаш?

— Разбира се, че не. Опитвам се да съхраня последните частици от здравомислието си. И от обонянието си.

Той продължи да я гледа безизразно. После се обърна към екипажа, направи с ръце фуния пред устата си и се провикна:

— Нова заповед: всеки мъж — и жена — на този кораб отива при изворите на баня. Цялостна баня, със сапун. Който изклинчи, получава десет удара с камшика. — Сведе поглед към Хонория. — Сега доволна ли си?

Тя се намръщи.

— Не беше нужно да ме възприемаш толкова буквално.

Мъжете взеха да роптаят, а някои моряци й отправиха зловещи погледи.

— А да се наконтим ли после пред огледалото? — извика един.

Друг се засмя и запя на висок фалцет:

— Ох, ще си донеса най-хубавия парфюм!

— Я всички на работа! — заповяда Кристофър, но не звучеше сърдит.

Слязоха на брега с три малки лодки — две от „Аргонавт“ и една от „Звезден кръст“. Кристофър не позволи на Хонория да слезе първа, за да се уверял предварително, че всичко е наред.

— Тук може да са си устроили бивак пирати или контрабандисти — обясни той. — Не съм видял дим, обаче на острова има много затулени долчинки. А от сушата всеки е можел да види идването ни.

На Джеймс явно му се въртеше същото в главата. Закара Даяна на „Звезден кръст“ да изчакат с Хонория сигнала, че е безопасно дамите да слязат.

Даяна фучеше, докато Джеймс и другите гребяха към брега. Хонория беше на мнение, че планът на Кристофър е разумен, макар да изгаряше от любопитство какво е на острова. Ако там се бяха настанали враждебно настроени пирати или контрабандисти, най-добре беше с тях първо да се разправят двамата капитани.

Каза го на Даяна. Високата й снаха се опираше на планшира, а вятърът бе разхлабил кока й.

— О, да — изсъска като оса тя. — Само че те се забавляват, нали така? Докато слезем, островът ще гъмжи от моряци. А какво ще стане, ако срещнат дружески настроени контрабандисти, които да ги почерпят с огромно буре ром? В този случай няма да ги видим ден-два, а те със сигурност няма да си спомнят за нас.

— Преувеличаваш — засмя се Хонория.

— Съвсем не — мрачно пророкува Даяна. — Една пиратска банда веднъж опита да се сприятели с Джеймс, предлагайки му ром, дял от плячката и други — женски — съблазни.

Хонория изви вежди и изрече с най-изискания си тон на дама от висшето чарлстънско общество:

— Глупости. Уверена съм, че подкупите им са усилили решимостта на брат ми да ги арестува. А за женските съблазни не се безпокой. Джеймс не обича леки жени.

Поне така й се струваше. В миналото Джеймс се беше сближавал с жени поради гнусни подбуди: отмъщение или нужда от информация. Рядко гонеше по дирите някоя жена заради самото удоволствие — чарлстънските дами го намираха за влудяващо уклончив. А сега отдадеността му принадлежеше на Даяна.

Тя обърна гръб към зелената шир на острова и не изрече гласно другата си мисъл: ами Кристофър? Той беше опасен чаровник, а Хонория не беше наивница, та да смята себе си за единствената жена в живота му. Не го беше виждала девет дълги години между първата и втората им среща, а след брака им той беше изчезнал за четири години в незнайни земи. Не можеше — и главно не искаше — да си представи какво е правил в тези дълги промеждутъци.

Или пък не?

Прехапа долната си устна и проточи врат да види чезнещите очертания на лодките, които наближаваха брега.

 

 

Отрядът завари острова приятно безлюден. Той си нямаше име, беше разположен встрани от основните търговски маршрути и можеше да се похвали с твърде малко, като изключим сладката вода, която падаше по скалите в бързоструйни, разпенени водопади. Дърветата не бяха здрави за мачти, а мъничкият пристан не предлагаше закрила от бури. Кристофър знаеше, че от време на време пирати и други пътешественици почиват тук и подновяват водните си запаси, ала не намериха знак, че островът е по-постоянно обитаван. От много време никой не беше идвал на него.

Джеймс Ардмор крачеше до Кристофър, който го водеше по пътеката към заровеното злато. Ардмор редовно проточваше врат към канарите и се оглеждаше зад себе си. Кристофър знаеше, че той се пита дали екипажът на „Звезден кръст“ не е замислил някакво вероломство и на свой ред се питаше същото за екипажа на „Аргонавт“.

Летният ден бе жарък и прекрасен. Влажният въздух ги притискаше под тропическите дървета, същите като в джунглата, и по гърба на Кристофър се лееше пот. Ардмор носеше фрак без риза, кожата му лъщеше.

Пътеката беше стръмна, едва различима и обрасла с храсталаци. Буйната растителност, жуженето на насекомите и палещият зной правеха изкачването още по-трудно. Манда и Иън О’Мали вървяха начело на отряда и проправяха път, сечейки храсталаците, а двамата капитани се катереха отзад. Въпреки че Ардмор го доведе с първата лодка, Хендерсън остана на брега. Мъдро, помисли си Кристофър. Манда имаше нож.

— Виждаш какво имам предвид — Рейн описа кръг с ръка. — Да знаеш приблизително къде е съкровището не е същото като да знаеш с точност.

— А ти помниш след четири години ли? — запита Ардмор с нескрит скептицизъм.

— Май да. Но даже и да не помня, ти печелиш.

— Не и ако не открием златото. Или доказателства, че някой друг го докопал. Не изключвам възможността да ме заблуждаваш, а като се разкарам, „случайно“ да го намериш.

Кристофър изтри с ръкав челото си.

— Няма да мине номерът. Ти си ми поставил засада и твои хора ме следват.

— Точно така — отсечено кимна Ардмор.

— Никой не може да те обвини, че не доизпипваш нещата.

Ардмор забави крачка, за да смогнат отпред със сеченето Манда и О’Мали. Кристофър изостана с него.

— Интересно — проточи Ардмор с южняшкия си акцент. — С каква готовност ме водиш към това съкровище. Пък и екипажът ти не се бунтува.

— Вероятно златото го няма. Все пак четири години са това.

Ардмор присви очи. Балдахинът от листа хвърляше сянка и двамата се чувстваха като в тъмнозелена пещера.

— Значи ще ми дадеш мексиканското злато, ако оставя теб и сестра ми на мира?

Кристофър кимна. Шумът от гласовете на Манда и О’Мали и от сеченето заглъхваха.

— Ти може би не вярваш, че Хонория струва цял товар злато, аз обаче съм на друго мнение.

— Какъв си романтик.

— И Хонория каза същото. Но я си помисли, Ардмор. Твоята собствена жена струва ли колкото едно злато?

Ардмор притихна съвършено неподвижно. Даже бризът не докосна кичурите на косата му.

На Кристофър не му беше убягнало как капитанът на „Аргонавт“ гледа красивата червенокоса Даяна. Във времената, когато първо му бе колега, а после — противник, Ардмор не се интересуваше от нищо и от никого. По всичко личеше, че това се е променило.

Доколкото знаеше Кристофър, като малък Ардмор бил пленен от пирати и той самият станал пират. Нещо се беше случило на онзи пиратски кораб, белязало го до живот. После станал ловец на пирати, след като снаха му била убита и се присъединил към брат си в търсенето на отмъщение.

Сега ледът се беше разтопил — мъничко. Джеймс Ардмор, страховитият ловец на пирати, сега се интересуваше от нещо повече от фанатичната гонитба на морски разбойници.

— Да — твърде рязко отсече Ардмор. — Даяна струва колкото едно злато.

— Ще бъде щастлива да го узнае. — Кристофър пропъди една муха, която беше решила, че потта му е идеална на вкус. — Хонория е моето злато.

— Обичаш я — колебливо изрече Ардмор.

— А ти не я ли обичаш? — отговори Кристофър.

Ардмор го измери с поглед. Известно време двамата се изучаваха един друг и никой не отстъпваше: зелените очи надничаха в хладното сиво.

Най-накрая Ардмор се обърна и продължи да се катери.

Кристофър наблюдаваше гърба му, докато се изкачваха по възвишението. Джеймс и Хонория бяха инатливи като мулета на мост.

Късно следобед достигнаха пролука сред дърветата. Възправиха се на една издадена канара, която се спускаше в дълбока пропаст. Кристофър надзърна отвъд тясната долчинка. Наоколо му бръмчаха насекоми, птици и невидими влечуги шумоляха в храстите. Наляво се виждаше заливчето далеч долу и искрящите води на откритото море. Греблата на една лодка тъкмо удариха дъното. Моряците наизскачаха, за да я издърпат на брега. Кристофър не се нуждаеше от далекогледа, за да види как слънцето огрява една черна коса и една червена.

— Мамка му!

Ардмор рязко се извърна. Надигна далекогледа и се втренчи в лодката.

— Кой е дал тази заповед? — невярващо попита той.

Кристофър загледа как Хендерсън отива при лодката и повдига Хонория над планшира.

— Как мислиш, коя е била? Моята или твоята?

Ардмор го стрелна с навъсен поглед.

— Най-вероятно двете. — Далекогледът изщрака при затварянето си. — Сега напред или назад? Не можем да стигнем до върха и да слезем долу, преди да се е стъмнило.

— Назад. — Кристофър махна към долината при следващата канара. — На грешния хребет сме. Трябваше да бъдем ей там.

Манда, която току-що бе дотърчала до тях, се закова на място и черната й коса се развя.

— Какво? Кажи, че се шегуваш!

— Бях тук само веднъж преди четири години, при това бързах. Долу сме поели по погрешната пътека.

Манда подбели очи и седна на тревата. Ризата й беше подгизнала от пот и оцапана със зелени ивици. О’Мали клекна на пети с леко изнервен вид.

От следващата канара един водопад се спускаше на стотина метра в долината. Кристофър не можеше да ги види оттук, ала знаеше, че в нея няколко вира преливат едно в друго и се разбиват над едни черни скали, за да се влеят в морето.

— Там е.

Ардмор се взря във водопада, после в Кристофър.

— Дано да е така.

— Ще го оставим за утре. Твърде късно е вече. Ще лагеруваме на брега и ще тръгнем призори.

Той тръгна надолу. Манда му хвърли изтерзан поглед, изправи се и пое след него.

Кристофър не пропусна суровия поглед, отправен му от Ардмор. Джеймс му нямаше вяра, очакваше да го отклони от правия път или да го отведе в засада. Кристофър не беше потеглил умишлено в неправилна посока, но от друга страна съобщи грешката си едва час, след като я разбра. Ардмор трябваше да бъде хванат неподготвен.

Чу го да говори тихо с О’Мали и реши, че е добро хрумване тази нощ с Манда да дежурят на смени.

Когато отново стигнаха до заливчето, слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта, а двете жени ги нямаше никакви.