Дженифър Ашли
Училище за пирати (16)

16

— Няма да се върна с него, Кристофър.

Хонория говореше тихо, ала в очите й светеше бунтовен гняв. Кристофър раздвои вниманието си между нея и искриците светлина, които плаваха към тях — фенерите на корабната лодка, която водеше Джеймс Ардмор и съпругата му към „Звезден кръст“. Виждаше се как червената коса на Даяна пламти в здрача.

— Нареждаш ли ми да се върна с него? — троснато настоя Хонория.

Спореше й се. Кристофър обаче не бе в настроение.

— Предоставям ти избор.

— Превъзходно. — Веждите й се извиха нагоре. — Изяснихме се значи.

В сумрака устните й бяха бледо розови. Кристофър не устоя: наведе се и положи върху тях целувка.

Хонория се раздвижи от незакъснялото да се появи желание. Кристофър каза, че й предоставя избор, но сърцето му не искаше това. Тя би могла да реши, че най-добре за нея е да се завърне в Чарлстън при баните с розова вода и прислужниците, които й поднасят всичко на тепсия. Кристофър трябваше да я убеди в обратното.

Лодката докосна кораба. Кристофър продължи да целува Хонория, докато не се увери, че Ардмор ги е видял.

В корпуса на „Звезден кръст“ беше издълбано плитко стъпало и морякът завърза лодката до него. Сен Сир спусна въжета, така че пътниците да се изкачат по тях. Кристофър беше поръчал седалка с ремъци за мисис Ардмор, но тя се покатери след съпруга си, хващайки се уверено за въжетата.

Най-накрая Ардмор се изправи лице в лице с него на палубата. Кристофър предполагаше, че срещата им може да се оприличи на среща между адмирали на два враждуващи флота. Напрегнати учтивости, прекалени любезности. Голям фалш. Идеше им да се сбият, а се преструваха.

Ардмор водеше със себе си офицер, дребен ирландец на име Иън О’Мали. Освен това донесоха на борда буре с вода. Съблазнителна влага проблясваше по стените на бурето.

— Чух, че не ви достига.

Кристофър се взря в очите, хладни като тези на Хонория. Брат и сестра си приличаха: и двамата със среднощно черна коса и ледено зелени очи. Устите им бяха арогантно извити, зад провлачения им южняшкия говор се таеше лека нотка сарказъм.

— Попаднахме за дълго в безветрие — отвърна Кристофър и се поклони на Даяна. — Мисис Ардмор, приятно ми е да ви видя отново.

Тя кимна в отговор, а прекрасните й очи не разкриха нищичко.

Палубата на бригантината беше претъпкана както обикновено: мачтите, такелажът и брашпилът заемаха повечето пространство, въпреки че прибираха румпела, когато не им беше необходим. Кристофър и Джеймс стояха близо на единственото открито място, а долната палуба отделяше Даяна от тях. Хонория се беше преместила на кърмата и гледаше с упорито изражение.

Ардмор насочи мразовит взор към сестра си и после отново към Кристофър.

— Допускам, че поканихте с мен мисис Ардмор, за да не наредя на кораба си да открие огън, докато съм тук.

— Вярно.

— Какво ми гарантира, че вие няма да обстреляте „Аргонавт“?

— Моята дума. — Кристофър хвърли поглед на далечния кораб. — Ако не се лъжа, вашият син и заварената ви дъщеря са с вас, нали? — Даяна кимна неохотно. — Така си и мислех. Не съм такъв варварин, че да обстрелвам невинни дечица.

— Мило от ваша страна — намеси с Иън О’Мали. Очите му блеснаха развеселено. — Само дето малката Изабо не е чак толкоз невинна. Обърнете ли й гръб, тя тутакси ще се покатери върху дулото на топа.

Даяна изглеждаше измъчена. Кристофър си позволи лека усмивка.

— Знаеш защо съм тук — нетърпеливо мина на „ти“ Ардмор и погледна умишлено към Хонория, която отговори на погледа му с не по-малка войнственост.

Поривистият вятър повдигна плитката на Кристофър.

— Ако желаеш да си поговорите, нямам възражения.

Ардмор го измери през присвити клепачи.

— Първо имаме да си поговорим за други неща. Искаш ли да слезем долу, или ще се обясняваме пред хората ти?

— Доверявам се на екипажа си — отговори Кристофър. — Но може би за теб ще е по-безопасно, ако слезем.

Ардмор кимна.

— Вярвам ти. Даяна, остани тук с Хонория.

— Ще има да вземаш. Съмнявам се, че ще се държите прилично, освен това искам да науча какво ще излезе наяве. Следователно идвам с вас.

Джеймс повдигна вежди, но не подхвана спор. На Кристофър му се стори, че с него имат нещо общо: съпруги, които мразят обета за покорство.

— Както искаш — отговори той и ги поведе към кърмата.

В последна сметка Манда, Даяна, Хендерсън, Сен Сир и Хонория се присъединиха към двамата капитани в претъпканата каюта с картите около голата маса. Освен водата Ардмор беше донесъл буренце с бренди. Хендерсън го отвори и раздаде пълни канчета.

Последвалото обсъждане не изненада никого. Ардмор знаеше, че Кристофър е по дирите на златото от „Роса Бонита“ и бе дошъл да го спре. Кристофър попита как възнамерява да го стори.

— Като те потопя — сухо отговори Джеймс. — На „Аргонавт“ имам място за теб и екипажа ти. Ще ви заведа до някое пристанище и там ще ви пусна. Отне ти дълго време да намериш и оборудваш тази бригантина. Предполагам, че ще ти отнеме още по-дълго да се сдобиеш с нова.

Кристофър разгледа златистия оттенък на брендито, което сякаш се сливаше с бакъреното канче. Грехота бе да пиеш бренди от такава съдинка, но не разполагаше с кристални чаши. Естествено, Хонория щеше да се опита да запълни „пропуска“ още на следващото пристанище.

— Ще се озориш — нехайно подхвърли той. — Моряците ми ги сърбят ръцете за един хубав тупаник. Няма да си седим покорно в очакване да ни издухаш от водата.

Джеймс се приведе. Очите му изглеждаха мрачни в сенките.

— Превъзхождам те по екипаж, въоръжение и бързина. Няма да спечелиш сражение срещу „Аргонавт“.

Кристофър повдигна рамене, сякаш гърбът му не беше изтръпнал от напрежение.

— Знаеш ли, че корабите на каперите водят срещу английските фрегати във войната между Америка и Англия. Кораби с по-малко артилерия.

— Да — съгласи се Ардмор. — И аз съм от тези, които водят. Няма да издържиш срещу мен. Биеш ли се, потапям те. Биеш ли се упорито, на съвестта ти ляга смъртта на моряците.

Кристофър пийна бренди и остави канчето. Ардмор не бе докоснал своето.

— Ще откриеш огън по кораб, на който е собствената ти сестра.

— Знам. Готов ли си да я оставиш да умре заради твоето мексиканско злато?

Кристофър се усмихна едва-едва.

— Не се налага да използваш Хонория като заложник за моето добро поведение. Преди началото на битката ще качим жените и децата в лодки.

— Или Хонория може да се върне на „Аргонавт“ — решително заяви Джеймс. — Изборът е неин. Да дойде с мен или да остане при теб, докато те потапям.

Гласът на Хонория изплющя като камшик от ъгъла:

— Не смей да говориш за мен, все едно ме няма, Джеймс Ардмор. Впрочем, защо ти е изтрябвало златото? Какво ще го правиш?

Джеймс бавно се обърна към нея. Мразовитият гняв между брат и сестра можеше да заледи въздуха.

— Ще го предоставя на Американския флот — отвърна той.

— Нуждаят се от цялата възможна помощ в този момент.

— Много патриотично — заяде се Хонория. — Откъде си толкова сигурен, че златото още си е там? Минали са четири години. Без съмнение някой друг пират го е присвоил.

— Съществува такъв риск — добави Кристофър.

— Готов съм да го поема.

— Имам много по-добра идея, Джеймс — студено се обади Хонория. — Защо не се махнеш? Тук не си желан. Откакто съм на борда, не е имало пиратски деяния, следователно няма нужда от теб. Иди другаде на лов за пирати.

— Това не е игра, Хонория. — Гласът на Ардмор стана още по-тих.

— Разбира се, че е! Вие сте мъже. Всичко обръщате на игра. Като петли сте, които се перчат в курника и се състезават кой ще изкукурига най-силно.

— Сравнението е сполучливо. — Даяна се обаждаше за пръв път.

— Дами… — смразяващо поде Ардмор.

— Не, Джеймс, няма да ни затвориш устата — заяви Хонория. — Нашият залог е голям, поне колкото твоя. Оставам с Кристофър. Той ми е мъж. Потапяй ни и върви по дяволите!

Сен Сир имаше вид, сякаш го боли зъб. Хендерсън не бе обелил дума. Манда изглеждаше достатъчно сърдита, за да застреля Ардмор на място.

— Ще ви потопя, Хонория. Увери се, че желаеш да умреш заради него.

Хонория стрелна с поглед Кристофър. В очите й не грееше безсмъртно обожание, а само гняв.

— Ще остана с мъжа си, Джеймс. Дадох обет. За мен лоялността означава нещо.

Ардмор я погледна студено.

— Предполагам, че с тази си забележка намекваш, че тя не означава нищо за мен. Вече сбърка в това отношение. — Суровият му поглед се насочи към Кристофър. — Ако това е ръкавицата, която си ми хвърлил, тъй да бъде. Ти поемаш след златото, а аз те потапям.

Кристофър прокара пръст по отвора на канчето.

— А ако ти кажа, че нямам намерение да поемам след златото, ще ме последваш ли въпреки всичко, за да си сигурен?

— Да — отговори Ардмор.

— Ще създадеш доста главоболия на екипажа си и на самия себе си.

Ардмор най-сетне надигна канчето и сръбна от брендито.

— Забравяш нещо. Аз знам къде е златото. Ти се махаш, а аз самият прибирам съкровището.

Кристофър се изсмя.

— Знаеш приблизително къде е златото. Не е същото като да знаеш с точност.

— Ти можеш да ме отведеш при него. — Ардмор пак си сръбна от брендито. — Аз пък мога да те потопя, да те взема за заложник и да те принудя да се разприказваш.

— Адски ще се озориш — предупреди го Манда с глас, натежал от гняв.

— Звучи великолепно. Вие не сте единствените, които ги сърбят пръстите за един хубав двубой.

— Скоро ще ви ги почешат, Джеймс — изплю Хонория.

Манда и съпругата на Кристофър изглеждаха достатъчно разгневени, за да изпълзят на масата и да удушат Ардмор на място. Хендерсън гледаше своя капитан не по-малко войнствено. Единствено Сен Сир запази неутрално изражение, докато отпиваше от брендито си.

Кристофър почна да се смее. Нисък и боботещ като разпилян чакъл, смехът му постепенно изпълни каютата. Манда и Хонория го изгледаха вбесено. Ардмор го удостои със студен поглед.

— Край на играта, Ардмор — оповести Кристофър. — Няма да има двубой, потопяване, пленници. Щом искаш проклетото злато, твое да е. Ще те отведа при него, а ти вземи каквото ти душа иска. — Спря да се смее, пресуши канчето си и го насочи към Ардмор. — В замяна ще се съгласиш да стоиш далеч от живота ми!

— Кристофър! — поде Хонория.

Той не й обърна внимание.

— Искам си жената, свободата, кораба. Другото не ме интересува. — Той се приведе напред. — Ти взимаш златото, а аз — живота си.

Ардмор измери Хонория с поглед. Тя отвърна на взора му без капчица покаяние.

Той протегна ръка на Кристофър.

— Споразумяхме се.

 

 

— Кристофър — обади се Хонория, излегната на кревата. Съпругът й спря да развързва ризата си. Мускулите му се изопнаха, погледът му стана зорък.

— Какво?

Не й беше продумал от срещата в каютата с картите преди много часове. От друга страна, Джеймс беше поискал да говори с нея. И моля ви се, беше се обърнал към Кристофър. Тя категорично беше отказала.

Даяна изглеждаше угрижена, но Хонория я отведе настрана и обясни избора си, докато снаха й я разбра. Не й хареса, но замина с Джеймс без излишни спорове.

Мистър Хендерсън се беше прибрал с тях на „Аргонавт“. Джеймс го измери с поглед, заявявайки, че все още има длъжността си на „Аргонавт“, ако я желае. За един момент Хонория си помисли, че Хендерсън ще прати брат й на майната му. Англичанинът нееднократно беше заплашвал с напускане.

Този път обаче Хендерсън кимна и се качи в чакащата лодката. Избягваше да гледа Манда. Манда пък упорито остана на румпела и отказа да наблюдава заминаването им.

Хонория въздъхна, чудейки се защо Хендерсън е решил да разбие сърцето на негърката. Вероятно, защото бе мъж.

Кристофър прекъсна мислите й.

— Какво искаше да ме питаш, жено?

Изхлузи ризата си и мускулите му се издуха при движението. Хонория загуби цял миг да му се възхищава, после се сети.

— Обичаш ли ме?

Той внимателно остави ризата на стола.

— Отговорът ти е ясен.

Тя наблюдаваше полюшването на русата като изкласило жито коса, докато Кристофър си изуваше ботушите. Единственият фенер рисуваше сенки по гръбнака и кръста му.

Той седна на леглото само по бричове. Деляха ги юрганите, ала топлината му я достигна през тях. Взорът й се плъзна по обсипаната с белези сребърнобяла плът, където незнайни злодеи бяха отделили кожата от ребрата.

— Може би задавам въпроса си неправилно.

— Това какво ще рече? — Сивите му очи гледаха все така зорко.

— Кристофър, защо, за бога, се съгласи да дадеш на Джеймс златото?

— Смяната на темата е рязка — отговори той с вдигнати вежди.

— Не съвсем. Защо?

Кристофър сви рамене и Хонория възхитено проследи движението на мускулите.

— Може би защото не давам пукната пара за него.

— Но това е злато!

Кристофър й отправи крива усмивка.

— Май станахме алчни, а? Искаше златото, за да ти купувам хубави джунджурийки ли?

— Друго имах предвид. С мъка си го скрил, арестували са те.

— Беше отдавна.

— Кристофър! — Тя изправи гръб. — Въпросът е, че остави Джеймс да спечели.

Изсветлелите от слънцето вежди се извиха грациозно.

— Нима?

— Да. Недей ми се усмихва, все едно си направил нещо хитро. Ако смяташ, че си в състояние да го заблудиш или надбягаш, не си познал. Той е прав: ще те намери и ще те потопи, без много-много да му мисли дали съм на борда. Според него, така ще ми се пада.

Кристофър положи широките си длани от двете й страни. Дъхът му погали къдриците на челото й.

— Ухаеш хубаво — измърмори той, като най-вбесяващо не й отговори. — Хареса ли ти банята?

Тя кимна. Благодарение на Джеймс имаха достатъчно вода, та да заделят за едно къпане. Хонория беше сипала мъничко сушена лавандула във ваната и до забрава се бе плискала в ароматната вода.

— Жалко, че я пропуснах. — Очите му помръкнаха.

Хонория също започна да съжалява. Можеше да си представи как той прокарва капещата гъба по нейната голота и проследява пътечката от капки първо с пръсти, а сетне с език.

Мънисто пот почиваше във вдлъбнатинката над горната му устна. Би могла да го оближе…

Отдръпна се с пресъхнало гърло.

— Ти нарочно ме разсейваш.

Той се направи на ударен:

— От какво да те разсейвам?

— Говорехме за Джеймс и защо му отстъпи.

— А, така ли. Мислех, че приключихме.

— Умът ми не го побира защо се съгласи.

Светлината на свещите топло проблясваше в очите му, но освен това в тях се съдържаше и едно необяснимо пламъче.

— Толкова трудно ли е да повярваш, че желая да се откажа от златото?

— Да.

— Защото съм пират ли? — засмя се под мустак Кристофър. — Който ще стори всичко за няколко сребърника? Твърде много четеш.

— Това са жълтици, а не сребърници. — Тя се постара да го погледне сурово. — Не вярвам на това, което каза на Джеймс: че ще се откажеш от златото заради мен. Затова те попитах обичаш ли ме.

— Всъщност казах, че ще се откажа от него заради теб и за да ме оставят на мира — поправи я той. — Според мен тези две неща струват колкото купчина жълтици.

— Колко си романтичен.

— Не, практичен. Не желая да умра заради пещера, пълна със златни кюлчета. Наситил съм се на пари. Но на теб не съм се наситил.

— Стори ми се, че Манда и господин Сен Сир твърде лесно капитулираха.

— Ама ти няма ли да престанеш? — ядоса се Кристофър.

— Просто искам да разбера.

— Не, не искаш. Сърдита си, задето не наредих на брат ти да се разкара по дяволите. — Той насочи пръст към нея. — Ти водиш с него война, не аз.

— Той те арестува и ти отне всичко, което имаше.

Кристофър отърка жилестата си ръка в лицето й.

— Любима, в моя занаят човек трябва да усвои няколко прости правила. Остани жив, не се поддавай на алчността, не повтаряй миналите грешки. Нужно е непрекъснато да съм нащрек, а това е невъзможно, ако в главата ми блуждаят мисли за отмъщение или за прекалено голяма награда.

— Като мексиканското злато.

— Като мексиканското злато. Не си струва.

Тя опря брадичка на коленете си.

— Все пак си много опрощаващ.

— Мислех, че разбираш. Тогава исках Ардмор да ме арестува. Имах три кораба. Изпратих Манда и Сен Сир в различни посоки и поех малко по-бавно, за да настигне брат ти мен. Номерът мина — Манда и Сен Сир се измъкнаха.

Тя го зяпна. Тонът му беше делови и не държеше сметка за дългото преследване сред черните вълни, потъващия му кораб, пробит от топа на Джеймс, пленяването му, осъждането му на смърт. Чистият шанс го бе спасил от палача, после е трябвало да се бори за съществуване, като надвива убийци и бог знае какво още по дългия път към дома.

— Бил си готов да загинеш за тях — прошепна.

— Разбира се. Както и те за мен. — Той затули с ръка очите си.

Гърлото й се стегна от болка. Кристофър обясняваше толкова нехайно готовността си за саможертва, за да спаси сестра и другари. Малцина мъже охотно щяха да срещнат смъртта заради някой друг, камо ли да свият рамене и да кажат „Номерът мина, измъкнаха се“. Това хем я вбесяваше, хем я затрогваше.

— Преди четири години си го оставил да те хване. Сега също. — Прокара палец по едната му скула и нежно го накара да отвърне на погледа й. — Този път какво закриляш?

Той се усмихна, ала очите му криеха мислите, които тя не биваше да види.

— Теб, ангеле.

— Защото ме обичаш ли?

— Вече обсъдихме тоя въпрос.

— Откъде знаеш, че аз те обичам?

— Хонория, не смяташ ли, че достатъчно дълго говорихме за чувствата си? — Усмивката му взе да помръква.

— Даже не сме започнали да говорим задушевно — намръщи се тя.

— Гръм и мълнии. — Той подбели театрално очи. — Значи имало още?

— Естествено, че има. Избягваш темата.

Силното му тяло я прикова към възглавниците.

— Знаеш, че несъмнено те обичам. Не те изхвърлих през илюминатора като дюшека с дървени стърготини въпреки тъпите въпроси, които ми задаваш.

— Това не е отговор — куражлийски настоя Хонория.

Изведнъж той заналага с юмруци дебелия юрган. Най-накрая бе загубил самообладание.

— Дяволите да те вземат, Хонория! Ето защо жените докарват мъжете до лудост. Обвинявате ни, че избягваме вашите въпроси, а после никога не ни вярвате, когато ви отговорим.

— Просто искам да знам.

— Добре. — Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Добре, ще ти кажа откъде знам, че те обичам. — Отново се наведе към нея, а в сивите му очи грееше зной. — Знам, защото когато бях полумъртъв на хиляди мили от дома, само ти ми беше в ума. За тебе беше последната ми мисъл, когато заспивах, и първата мисъл, когато се пробуждах. Мислех си как ме гледаше, все едно аз единствено съществувах. — Той приглади къдриците на челото й. — Мислех колко са ти зелени очите и колко сладки — устните. Мислех за прекрасните ти стонове, когато съм вътре в теб.

Приведе се още по-близо до нея, опирайки ръце в стената зад главата й.

— Останах жив, за да те намеря отново. За да мога да те гледам и вкусвам, и да чувствам как ме поемаш в себе си. Заради теб останах жив. — Той я прикова към дюшека, сантиметър делеше устните им. — Оттам знам, че те обичам. За бога, спри да ми задаваш въпроси и ме остави да вляза в правата си на твой съпруг и господар.