Дженифър Ашли
Училище за пирати (15)

15

Следващите три дена попътният вятър ги тласкаше на запад и югозапад. Все още имаха дажби за водата, но те се увеличаваха с наближаването на крайната им цел.

Въпреки че Кристофър й беше разкрил коварството на Джеймс, Хонория се чувстваше по-близо до щастието, отколкото през изминалите няколко години. Будеше се от ярката слънчева светлина, докато Кристофър похъркваше край нея, наприказваше се хубаво с мисис Колби на закуска в камбуза, изкарваше вахтата си на щурвала под надзора на Кару, обядваше с Кристофър и неговите офицери в каютата с картите, а привечер излизаше на кърмата, облагаше се на планшира и гледаше звездите, докато Кристофър не се появеше да я прибере.

А в леглото с уста, ръце и тяло й показваше, че е неин мъж.

Въздържаше се да й се обяснява в любов, да й говори за Чарлстън и избора пред нея. Това я устройваше чудесно. Тя искаше да се радва на настоящето, да се грее на слънцето, да се опиянява от свободата на кораба. По-добре да остави трудните решения за после.

Не й се удаде възможност да разпита Манда, макар да знаеше, че младата негърка отчаяно се нуждае от разговор. Кристофър непрекъснато товареше сестра си с работа и непрекъснато гледаше да я отдалечи от мистър Хендерсън. Той също бе забелязал отсъствието й от палубата, когато вятърът се беше надигнал, но не беше обелил ни дума по въпроса.

Сега Манда обядваше с тях, а мистър Хендерсън даваше вахта, и обратното. Ако двойката се появеше на палубата, Манда се трудеше на кърмата, а Хендерсън — на носа.

Хонория неколкократно се опита да повдигне въпроса пред Кристофър, но той само й изръмжаваше и я караше да замлъкне по крайно интересни начини.

Той се стремеше към златото си и цялото му внимание бе насочено към това. Екипажът все още не знаеше истинската им цел, макар че Хонория дочу неколцина моряци да си шепнат, че вече не държат курс към Чарлстън. Въпреки това се осланяха на капитана си.

На моменти неизтощимата му енергия направо я изцеждаше. Беше постигнал толкова много, откакто се бе оказал изоставен и сам в другия край на света. Беше открил екипажа си, офицерите си, сестра си, нова бригантина, и между другото бе прибрал жена си. Сега искаше златото, с което щеше да довърши каквото бе започнал. Нямаше да допусне нищо да се изпречи на пътя му — нито нарастващия интерес на Манда към Хендерсън, нито мърморенето на екипажа, нито жена му.

Камо ли кораба, който съзряха на север зад тях в края на четвъртия ден.

 

 

При вика на дежурния от наблюдателницата всички се струпаха на палубата. Сен Сир ненатрапчиво рееше поглед, Колби бълваше ругатни, Манда тревожно се взираше през далекогледа. Недалеч Хендерсън се облягаше на планшира, а очилата му блестяха на безмилостното слънце.

Кристофър адски добре знаеше кой ги преследва. До него Хонория заслони очи с ръка и се взря през ослепителната светлина. Кристофър я видя как се изчерви, когато разпозна очертанията на кораба. Не каза нищо, докато морякът не пропя от върха на мачтата:

— Той е, сър! „Аргонавт“!

— Сигурен ли си? — изръмжа Колби.

— Ей сега разви флага. Златна резка, прорязваща непрогледния мрак.

— Ех, значи е Джеймс — измърмори Хонория.

Колби се разфуча:

— А това е най-бързият кораб в моретата! Мамка му, толкова ли не можеше да ни остави на мира? — Изведнъж яростният му поглед се прикова към Хонория.

Само Сен Сир остана безизразен.

— Нашата бригантина е почти толкова бърза, капитане. Нали специално я приспособихме. Ще бягаме ли?

Кристофър дълго стоя загледан в далечното платно. Несъмнено моряците на онзи кораб се поздравяваха, че ги настигат. Представяше си как Ардмор стои на палубата и гледа студено. Може би жена му стоеше редом с него и червената й коса блестеше на слънцето.

— Не — внезапно отвърна той. — Няма да бягаме.

— Да не би да ти е станало нещо от слънцето? — зяпна го Колби.

Кристофър го фиксира с поглед.

— Защо да бягаме? Плаваме в свободни води, не сме пленили никакви кораби, запътили сме се по наша си работа.

— Той ще опита да ни вземе на абордаж — изтъкна Сен Сир.

— Добре дошъл е. Единият капитан може да поиска разговор с другия. Да покаже гостоприемство.

— Бих искал да зная как ни е намерил. — Присвитите кафяви очи на Колби се втренчиха в Хонория, която вирна брадичка.

— Не гледайте мен, мистър Колби. Не съм се виждала с брат си, преди да потеглим от Лондон, а и Кристофър никога не ми е казвал къде отиваме. Джеймс просто е надарен с таланта да се появява, където е нежелан.

Колби не изглеждаше особено убеден.

— Аз му казах — намеси се Кристофър.

Всички погледи се обърнаха към него. Едно платно изплющя и отново се изопна от вятъра.

— Ти ли, капитане? — обади се Колби.

Кристофър насочи далекогледа към приближаващия се кораб. „Аргонавт“ предизвикваше възхищение: изчистени линии, маневрен корпус, квадратна мачта, кливери от носа до кърмата. Кристофър остави напрежението да се наслои, преди да отговори:

— Показах на неговата жена брачното свидетелство. Тя непременно е разбрала смисъла на цифрите и е казала на Ардмор. В края на краищата е адмиралска дъщеря.

Моряците провесиха ченета и застинаха със слисани изражения. Манда първа разбра какво е направил и защо. Извърна се, а устните й леко потрепваха.

Сен Сир разбра втори. Обърна се към румпела, успокоен. Колби все така яростно се мръщеше.

— Какви цифри? — поинтересува се тихо Хендерсън.

Кристофър снижи далекогледа.

— Манда ще ти каже.

Манда рязко се извърна. Хендерсън поруменя.

Кристофър не им даде време да му се развикат или на Колби да го засипе с нови въпроси. Нареди на всички да се залавят за работа. Дори на прелестната си съпруга. По настръхналия поглед на Хонория, по изправения й гръб съдеше, че тя все още е бясна на брат си, задето е премълчал толкова много от нея. Прецени, че Ардмор ще се намира в по-голяма безопасност, ако я задържи по-далеч от топа.

 

 

Хонория вдигна ножа, нагласи жертвата си по дължина и рязко стовари острието. Клъц! Хвърли главата на купчината и се зае с тялото.

Отново и отново забиваше ножа. Летяха късове, шуртяха течности. Когато свърши, тя се отдръпна назад, задъхана.

— Е — отбеляза мисис Колби, — сега този морков няма да причини зло никому.

Хонория не отговори. Събра парчетата, хвърли ги в казана и си подбра нова жертва. Този беше набръчкан от пътя по море. Но нищо. Тресна с ножа и елегантно го обезглави.

— Да не те мъчи нещо, миличка?

— Мъже! — изръмжа Хонория.

Мисис Колби проточи врат и погледна моркова.

— Някой по-конкретно?

— Всички!

Готвачката вдигна поглед от пилето, което скубеше за мижавата яхния, зърна ножа в ръката й и бързо извърна очи. Ножът отново заработи.

— Брат ми, мъжът ми, всички — клъц, клъц, клъц. Хонория хвърли парчетата в казана и нетърпеливо грабна нов морков.

— Кажи ми, Хонория — подхвана мисис Колби с измамно спокоен глас, — както кълцаш така, за целия мъж ли мислиш, или за определена негова част?

Хонория погледна моркова — дълг, твърд, извит и изтънен в единия край. Не й беше хрумвало, но може би неслучайно бе избрала този зеленчук.

— Де да знам — навъси се тя. — Това е само морков.

Готвачката се наведе над пилето, а гърбът й се разтресе.

— Само попитах, миличка.

Хонория застина с насочен нож.

— Нима аз съм живо, дишащо човешко същество?

— Ами какво друго да си, миличка?

Ножът се стовари.

— Щом е така, защо мъжът ми и брат ми вярват, че не бива да действам, мисля или чувствам без тяхно позволение? Не бива да казвам, върша или мисля нещо, което те не са решили.

Мисис Колби повдигна рамене, изразявайки универсалното женско недоумение пред мъжките чудатости.

— Боя се, че просто са си такива. Добрият господ им е казал, че те са господарите и те са му повярвали. Оженят ли се, първо изпробват водите, но след известно време започват да проумяват откъде изгрява слънцето. Налага се да бъдеш търпелива с тях.

Хонория злобно клъцна върха на поредния морков.

— Цял живот се държа като съвършената дама. Години наред поддържах къщата. А Джеймс нима ми благодари, дали изобщо забеляза? Сега най-сетне да направя нещо за себе си, а той се втурва подире ми, за да ме върне у дома като непослушна ученичка. Единственото добро, което съм видяла от брака си, е, че вече не се налага да отговарям пред брат си. Предполага се, че отговарям пред съпруга си и Джеймс няма думата по въпроса.

Мисис Колби я погледна изпитателно.

— Да не се притесняваш, че капитан Рейн ще ти обърне гръб? Не се тревожи, миличка, няма да те пусне току-така. Нуждае се от теб.

— Ха!

— Вярно е. — Мисис Колби се усмихна. — Виждам го как те гледа. Попаднал е на нещо хубаво и няма да се откаже от него с лека ръка.

Хонория поклати глава.

— Сегиз-тогиз отваря дума за любов. Но според мен просто обича да има над кого да господарства. С Манда се държи съвсем различно.

— Е, двамата с Манда са заедно от малки. Мистър Рейн сам я е отгледал. — Бившата келнерка режеше репите в по-умерено темпо. — Но на едно момче не му е много интересно с едно малко момиченце, нали така? Затова се е държал с нея като с братче, учел я е на каквото е щял да учи момченце. Те двамата са свикнали така. По-вероятно с теб не знае как да излезе на глава.

— Аз не зная как да изляза на глава с него — процеди Хонория.

— Така е, когато си влюбена, миличка.

Изведнъж Хонория се почувства уморена и седна на табуретката.

— Не съм влюбена. — Вдигна тревожно поглед. — Или пък съм?

— Ако не беше, нямаше да си толкова ядосана. Нито пък щеше да се изчервяваш.

Хонория унило остави ножа.

— Капчица любов не е останала у мен. Струва ми се, че всичката съм я изразходвала. Само гняв ми е останал.

Мисис Колби се засмя. Около топлите й очи се образуваха ситни бръчици. Хонория си я представяше като келнерка: винаги готова с усмивка и халба ейл.

— Млада си още за гняв, но си била наранена, както никое момиче не бива да бъде. На тридесет години си, имаш време.

— Тридесет и една — глухо рече Хонория и изведнъж съжали, че е имала толкова щастливо детство. Това я бе подлъгало да вярва, че и като възрастна ще е също толкова щастлива.

Кристофър беше арогантен тип, който се бърка, където не му е работа, и си въобразява, че жените трябва да се подчиняват на повелята му. Брат й беше същата стока. Умът й не го побираше: защо жените се влюбват в такива като тях.

Нагласи следващия дебел, дълъг и корав морков, вдигна ножа и нахъсано му видя сметката.

 

 

В другата част на кораба Манда Рейн стигна до подобно заключение за мъжкия род.

Олдън Хендерсън стоеше на прага на каютата й, запречваше изхода и сгорещяваше кръвта й. Широките му плещи опираха в касата, косата му блестеше на светлината от фенера, сивите му очи я измерваха, без да трепнат. Манда знаеше, че косата му е мека като коприна и някак си това подсилваше гнева й.

Каютата беше само едно отделение с дължината на копката. Едвам имаше място да стане, да се облече и да си измие лицето над легенчето и да държи куфара си с няколко лични вещи. Нямаше достатъчно пространство за тях двамата — чувстваше го с всяко свое мускулче.

Навярно просто можеше да повали Хендерсън и да прекрачи проснатото му тяло. Само дето не й се искаше.

— От брат ти разбрах, че си щяла да ме осведомиш какво става.

Манда скръсти ръце. Жестът я заключи, накара я да се почувства по-защитена.

— В действителност е искал да каже, че трябва да използвам женските си прелести, за да те привлека на наша страна.

Веждите му — съвършени дъги от злато — се свъсиха.

— Съмнявам се, че това е имал предвид.

По някаква причина липсата на присмех у него я подразни.

— Може би. Искал е да каже, че ти си заплаха, а аз трябва да те държа под контрол.

Една вдлъбната бръчица се появи точно над свивката на очилата му.

— Защо не ми споделиш за какво става дума, а пък после ще говорим за контрол.

Тя притисна юмруци един към друг. Изведнъж се изнерви. Манда Рейн никога не се нервираше. Тя преценяваше ситуацията и намираше изход. Не се беше тревожила бог знае колко дори затворена в клетката на оня ужасен Суитън. Все някак щеше да се измъкне и го знаеше.

Досега не си беше имала вземане-даване с човек като Олдън Хендерсън. Не искаше да се бори с него, макар напоследък да я глождеше усещането, че ще се почувства по-добре, ако му фрасне един по физиономията.

Точно преди края на безветрието той отново я целуна. Бяха се засекли в каютата с картите и след няколко остри реплики Олдън обхвана лицето й в шепите си и я целуна — дълго, страстно, дълбоко.

Беше забравила за целия свят около себе си, включително деликатните знаци, че най-после е излязъл вятър. За пръв път в живота си беше закъсняла да се появи на палубата и Кристофър я беше покосил с яростен поглед.

Съзнаваше, че Хендерсън е отприщил нещо в нея, а тя нито разбираше усещането, нито знаеше как да реагира.

— Предполагам, че не даваш на никого да те контролира — неочаквано рече тя. — Правиш каквото ти скимне, ходиш където си поискаш — същи разглезен английски джентълмен.

— А ти изтъкваш, че съм англичанин за щяло и нещяло.

— Не англичанин — студено го поправи тя. — Английски джентълмен. Уверен, че целият свят съществува заради твоите привилегии.

Яростната искра в сивите му очи й достави удоволствие. Беше напипала нещо.

— Ако това беше вярно — сопна й се той, — защо зарязах изтънчения си английски дом и хукнах на лов за пирати? Животът на „Аргонавт“ не е точно люлчина песен.

Тя повдигна едното си рамо в знак на неведение.

— Да не би да си се нуждаел от развлечения?

— Ако искаш да знаеш, нуждаех се от цел — озъби й се Хендерсън. — Трябваше да стана духовник.

— Ти? — Очите й се опулиха.

— О, да. Порядъчен викарий с амбиции за владишкия жезъл. Един граф ми обеща издръжка след кончината на настоящия викарий, който обаче не даваше никакви признаци, че се кани да издъхва в следващите двадесетина години. Случайно се запознах с Джеймс Ардмор и изпитах възхищение към занаята му.

— Ясно. Като не можеш да спасяваш души, ще спасяваш тела.

— Нещо от този род.

Каза го толкова небрежно, все едно това бе поредната маловажна тема за разговор.

Манда беше прекарала живота си с два противоположни типа мъже: такива, които можеше да уплаши, и такива, които не можеше и съответно избягваше. Никога не бе попадала на мъж като Хендерсън, който предпочиташе думите пред боя. Да, обаче го видя да се бие у лорд Суитън. Юмручните му удари бяха елегантни и ефикасни и той им помогна да се измъкнат от градината, без дори да накриви очилата си.

Само че се биеше и с думи и тук Манда за пръв път изпитваше несигурност. С Кристофър се бяха научили да общуват почти безсловесно. Влизаше в разпра с Хендерсън и не знаеше какво да предприеме. Или да каже.

— Е? — Аристократичните му вежди се извиха. Косата му беше пораснала през изминалите няколко седмици и един блед кичур падаше на челото. — Какво иска да ми съобщиш мистър Рейн?

Манда въздъхна протяжно. Понякога й се приискваше целият мъжки род да се затрие в някоя буря.

— Поел е към съкровището, което бе принуден да изостави. Бас държа, че Джеймс Ардмор е тук да го спре.

Няколко мига Хендерсън я зяпаше втренчено.

— Златото на „Роса Бонита“ ли?

Тя кимна, а той изопна устни.

— Спомням си. Мексиканското злато, което изчезна на път към Наполеон. Наполеон беше бесен.

— Изненадана съм, че твоят герой Джеймс Ардмор не е принудил Кристофър да му издаде къде го е скрил.

— Аз пък не съм — изсумтя той. — Ардмор не се интересува от злато и определено няма да го даде на Наполеон, или, по-лошо, на англичаните. Устройва го то да е заровено някъде.

— Тогава защо сега тормози Кристофър?

Сивите очи на Хендерсън заблестяха.

— Защото не желае брат ти да се сдобие със златото. Рейн е пират. Джеймс няма да остави един пират да победи.

— А същият пират открадна сестра му.

Хендерсън кимна сериозно.

— Да ти кажа право, вярвам, че ако не беше златото, Джеймс нямаше да си направи труда да ни преследва. С Хонория не се спогаждат. Ама изобщо. Меко казано „изобщо“!

— И аз така подразбрах.

Не си представяше да има брат, когото да ненавижда. С Крис бяха приятели и съдружници: двамата срещу света. Никога не си споделяха и не си изплакваха душата, ала знаеха, че могат да се уповават един на друг. Винаги.

— Та така, казах ти. — Манда отново стана предишното си „аз“. Искаше той да се махне. Не харесваше руси мъже. Обичаше мъже с тъмна коса и кожа, и влажен вакъл поглед, а не високи мъже, прилични на бледи статуи. Косата на Олдън беше толкова светла, че отиваше към бяло, а очите му бяха прозрачно сиви и ясни. Слънцето бе придало на кожата му златист оттенък — загар, а не изгаряне.

Устните му бяха тънки, сухи като коприна. Знаеше го. Преди да се е усетила, се протегна към него, целуна го.

Ръцете му я обгърнаха. Целуна я толкова томително, все едно никога не си бяха разменяли гневни думи. Манда отметна падналия кичур от неговото чело, наслаждавайки се на сатенената му мекота. Устните му имаха вкус на опияняващо вино, макар тя да знаеше, че няма вино на борда.

Олдън съвсем я долепи до себе си. Дланите му трепереха, заровени в косата й, обхванали тила й.

Ах, ако никога не говореха, щеше да изживее прелестна любовна афера с този мъж. Само че той отказваше да млъкне, а тя не можеше да млъкне.

Езикът му палуваше в нейната уста и кръвта й кипна. Никога през живота си Манда Рейн не се бе бояла от когото и да било. Но сега страшно се боеше от това, което бавно ставаше със сърцето й. Беше объркана. Чувстваше се като току-що излюпено пиленце, което гледа голямото небе и се чуди какво представлява то.

Той леко се отдръпна от нея. Бистрият му взор бе отнесен зад стъклата на очилата. Тя стисна реверите на мундира му и нежно го задърпа навътре. Олдън твърдо се закова на мястото си и поклати глава, без да променя изражението си.

Връхлетяха я болка и смут, все едно нечий груб ботуш беше изритал пухкавото пиленце. Отдръпна ръцете си като попарени и го измери с яростен поглед.

Олдън се взря още веднъж в нея, мълчаливо се обърна и си отиде.

Манда Рейн би трябвало да го засипе със скверни хули или поне да му цапне един, та да види звезди посред бял ден. Вместо това стоеше безпомощно, докато той — надут англичанин — се отдалечаваше, сякаш не даваше пукната пара за нея.

Манда ритна койката си. Риташе я, докато кракът не я заболя.

Когато отново излезе от каютата с накуцване, забеляза, че зълва й стои наблизо, а в светлозелените й очи проблясва съпричастност.

— Искаш ли да си поприказваме? — подкани я Хонория.

— Не! — Целият гняв на Манда се съсредоточи в този вик. — Не искам да продумам до края на живота си!

Задмина Хонория и хукна нагоре по стълбите. Даваше си сметка, че е наранила чувствата й, но точно сега не й пукаше. Без да обръща внимание на Хендерсън, брат си и другите матроси, потърси убежище в сенките и се засуети с платната и въжетата — дейности, които нямаше как да я объркат и да я накарат да се чувства като пребита.

 

 

Кристофър наблюдаваше приближаването на „Аргонавт“. Корабът ги преследваше вече от едно денонощие и бавно напредваше. Моряците му бяха наясно, че „Звезден кръст“ може да се изплъзне от Ардмор, ако той пожелае. Освен това бяха наясно, че Кристофър Рейн никога не прави нещо без причина. Щом капитанът им искаше Джеймс Ардмор да ги настигне, значи това щеше да им бъде изгодно по някакъв начин. Поне така се надяваха.

По заник на втория ден „Аргонавт“ се приближи достатъчно, за да даде сигнал. Отворите за дулата на оръдията се отвориха и гаснещите лъчи озариха черния метал. Кристофър решително се въздържа да покаже своята артилерия.

Сен Сир разгледа през далекогледа знамената, които се ветрееха от предната мачта на „Аргонавт“. Кристофър стоеше до него с ръце на планшира и чакаше.

— Иска да се качи при нас — докладва французинът. — И да говори с теб.

Кристофър кимна отсечено. Никаква изненада. Ардмор желаеше да се сблъскат лице в лице.

— Предай му, че може да дойде. Но само ако вземе жена си.

Сен Сир го погледна прямо.

— Имаме ли необходимите знамена за такъв сигнал?

— Изпрати човек с лодка да ги доведе.

Сен Сир кимна, обърна се и даде нареждания на екипажа, който чакаше напрегнато.

— Ще ме прощавате, сър — проточи Колби, усуквайки ръчищата си. — Ама няма ли да се бием?

Кристофър погледна Хонория. Гаснещото слънце хвърляше сребърни нишки в самурените коси и подчертаваше как тънката рокля прилепва по възхитителните й извивки.

— Не — отговори той, уловил взора й. — Няма. Ще дадем на Джеймс Ардмор точно това, за което е дошъл.