Дженифър Ашли
Училище за пирати (14)

14

Хонория никога не беше виждала мъжа си толкова разярен. Спря я на кърмата с каменно изражение, обаче очите му излъчваха ярост.

Тя надменно вдигна глава.

— Не я откраднах. Дадох му моята дажба. Мога да се разпореждам с нея както пожелая.

— Не: или пиеш, или я изливаш през борда.

— Ама че глупост. Освен това жените не се нуждаят от вода колкото мъжете. — Тя преглътна. Гърлото й вече бе пресъхнало. — Пък и треската му спадна.

Очите на Кристофър блестяха опасно.

— Не ме интересува, даже да е станал да изтропа танц. Водата ти е потребна, Хонория. Можеш да умреш от слънчев удар, преди да се усетиш.

Тя му повярва. Зноят измъчваше всички, а тънката й рокля беше мокра от пот. Копнееше да оголи торса си по подобие на Манда с нейната превръзка на гърдите, обаче някои неща не бяха по силите на възпитаната Хонория.

— Той се нуждаеше от водата — заинати се тя.

Кристофър я пресече с поглед:

— Слизаш долу и оставаш там. Този следобед Кару ще се оправя без теб.

Тя измарширува нататък, но подхвърли последната си дума през рамо:

— Ясно ми е защо никога не искаш да приказваш за чувствата си, Кристофър Рейн. Защото ги нямаш!

Тази нощ той я опроверга. Отново я заведе на кърмата, когато слънцето се скриваше зад хоризонта и небето се покриваше с хладен здрачен воал.

Напоследък определено беше започнал да я командва, помисли си Хонория, но беше прекалено горещо, за да се разправя с него. Снощи даже не я беше любил, просто лежаха един до друг и вдъхваха нощния въздух през отворения прозорец, изтощени от жегата и жаждата.

Вместо трескаво желание, тя бе изпитала умиротворение, утеха от коравото му тяло до нейното. Лежеше будна и гледаше как лунната светлина пътува по голия му торс и сенките очертават както обезобразената паласка, така и съвършенството на гърдите и плещите.

Сега Хонория бе пленена от неговата хубост, докато той стоеше и я чакаше, а гаснещата светлина озаряваше високата му снага. Носеше само бричове, за да се спасява от жегата — като всички.

Нетърпеливо й махна да дойде, затова тя забрави лунатичните си мечтания и се приближи. Кристофър я отведе до пейката на кърмата и я настани, после седна, изпружи един дълъг крак зад нея и я придърпа в обятията си. Вдигна чаша вода от палубата. Направена от бакър, чашата бе позеленяла на горния ръб, но иначе цялата бе покрита с капчици влага. Сухата й уста копнееше за нея.

— Пий. — Кристофър поднесе чашата към устните й.

Хонория не се нуждаеше от нареждането. Отвори уста и той накваси гърлото й с хладната течност. Вкусна, вкусна вода. Няма значение, че малко миришеше на бакър и на мухъл.

Отпи втора продължителна глътка, наслаждавайки се докрай. Вкъщи щеше да навири носле пред такова предложение и да предпочете цитронада с малко канела. Тук застоялата, топла вода й се струваше мана небесна.

Кристофър я гледаше как пие, а ресниците засланяха очите му. Хонория беше изненадана, че й е осигурил втора дажба.

Мъжът й бе непреклонен, че правилата трябва да се спазват, а за себе си измисляше още по-строги правила. Отпи трета глътка, преди да проумее.

— Това е твоята дажба! — изохка тя.

— Да, и с нея мога да правя каквото си поискам.

Хонория се извъртя в прегръдката му.

— Трябва да я изпиеш. Аз не се нуждая от нея.

— Яне бъди глупава. Нуждаеш се и още как.

— Сега съм по-добре, честно.

Той я погледна с присвити очи.

— Не искам героиня, а съпруга със здрав разум. Напоследък ти липсва какъвто и да било разум — вероятно от горещината.

Гласът излизаше задавено от пресъхналото му гърло.

— Ти се правиш на герой! — моментално възрази тя.

— Не съм герой — избоботи Кристофър. — А подлец. И ако не изпиеш водата, ще сторя нещо още по-подло.

— Какво? — възхитено попита Хонория.

Той я измери с поглед, от който я побиха тръпки.

— Първо на първо, бих могъл да те стисна за нослето и да налея водата в гърлото ти.

— Би било тъпо. Може да я разлееш.

Физиономията му се начумери страховито.

— Бих могъл да те хвърля във вълните. Нали отвори дума, че искаш да се изкъпеш.

— Една баня ще се отрази добре на всички ни — студено отвърна тя. — Макар че от солта положението може да се влоши.

— Тогава се подчини на мъжа си и пий.

— Ти също трябва да пиеш — запъна се тя. Устата й се пооправи, вече не бе толкова подута и суха. Но все още бе жадна.

Той се взря безмълвно в нея със сивите си очи. Зад кораба, на изток, небето вече бе тъмно. Бледата луна висеше над хоризонта.

Кристофър поднесе чашата към устните си и отпи. Хонория проследи как гърлото му преглъща течността и адамовата ябълка мърда под почернялата кожа. Кристофър отпи още веднъж и собствената й уста потрепери от завист.

Той постави палец под брадичката й, обърна лицето й към своето и я целуна. Вода, прекрасна и мека, погали езика й. Споделиха глътката и Кристофър се откъсна от нея. Споделиха следващите две глътки вода.

— Остана една. — Той й подаде чашата.

— Твоя е.

— Пак героизъм, а? Пий бе, пий!

Тя пи под строгия му поглед. Преди да преглътне, го целуна. Той се ухили, топна език в устата й и го отдръпна. Настани я до себе си, като остави празната чаша на палубата. Поне беше захладяло. Въпреки горещите дни нощите бяха студени. Хонория се сгуши до гърдите на Кристофър, наслаждавайки се на топлината му. Плъзна босите си нозе по пейката и погали с ходило прасеца му.

Ех, ако целият й брак се състоеше от това, щеше да бъде щастлива. Ако бракът не представляваше нищо друго, освен нежни милувки и утеха, насечени от пристъпи на диво желание, тя щеше да чувства, че е намерила своята половинка.

Преплете пръсти със съпруга си и прокара ходило нагоре-надолу по крака му. В Чарлстън джентълмените прекарваха много време с приятели в клубовете, докато дамите се грижеха за домакинството, занимаваха се с фина бродерия и организираха мероприятия с разнообразни благотворителни цели. Доколкото й бе известно, с изключение на Грейсън Финли, пиратите не ходеха по джентълменски клубове. По-вероятно прекарваха времето си в пристанищните кръчми, където се движеха какви ли не изпаднали жени. А дали съпругите им се занимаваха с бродерия или с децата, докато мъжете се чукаха с канчетата ейл и пееха неприлични песни в миризливите долнопробни кръчми?

Подозираше, че мисис Колби ще се възпротиви едрият й мъж да дундурка на коляното си някоя паднала жена. Като нищо веселата дама щеше да влети в кръчмата и да излее върху къдравата глава на Колби канчето с бира. Усмихна се при тази представа, докато клепачите й се затваряха. В просъница чу гласа на Кристофър:

— Този живот е тежък за теб.

Вярно беше. Имаше мазоли по дланите, косата й бе станала суха и заплетена. Спешно се нуждаеше от розов крем за ръцете и лавандулова маска за косата.

Кристофър отново й говореше:

— Скоро ще отидем в Чарлстън.

Нима? Чарлстън й изглеждаше много далечен и маловажен.

— А там ще се караме ли?

Кристофър се наведе, за да я чуе. Засмя се.

— Ако се налага.

— Не ми се ходи там. — Думите се изтръгнаха като въздишка от устните й.

— Там ти е мястото. Ще имаш пухени завивки, градини и прислужници, които да ти поднасят чай.

— Мястото ми е при теб.

Той дълго мълча. Хонория отвори очи. Лицето му бе надвесено над нейното, очертавайки се на фона на падащия здрач.

— Сигурно си слънчасала.

— Тъмно е — изтъкна тя.

Той сключи ръце около нея, дъхът му погали косата й.

— Не искам да се окажа твоята гибел, Хонория.

— Произхождам от жилав род, господин пират. Виж брат ми.

— Хм. Това не ми вдъхва доверие.

Мисълта за Джеймс както обикновено довя смесена вълна от меланхолия и яд.

— Джеймс малко прекали с това негово отмъщение — преди да срещне Даяна, де. Същото важи и за Пол. То го промени. А той дори не постигна това свое възмездие. Умря, преди да научи самоличността на човека, убил жена му. Наложи се Джеймс да довърши работата.

— Знам — измърмори Кристофър.

— Историята сигурно е обиколила целия Атлантически океан — миналата година Джеймс беше проследил пират на име Черния Джак Малори, който си беше признал, че е убил жената и дъщеричките на Пол. Даяна значително бе допринесла за залавянето му.

— Знам, защото аз казах на Ардмор кой уби жената на брат ти.

В тишината на нощта, сред приглушената реч на моряците в бака и тихото плискане на вълните у корпуса, Хонория цяла минута лежа неподвижно, не вярвайки на ушите си. Изведнъж седна с отворена уста. Пресъхналото й гърло бавно отвори думите.

— Ти си му казал?

— Затова ме спаси от примката на палача. Не се ли досети?

Хонория зяпаше втренчено, а болката напираше в нея.

— Знаел си? — Гласът й се извиси. Моряците занадигаха глави. — Знаел си през цялото време? Защо не ми каза?

— Мислех, че брат ти го е направил. — Кристофър се намръщи.

— Е, погрешно си мислил. Как така си знаел? Защо си го запазил в тайна? Как смееш!

Гърдите й се стегнаха, предишната й отпуснатост се изпари. Кристофър я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Случайно се сдобих с тази информация, докато търсех „Роса Бонита“. Човекът, който ми го каза, не си даваше сметка какво разкрива, дори не си даваше сметка, че знае нещо важно. Сглобих парченцата и казах всичко на Ардмор при арестуването си.

Хонория стисна юмруци. Крайниците й бяха леденостудени.

— Изтъргувал си живота си с това? Той го е изтъргувал? — Сълзи на гняв бликнаха в очите й. — Трябваше да се досетиш какво представлява тази информация за мен. Как си могъл да я използваш като разменна монета, ти… ти пират такъв!

— Не съм търгувал, Хонория — сурово я скастри той. — Просто му казах. Той не пророни и думица, даже не ми благодари. Когато ти дойде при мен в оная килия, нямах представа, че брат ти ще ме спаси.

Хонория го гледаше, дишайки тежко, с юмруци, притиснати в корема. Вярваше му въпреки яростта си. Типично в стила на Джеймс беше да не съобщи на Кристофър, че ще го спаси, преди делото да е сторено. Представяше си как брат й е приел информацията — със зелени очи, празни от емоции, а после си е отишъл без думичка.

— Не си ми казал — продължи тя. — Не си ми казал името.

— Навремето мислех, че ще оставиш цялата работа в ръцете на големия си брат, пък и си имах други грижи на главата. Джеймс никога ли не е отварял дума за това?

— Не. — Тя дишаше тежко, изненадана, че не бълва огън.

— Никога не ми е споменавал, че знаеш за Черния Джак Малори, нито че те е освободил.

— Предполагам, че не е искал да уплаши плячката си.

— Не съм му плячка — озъби се Хонория, — а сестра.

Изгряващата луна сипеше злато върху косата му с цвят на зряло жито.

— Точно сега съчувствам на Джеймс Ардмор. Какво ли го чака, когато ти падне в ръчичките.

— Можеше да ми кажеш — повтори тя. Да можеше да му е сърдита! Джеймс беше извън обхвата й, но Кристофър стоеше точно пред нея.

— Когато влезе в килията ми, бях зает с други проблеми. — Той пак я притегли в обятията си: топлото му тяло — срещу ледения й гняв. — Исках последните ми мигове да бъдат красиви. Спомням си какво ми каза на тръгване. Щях да отнеса думите в гроба.

Хонория също си спомняше. Със свито сърце и крака, лепкави от семето му, ясно беше заявила „Обичам те“.

— Аз също те обичам — промърмори той и я погали по корема.

— Не е същото сега.

Гласът му придоби застрашителна окраска:

— Ако премълчиш следващата си обида, Хонория, няма да те изхвърля през борда.

Тя си пое дъх да възрази, но обятията му я стиснаха като клещи. Беше много по-силен, отколкото тя някога щеше да бъде.

— Без повече обиди. Подчинявай се на мъжа си.

— Много обичаш да повтаряш това.

— Да.

Тя усети как устните върху косата й се разтегнаха в усмивка.

— Приятно ми е.

Хонория утихна. Беше прекалено сърдита, за да се унесе отново, ала все пак се поддаде на утешенията му. Джеймс имаше да отговаря за много неща. Не знаеше за страстта й към Кристофър и можеше да му прости, задето не й е казал, че го е отървал от бесилото, но не можеше да му прости, че е укрил информация, касаеща Пол. За нищо на света.

Джеймс знаеше за чувствата й към Пол, но бе решил, че търсенето на отмъщение е негова лична задача. Не я бе допуснал да участва в отмъщението.

Тя притвори клепачи. Даже след толкова години образът на Пол живо се възправяше в съзнанието й — засмения му поглед, чупливата черна коса, която блестеше в синкаво на слънчевите лъчи, проточения му говор, докато се шегуваше и закачаше с нея. Съзаклятничеха срещу батко си Джеймс, имитираха го зад гърба му, образуваха единен фронт срещу гнева му.

Беше толкова отдавна, ала тя все още имаше усещането, че протегне ли ръка, ще стисне ръката на Пол.

Беше станала свидетел как в отстояние на един ден той се превърна от безгрижен млад мъж в скърбяща куха черупка. Бяха заедно, когато научиха новината, че жената и децата му са били убити. Хонория държа Пол, който се скъсваше от плач. Тя също плачеше, защото обичаше нежната си кестенява снаха.

Джеймс също разбра и се върна у дома, мрачен като камък. Когато Пол заяви, че ще открие кой е сторил това, независимо от цената, Джеймс кимна в безмълвно съгласие. С Хонория твърдо го подкрепиха в решението му да стане ловец на пирати — решение, което накрая доведе до неговата гибел.

Ефирен полъх разроши къдриците на челото й и успокои главоболието й. След смъртта на Пол, Джеймс я беше изключил от живота си, от мъката си, от отмъщението си — от всичко. Така и не разбра, че тъкмо в онези мигове Хонория най-много се нуждаеше от него.

Ветрецът се усили. Тя притвори пламналите си клепачи и се опита да изключи болката, да мисли само за вятъра, който разхлаждаше тила й…

Очите й рязко се отвориха в мига, в който Кристофър я избута и скокна на крака. Корабът тромаво се люшкаше. Горните платна на мачтата, винаги в готовност, бяха уловили полъха.

— Попътен вятър! — изкрещя Кристофър. Радост изпълваше мощния му глас. — Вдигнете платната! Незабавно!

На кораба бръмна щастлива суетня. Моряците захвърлиха одеялата и заприиждаха от трюма. С викове и смях се заизкачваха по мачтите.

Хонория остана на пейката и вдъхна сладкия вятър. Затвори очи и си наложи да се съсредоточи върху упоителното облекчение, носено от бриза, върху движението на кораба с опънати платна. Движението бе равносилно на надежда. Нямаше да умрат тук.

Отвори очи. Кристофър се беше присъединил към моряците на брашпила. Мускулите на голия му гръб играеха. Колби се беше навел до него, а дълбокият му баритон тътнеше фалшиво в песен.

Манда я нямаше при тях. Сен Сир беше поел румпела, но Манда я нямаше и при него. Хонория огледа палубата с присвити очи. Дамата не се виждаше никаква.

Въпреки че целият състав беше налице, включително мисис Колби, която вещо завързваше моряшки възли, мистър Хендерсън и Манда отсъстваха. Я виж ти, колко интересно.