Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Toreo Teledirigido, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
gogo_mir(2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho(2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.9/1984 г.

История

  1. —Добавяне

В разкошно обзаведената приемна цигареният дим се извисяваше като колона. Той беше толкова гъст, че сякаш можеше да се дъвче, и хилавото човече почти не се виждаше сред него. То вече цяла седмица идваше тук всеки ден.

— Дон Хосе днес не може да ви приеме — неизменно му казваше секретарката на сеньор Караско, импресарио на знаменития матадор Ел Наранхито[1].

Те бяха вече свикнали с „дребосъка“, а той седеше в приемната и гледаше как пред него от сутрин до вечер в кабинета на дон Хосе влизаше безкрайна редица от пикадори, киноактриси, танцьорки на фламенко и просто търсачи и търсачки на приключения. Но този тип, на чиято визитна картичка заедно с името се мъдреше подозрителното звание „доктор на физическите науки“, не интересуваше дон Хосе. За него, мултимилионера, всеки учен беше или побъркан, или безделник. Вероятно възнамеряваше да изпроси десетина хиляди, за да продължи някакви си изследвания.

Но в този ден настроението на дон Хосе беше отвратително. Приказният договор за неговия любимец Ел Наранхито сякаш му се изплъзваше от ръцете — латиноамериканските импресарии се осмеляваха да сравняват знаменития тореадор с неговия заклет враг и съперник Ел Лимонсито[2]. Засега не бяха успели да се споразумеят за нищо и договорът увисваше във въздуха. В сравнение с този неуспех всяка друга неприятност изглеждаше същинска дреболия и затова той реши да приеме доктор Гонсалес.

Като отпи уиски от чашата, която полуизлегналият се на канапето сеньор Караско благоволи да му предложи, доктор Гонсалес се закашля. Той за първи път в живота си опитваше тази напитка.

— Разправяйте, каквото имате да кажете, само че по-бързо, защото имам много работа — процеди мрачно през зъби сеньор Караско, като разглеждаше рогата на бичата глава, висяща върху стената. Тя сякаш поемаше със сухите си ноздри климатизирания въздух.

— Разбирате ли, дон Хосе, аз работя в университета като електрофизиолог — поде доктор Гонсалес и се изчерви като девойка.

— А какво е то? — грубо го прекъсна импресариото.

— Сега ще ви обясня. Ние вкарваме в мозъка на животното проводници и пускаме ток…

— Любезни приятелю, сбъркали сте адреса. Ние бодем биците със шпаги и бандерили…

— Моля ви, имайте търпение, дон Хосе. Нашите електрически токове могат да заставят всяко животно да прави само онези движения, които ние искаме от него. Главното е да знаеш къде трябва да се имплантират жичките, които ние наричаме електроди…

— По-конкретно, не се нуждая от лекции по електро… как го казахте? И въобще какво общо имам аз с вашите работи?

— Сега ще разберете. Изобретих уред, ето погледнете схемата, който ще ни позволи да правим с биковете каквото си поискаме.

Когато сеньор Караско чу това, огромната пура, димяща като вулкан, падна от пръстите му. Изглеждаше сякаш коремът му ще се пукне от смях. Да се управлява бикът, да правиш с него, каквото си искаш? На това е способен само Ел Наранхито, но за Ел Наранхито изобретението на този гладен професор въобще не е нужно. Той си представи как кльощавият професор дразни огромния бик с батерийка от джобно фенерче.

— Потърпете още минутка, дон Хосе. Всичко е по-просто, отколкото си мислите. Ще трябва само да подкупите някой от служителите, за да прикрепи към главата на бика съвсем малък приемател-предавател на ултракъси вълни. Става много лесно, апаратчето е снабдено с вакуумни гумички и те няма да му навредят…

— А след това ще проточите километров кабел, така ли? И ще управлявате бика, както децата ми автомобилите-играчки — със смях го прекъсна сеньор Караско. Всичко това много го забавляваше и той вече не съжаляваше, че е приел доктор Гонсалес.

— Не ме оставяте да ви обясня, дон Хосе. Чували ли сте за телеуправляваните ракети? Точно така и тук не е нужен кабел.

Сеньор Караско се разсмя още по-силно — представи си бикът да лети към Марс със скорост двадесет хиляди километра в час.

— Погледнете този уред — физикът извади от чантата си предмет, който приличаше на транзистор. — С негова помощ мога да изпращам сигнали на приемател-предавателя, закрепен върху главата на бика, а той ще въздействува с ултракъси вълни върху нервните центрове на животното. Работих над това изобретение повече от десет години.

Какъв глупак трябва да си, за да пропилееш десет години за такава глупост! Но доктор Гонсалес продължи невъзмутимо:

— Казано накратко, ако вие или ваш човек постави моя уред върху главата на бика, с който ще се бие Ел Лимонсито, аз ще уредя Ел Лимонсито да се провали и тогава вашият любимец ще стане пръв на националната фиеста.

Дон Хосе сякаш си глътна езика — последната фраза попадна в най-съкровената му мечта. Какво ли не би направил, само и само ненавистният Ел Лимонсито да претърпи крах! Би се обърнал за помощ дори към някоя вещица — ако все още в Испания се намираха вещици. Възможно е предложението на този жалък маниак да е чиста измама, но при такива обстоятелства като сегашните човек се лови и за сламка.

— А колко искате за това изобретение? Разбира се, ако от него има някаква полза.

— Милион песети — отвърна с неочаквана твърдост дребосъкът.

По дяволите! Откъде този книжен червей знае, че такива суми въобще съществуват? Дон Хосе вля в гърлото си чаша уиски и се замисли.

— Добре. Но парите ще получите, когато станат известни резултатите. В неделя в коридата ще участвуват онзи кучи син Лимонсито и моят тореадор. Елате утре и ще обсъдим всичко.

На следващата и всяка сутрин до събота включително доктор Гонсалес беше приеман първи. Най-различните посетители, чакащи в приемната, се присмиваха и си обменяха злостни шеги. Булевардните вестници почнаха да пишат за „физика-дребосък“, тъкмяха го за бандерилеро при Ел Наранхито, а някакъв репортер от телевизията дори се опита да вземе интервю от доктора.

И ето че накрая дойде неделята. Цяла Испания вече от месец говореше само за предстоящата корида. Хората бяха готови на всичко, за да се снабдят с билет, и след коридата някои посредници си купиха нови автомобили. До четири часа на трибуните вече игла нямаше къде да падне, а още десет милиона испанци гледаха арената, седнали пред екраните на телевизорите.

По арената преминаха бикоборците. Протръби тръба и в средата на арената, също като изхвърлен от прашка камък, излетя огромен бик. Той спря там като окаменял. Ел Лимонсито застана точно пред него, но животното не помръдна. Матадорът се приближи до бика, обсипа го с ругатни, но всичко беше напразно.

Публиката започна да губи търпение, чуха се подсвирвания, но бикът внезапно се хвърли напред и изненаданият Ел Лимонсито се спаси с отчаян скок встрани. В бика сякаш се беше вселил самият дявол — той бодеше въздуха ту надясно, ту наляво, но не обръщаше никакво внимание нито на матадора, нито на помощниците му, когато те се опитваха да покажат блестящата си работа с плащовете.

Появи се пикадор на кон. Бикът доверчиво се приближи към него, сякаш се подлагаше на копието му, но едва острието се докосна до гърба му и бикът подскочи невероятно високо, изби копието от ръката на пикадора. То пролетя надалеч и проби сламената шапка на фотографа, който възнамеряваше да увековечи тази сцена. Пикадорът си взе копието и отново се прицели, но бикът сякаш беше побеснял — той вдигна коня на рогата си и пикадорът с всичките си сто и двадесет килограма се стовари върху гърба на животното. По някакво чудо той успя да се улови за рогата му и се задържа няколко минути, докато бикът подскачаше и се тръскаше като полудял. Нормалният ход на коридата беше нарушен, но правилата са си правила и помощниците на Ел Лимонсито пристъпиха към третия етап на боя.

Първият бандерилеро заби няколко стрели в задницата на бика, но следващите паднаха на арената, защото животното побягна, като правеше зигзаги. Той настигна другия бандерилеро, свали го от коня и го повлече по арената като топка. Зрителите се заливаха от смях — не бяха виждали нищо подобно на нито една корида; но истинските любители възмутено настояваха да им върнат парите за билетите. А в същото време невзрачният дребен човечец в прохода зад кинокамерите трескаво въртеше превключвателите на своя „транзистор“.

Започна последната част на боя — най-злополучната от всички, описани във фундаменталния труд на дон Хосе Мария Косио „История на коридата“. Острието на шпагата през цялото време се плъзгаше по страните на животното, а в един миг се вряза до дръжката в пръстта. Ел Лимонсито застина в странна поза, сякаш изпълняваше трудно гимнастическо упражнение. И тогава се случи най-комичното събитие от тази незабравима корида — бикът замахна коварно с рога и остави Ел Лимонсито само по бельо, а после, когато тореадорът се втурна да бяга, животното свали от него и малкото, останало още на него. Мъжете се превиваха от смях, чужденките се хилеха, а скромните испанки криеха лицата си зад ветрилата. Ел Лимонсито бягаше от арената под град от гергефи за плетене на дантели. Това беше краят на Ел Лимонсито — сега той можеше да разчита само на мястото на клоун в цирка, никой не би подписал друг договор с него.

Дойде ред на Ел Наранхито. Бикът отиваше там, където се полагаше. Десет милиона испанци гледаха с притаен дъх как той подуши кротко лицето на Ел Наранхито и падна пред него на колене. Всички бандерили се забиваха където трябва, бикът отвръщаше на размахваните плащове, както се очакваше от него, и накрая след само един виртуозен замах на шпагата той падна като подкосен. Мощен електромагнитен импулс разруши подкоровите му центрове. Но кой би се сетил да направи аутопсия?

Не си струва да се разказва какво стана с останалите бикове. Ел Лимонсито беше толкова разстроен, че почти не се наложи доктор Гонсален да пуска в ход своето устройство; отвратително несръчната му работа провали окончателно репутацията на доскоро знаменития матадор. А Ел Наранхито удържа блестяща победа над своите три бика и получи само шест уши и три опашки, защото биковете нямаха повече уши и опашки. Обсипаха го с дъжд от цветя и любовни бележчици, а когато излизаше от арената, полицията трябваше да го спасява от почитателите му.

В това време странната личност с транзистора се приближи към сеньор Караско. Те поговориха, а след това дребният човечец, стиснал банков чек в ръка, си запробива път към изхода. Когато най-после се измъкна от тълпата, той внимателно разгъна чека и го погледна — лицето му пламна; написаната сума беше с две нули по-малко, отколкото се бяха уговорили! Лицето на дребосъка се изкриви в зловеща гримаса.

В този миг импресариото си пробиваше път навън, окръжен от поклонници, които един през друг го поздравяваха за успеха на Ел Наранхито. Внезапно някой изрева:

— Бикът, бикът се е изтръгнал!

Настъпи паника. Сеньор Караско усети, че тълпата може да го смаже под краката си и се опита да прескочи през оградата, но го спънаха. И въпреки че го настъпваха болезнено, той беше в пълно съзнание, когато усети на тила си обгарящия дъх на бика. После сякаш два ледени пръта се впиха в гърба му — и той не почувствува нищо повече, защото бикът го прикова като изсушена пеперуда към дъсчената преграда на прохода.

Бележки

[1] Портокалчето (исп.) — Б.пр.

[2] Лимончето (исп.) — Б.пр.

Край
Читателите на „Телеуправлявана корида“ са прочели и: