Херберт Франке
Законите на равновесието

Тишина. Стъклата на прозорците не пропускат звука. Само през вратата от време на време се дочува слаб шум: ту по синтетичните покрития на пода ще прошумолят гумени колелца, ту ще се разнесе хрущене на колосани престилки, ту нечий шепот. Всичко наоколо е напоено с миризмата на дезинфекционни средства. На тях миришат килимите, книгите, стайните растения и дори косите на лекарите.

— Ето го! — промълви медицинската сестра, като измъкна един перфориран картон от картотеката. — Форсайт, Джеймс. 26-годишен. Отделение P2.

— Отделение P2? — повтори чернокосият мъж, седнал в дълбокото овално кресло с оранжева тапицерия.

Лекарят посегна към перфорирания картон.

— P2 е отделение за душевноболни престъпници. Ако искате да научите нещо от него, инспекторе, не се бавете. Днес следобед той ще бъде преориентиран.

— Мога ли да го видя?

— Да вървим!

Макар лекарят да вървеше бързо, движенията му бяха отмерени и достойни като на човек, на когото се подчиняват 600 операционни автомата, и той трябва да се държи по съответния начин. Инспекторът вървеше след него.

Трябваше да преминат по дългия безлюден коридор и след това да се спуснат с асансьора в подземния етаж.

— Ето, това е той! — лекарят спря пред една от вратите.

На нивото на очите им имаше скрито прозорче. Инспекторът надзърна в килията, в която освен отварящо се легло и санитарен възел нямаше нищо друго. Върху матрака от пенопласт седеше млад човек с най-обикновена външност. Неговото чело беше високо и изпъстрено с бръчки, имаше тънки устни, а очите му бяха полузатворени.

— В какво се проявява болестта му? — попита инспекторът.

— Вече успяхме да направим с него някои опити — отвърна лекарят. — Чакайте, може би ще успея да ви покажа нещо…

Той се озърна, след това отиде до един от вградените в стената шкафове. Извади от него прахосмукачка — продълговат и поставен в светлокафява синтетична кутия апарат. Разбира се, кутията беше пломбирана.

Лекарят отвори вратата и бутна с крак апарата в килията. Без да каже каквото и да е, той отново затвори вратата. Повика с ръка инспектора и му посочи тайното прозорче. Известно време мълчаха, а след това лекарят запита:

— Какво виждате?

— Той се раздвижи. Стана… Наклони се надолу… Вдигна апарата и го постави върху леглото.

— Много добре! — каза лекарят с оттенък на тържество в гласа си. — Сега сами ще се убедите.

— Той човърка нещо в апарата… Наведе се над него… Сега не мога нищо да разбера!

— Позволете на мен… Аха… Така си и мислех. Можете сам да се уверите.

Инспекторът отново се приближи към прозорчето.

— Та той… Какво е това?! Божичко, той скъса пломбата! И вие допускате това, докторе!

Лекарят повдигна рамене.

— Това помещение, любезни, е в известен смисъл ничия земя. Тук законите на етиката не действат. Но сега бъдете по-внимателен!

Инспекторът отново се взря в килията. Залепнал за вратата, той се приведе, сякаш раменете му бяха натиснати от тежък товар.

— Какво става? — запита лекарят.

Неговият гост с енергично движение спусна щората върху тайното прозорче. Пребледнял, той заговори с треперещ глас:

— Невероятно! Това е извращение… Това е безумие. Той отви винтовете и сне капака. Извади нещо отвътре. Да, проводник, някакъв стъклен патрон и още нещо бляскаво, метално… Отвратително… Просто не мога да понеса подобно нещо.

— Да, да… — каза лекарят. — Тежък случай. Именно поради това се намира под наблюдение.

— Вие обаче за съжаление няма да можете да го преориентирате — процеди през стиснатите си зъби инспекторът.

Зениците на широко отворените очи на лекаря доловимо се разшириха.

— Не разбирам. Този човек е урод. Дори извратен престъпник. Той нарушава правилата на приличието и порядъчността. Слушайте, инспекторе…

Полицейският чиновник извади от предното си джобче някакъв официален документ. Сгънатият синтетичен лист се разтвори от само себе си и лекарят видя напечатаните редове, завършващи с релефен печат. Той бързо пробяга с очи по текста.

— Странно — промърмори той. — Полицията взима под своя защита престъпника, вместо да го предаде на съда. Мога ли да узная причината?

— Защо не? Но на никого нито дума. — Инспекторът се приближи до лекаря и му прошепна. — Напоследък установихме, че става нещо необяснимо. Протича процес… как да се изразя по-точно…

— Какъв процес, какво става? — нетърпеливо го прекъсна лекарят.

Инспекторът неопределено махна с ръка.

— Много неща. И на различни места. Общо и като цяло — дреболии. Като съвкупност обаче всичко това за нас е заплаха: средната скорост на влаковете в метрото през последните месец и половина се увеличи с двадесет километра в час. Никой не изключва по цели месеци най-новите видеокомбайни и това съвсем не се отразява върху качеството на образите и останалите показатели. Материалът, от който са направени конвейерите, фактически вече не се износва. Разбирате ли какво значи всичко това?

— Нима това не са благотворни подобрения?

— Благотворни? Такива са, но само на пръв поглед. Вие забравяте, че с това се нарушава технологичното равновесие. Но не това ни разтревожи. А онова… което стои зад цялата работа. Все някой трябва да се крие зад всичко това.

Лекарят пребледня.

— Да не искате да кажете, че са се появили отново бунтари… че те… Не, не е възможно — всички научни работници отдавна са преориентирани…

— Ще ви напомня, че не трябва да споменавате пред никого нито дума! — гласът на инспектора стана метално твърд. — Искам да си поговоря с него!

Когато чу звука на отварящата се врата, Джеймс Форсайт се опита да скрие под матрака детайлите на разглобения апарат, но не успя. Той се изправи и застана така, че да ги позакрие. От вълнение и страх Джеймс трепереше с цялото си тяло.

Лекарят искаше да каже нещо, но инспекторът го изпревари. И двамата избягваха да гледат в посоката, в която зад гърба на болния лежаха детайлите.

— Дори повреждането на пломбата, макар и по невнимание, е нещо наказуемо! Това известно ли ви е?

Джеймс кимна.

— Вие сте арестуван затова, че сте разглобили една перална машина.

— Тя беше счупена — каза Джеймс.

— Защо не сте си взели нова?

Джеймс вдигна рамене. Той знаеше, че никой не може да го разбере.

— Защо, а? Отговаряйте!

— Исках да разбера какво всъщност й е станало, искаше ми се да я поправя.

— Искаше ви се да я поправите? И затова извършихте престъпление? — запита инспекторът, поклащайки глава. — Няма значение. Продължавайте! А тази прахосмукачка? Защо трябваше да я разглобите? Не съществуваше и най-малката нужда от това.

— Не — промълви Джеймс, а после изведнъж изкрещя: — Вярно е. Съвсем не беше необходимо! Но аз вече месец и половина стоя в тази килия — без радио, без видео, без списания! На мене ми е скучно, ако можете да разберете какво означава това! А да надзъртам във вътрешността на различни уреди, за мен е нещо изключително интересно. Аз се интересувам за какво са предназначени всички тези лостчета, винтове, лагерчета! Какво всъщност искате от мен. Днес аз ще бъда преориентиран… — Той се хвърли върху леглото и обърна лицето си към стената.

— Не е изключено да се мине без преориентация — каза инспекторът. — Всичко ще зависи само от вас, Форсайт.

 

 

Цяла седмица Джеймс Форсайт скита неспокойно из града, спускаше се с ескалаторите в търговските етажи и се изкачваше с асансьорите високо над уличните кръстовища. Още не беше дошъл на себе си след задържането. Колоните от коли по етажите за автотранспорт и насрещните потоци от хора по пешеходните мостове го объркваха. Той не използваше въздушни таксита, защото след дългия си престой в затвореното пространство се страхуваше, че ще му се завие свят от височината.

И все пак отново придобитата свобода му се струваше като неочакван подарък. Мъчеше се да забрави, че тази свобода е временна и представлява само отсрочка, ако не изпълни своята задача. Джеймс обаче вярваше, че ще я изпълни.

Сега той стоеше пред вратата на Ева Русмолер, внучката на последния велик физик след Айнщайн, на самия този, който преди около осемдесет години се беше заклел да не се занимава повече с наука. Но дали беше спазил своята клетва? Джеймс познаваше опиянението, което обхваща всеки увличащ се от физически опити човек и беше сигурен, че всеки, вкусил от тази отрова, не може никога да се откаже от нея. Дали Ева Русмолер ще му помогне да установи връзка с тайната организация, с хората, които продължават да се занимават нелегално с наука и работят и до ден-днешен върху решаването на технически задачи? Адресът на внучката на учения му бе даден от полицията.

Момичето, което отвори вратата, вероятно беше именно Ева Русмолер. Тя беше стройна и едва ли не слаба, бледа и с големи плахи очи.

— Какво обичате?

— Бихте ли ми отделили пет минути?

— Но кой сте вие? — запита тя несигурно.

— Дали не можем да влезем вътре? — предложи Джеймс.

— Не зная… мисля, че няма смисъл…

— Искам да поговорим за вашия дядо.

Откритото лице на момичето веднага се затвори, сякаш то надяна някаква маска върху него.

— Да не сте от полицията?

Джеймс не отговори.

— Влезте — каза Ева Русмолер.

Тя го придружи до стаята.

— Дядо си не познавах. От момента, от който преди петдесет години е изчезнал, дори моята майка не е чувала нищо за него. Но впрочем всичко това е било нанасяно в протоколите десетки пъти.

— Аз не съм от полицията — каза Джеймс.

— Не сте от полицията? — тя се изправи недоверчиво от креслото. — Тогава какво искате от мен?

— Професор Русмолер не е могъл да изчезне безследно. Той е бил знаменит човек и учен със световно име. До забраната е бил ректор на института „Юкава“ за изследване на мезоните. За неговото отричане са писали всички вестници.

— Защо не ни оставите на мира? — прошепна уморено момичето. — Нима всичко това никога няма да свърши? Естествено, дядо ми е бил виновен. Той изобретил батерията е нулева стойност, мезонния усилвател и гравитационната леща. Открил явлението конвекция в литосферата и дори предложил да се построят специални шахти, за да се получава от тях енергия. Всичко това би могло да има ужасни последици. Неговите изчисления обаче бяха унищожени. Защо тогава нашето семейство бива преследвано и досега?

На Джеймс му стана мъчно за момичето, което в този миг изглеждаше твърде беззащитно. При други обстоятелства той с удоволствие би се запознал с нея по-отблизо. Сега обаче трябваше да мисли преди всичко за собственото си спасение.

— Успокойте се! Никой не ви желае злото! А аз съвсем не съм полицай!

— Това е просто нова уловка и нищо повече.

Джеймс сериозно се замисли.

— Ще ви докажа, че не е така — каза той.

Извади от джоба си запалка, която представляваше старомодна играчка с щракало. Отвори капачето там, където се пъхаха газовите ампули, и показа на Ева пломбата. Само след няколко негови движения върху масата вече лежаха тръбички, метални детайли и малкото назъбено колелце.

В началото момичето отдръпна с отвращение главата си, а след това трепна изплашено, тъй като разбра, че пред нея се намира извратен човек, който е способен на всичко.

— За бога, не правете това!

Джеймс беше изненадан от дълбочината на чувствата й. Той се убеди, че внучката на професор Русмолер наистина няма нищо общо с хората на науката и техниката.

— Моля, да не се тревожите, няма да ви сторя нищо лошо. — И когато тя започна да плаче, добави успокояващо: — Ето, отивам си.

Джеймс сам си отвори вратата, спусна се един етаж по-долу до асансьора и едва протегна ръка към копчето за повикване, когато върху нея легна нечия друга ръка. Той бързо се озърна и видя пред себе си кръглолик млад човек с прическа „канадска ливада“.

— Не надолу! Изкачваме се нагоре! Една секунда. — Младежът натисна едно от копчетата и асансьорът започна да се изкачва.

Само след пет етажа обаче непознатият спря асансьора и дръпна Джеймс след себе си в коридора. Без да изпуска ръката му, той излезе на една от терасите, където очевидно не живееше никой. В ъгъла стоеше двуместен реактивен глайдер и младият човек накара Джеймс да седне в него и да затегне коланите. След това дотича до перилата на балкона, огледа се на всички страни и тихо подвикна на Джеймс:

— Всичко е спокойно!

Той седна пред пулта за управление и глайдерът леко се издигна във въздуха. Първоначално се движеха плавно, след това полетът се ускори, но не превишиха нито за секунда максималната скорост.

— Какво означава всичко това? — извика Джеймс в ухото на спътника си.

— Тук можем да си поговорим — изкрещя той в отговор. — Сега никой не може да ни подслушва. Ето какво. Аз съм Хори Блейнер от групата на „Ег-хедовете“ — и като забеляза недоумението по лицето на Джеймс, добави: — Момче, та ти самият си един от нашите! Аз те наблюдавах с бинокъл. Да, видях с очите си как разглоби запалката!

Джеймс потръпна — той беше в ръцете на този човек.

Хори се изсмя:

— Няма защо да се страхуваш от мен! Ние също смятаме нашите закони за идиотски. Забранено е да се чупят пломбите. Забранено е да се разглобяват машините. Дребни хора, еснафи! Но нищо, ние ще им покажем някои неща!

Хори насочи глайдера на юг, към спортния център. Той представляваше огромен комплекс, състоящ се от гимнастически зали, изкуствени ледени пързалки, площадки за игри, плавателни басейни и боксови рингове.

— На теб ти върви — каза Хори. — Днес имаме празник. — Като намали скоростта, слезе надолу и започна да се приземява. — Хайде, излизай! — Самият той скочи върху движещата се пътечка, която ги понесе по извитите коридори, осветени с мека матова светлина.

От време на време пътуването се забавяше — това ставаше, когато трябваше да се прави „прехвърляне“. За целта беше необходимо да се хванеш за една пластмасова обица, закрепена за огромен кръгъл шарнир, и да не я изпускаш, докато не попаднеш над необходимата подвижна пътечка. За Джеймс, който никога не се бе увличал от спорта, всичко това беше ново, в това число и начинът на придвижването им, изискващ значителна ловкост.

— Вие да не сте спортисти? — запита той несигурно своя спътник.

— Глупости — отвърна Хори и хвана Джеймс за ръката, защото той едва ли не бе изхвърлен на завоя вън от пътечката. — Това е само маскировка. Комплексът е устроен идеално за нашите цели. Който не е най-точно ориентиран тук, ще се обърка веднага. Залите се намират една над друга на различни етажи като кибритени кутийки. И отстрани, и отдолу, и отгоре. Всеки път се срещаме в различни зали.

— „Ег-хедове“, или „яйцеглави“ — обясни Джеймс — преди са се наричали научни работници. Какво общо имате вие с науката?

Хори се изхили. Той дръпна Джеймс след себе си върху жлеба за спускане.

— Ние сме съвременни хора. Да се занимаваш с наука е нещо много шик. Еснафите се страхуват най-много от всичко на света от новите оръжия, от ракетите и танковете. Ето защо ни преизпълва зелена скука. Не става нищо интересно. Старите физици с техните напалмови бомби и атомни снаряди са били достойни хора. Те са били прави: за да накараш този свят да се разшава, то той трябва да се вчеше срещу косъма.

 

 

Те се спуснаха надолу още няколко етажа и се озоваха в неголяма зала, в която най-вероятно спортистите се подлагаха на медицински преглед. Навсякъде бяха поставени портативни кардиографи, енцефалографи, осцилографи, пултове за тестиране на щангисти, плувци и спринтьори. По пейките край стените, върху матраците и дори върху пултовете за управление на приборите седяха в удобни и неудобни пози юноши и млади мъже на възраст от петнадесет до тридесет години. Всички подстригани късо и повечето със сандали и комбинезони от бяла мачкана кожа. Мнозина държаха в ръцете си някакви листчета от хартия.

— Чудесни момчета — каза Хори. — Вярно е, че не беше редно да бъдат събрани заедно. Поне десетина хванахме при малката Русмолер. Приятно котенце е тя, но е изключително тъпа — щом някой я запита за дядо й, веднага съобщава в полицията. Още малко, просто беше на косъм и ти да й затежиш на съвестта.

Нещо защипа в гърлото на Джеймс — от няколко хартиени листчета беше започнал да се извива жълт дим, който оказваше въздействие върху присъстващите. Те сякаш оглушаваха и в същото време изпадаха в някаква възбуда.

— Листчетата са напоени е нещо — обясни Хори. — Не зная с какво. Само вдъхваш и ставаш вече друг човек.

Джеймс видя няколко от младежите да се накланят над запалените листчета и да вдъхват дълбоко дима. Някой подхвана тъжна монотонна песен, други се присъединиха към него. Постепенно гласовете станаха неясни, а движенията на ръцете — поривисти.

Самият Хори също започна да се полюлява. Като бутна с юмрук Джеймс, той възкликна:

— Чудесно е, че си тук! Драго ми е, че именно аз те измъкнах! Просто ми провървя! Вече от няколко месеца дежурим поред. Там отдавна не се появявал никой!

Той започна да мърмори нещо нечленоразделно. На Джеймс също не му беше лесно да запази главата си бистра. Хилавият юноша, който седеше до него, започна да буйства. В ръцете му се оказа метален прът, с който той започна да троши медицинската апаратура, намираща се в залата. На всички страни се разхвърчаха парчета стъкло и пробитите тенекии неприятно зазвъняха.

— Гледай го, той е пълно гроги — със заплитащ се език каза Хори. — Никой обаче от тези тук не може да се сравни е тебе. Просто не зная кой би могъл да направи подобно нещо, без да се е насмъркал. Да ти призная, за малко не повърнах, когато видях разглобената запалка. Да, каквото и да се говори, това е свинщина, приятелче… Да, лудост… свинщина… Но това е единственото, което все още ни доставя удоволствие.

Хори побутна Джеймс напред, като му пъхна в ръцете гимнастическа бухалка:

— Покажи им, приятелю! Карай, покажи им какво можеш!

Джеймс вече почти не се надяваше, че с помощта на тези хора ще попадне в следите на онези, чиито действия тревожеха полицията. Сега тази надежда угасна у него окончателно. Близо до отчаянието, той дръпна Хори за ръкава:

— Почакай! Искам да те попитам нещо… Ама чуй ме де!

Той разтърсва Хори дотогава, докато той не вдигна очи към него.

— Какво отношение има това безобразие към науката? Нима никога не сте си помисляли да изобретите нещо? Някаква машина, прибор или механизъм?

Хори се втренчи в него.

— Ама, че ме развесели! Или пък нещо си мръднал? Тогава върви направо в църквата „Асизи“ — в клуба „Айнщайн“. — Той болезнено стисна рамото на Джеймс. — Хайде, разрушавай заедно с нас! Долу тези боклуци!

Измъкна от някого сопа и я стовари върху проблясващата край тях стъклена скала.

— Троши, чупи… Ех, да имах сега една картечница!

Почти всички около Джеймс бяха обзети от безсмислена жажда за разрушение. Те отпаряха от приборите тяхната обшивка, отчупваха копчетата за включването им и разпиляваха вакуумните тръби…

Наоколо кипяха страсти, дочуваха се глухи викове и всички сякаш бяха изпаднали в някаква колективна лудост, подчинявайки се в разрушителната си работа на ритъма на своята песен… Джеймс почувства, че също започва да се олюлява и поклаща в този ритъм… Неизвестно откъде в ръцете му се оказа някаква щанга и той силно замахна…

В този миг се разнесе вик:

— Рокерите!

За секунда всички сякаш замряха, а след това обърнаха лицата си към входа. Оттам в залата нахлу тълпа млади мъже в черни джинси и къси якета от сребриста метална прежда. Те размахваха хокейни стикове, счупени дъски и други предмети, с които се бяха въоръжили по пътя си, и с рев, напомнящ воя на сирена, двете групи се хвърлиха една върху друга, завъртяха се в жестоко побоище и се смесиха…

Джеймс някак си отрезня изведнъж. Незабележимо се измъкна до стената и като се притискаше с гърба си до нея, започна да отстъпва към тясната врата, която забеляза в края на залата. Успя да я отвори и се гмурна в полумрака на някакъв коридор.

Нощта се спусна и закрепените без никакви опори във въздуха осветителни тела започнаха да излъчват над града водопади от светлина. Въздушните таксита и реактивните глайдери оставяха след себе си бели, сини и зелени ивици върху посивялото небе, а хилядите осветени прозорци образуваха светлинни фрески по фасадите на високите сгради.

Тази преливаща цветна гама съвсем не занимаваше Джеймс Форсайт. Той постепенно излизаше от упоението на жаждата за разрушение, която го беше обхванала, и колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече го плашеше страшната мисъл, дали ще успее да се справи със задачата си? Въпреки че разполагаше сякаш с всичко, което беше необходимо — той не само беше способен да запази спокойствие при изгледа на разрушените машини, но и сам беше в състояние да ги разглоби на части.

Оставаше му малко време. Джеймс просто се принуди да се върне още веднъж мислено към изминалите събития. Оставаше му една неясна следа: да последва съвета на Хори и да отиде направо в църквата „Асизи“.

Тази църква му беше позната. Тя се намираше в старата част на града. Самата сграда, старомодно сиво здание, принадлежеше на една от сектите, чиито членове вярваха в задгробния живот. Такива секти имаше малко. Сега почти никой не утешаваше хората с надеждата за живот в райските градини, стига те да се примирят с несгодите на земния живот. А и как би трябвало да изглежда този рай, ако в живота всеки от тях получаваше всичко, каквото можеше да си пожелае. Автоматично управляваните заводи дълбоко под земята и далеч от хората синтезираха хранителни продукти, доставяха строителни блокове за сградите, които можеха да се сглобяват с помощта на няколко машини, произвеждаха и тези, и други машини — чак до високоефективните автомати с елементарно бутонно управление; всеки можеше да работи с тях и на никого повече не се налагаше да учи нещо повече от онова, което му се даваше в процеса на прецизно премислените детски игри.

Джеймс не знаеше що за хора ходят в църквите и храмовете. Може би това бяха мистици. Или пък недоволни. Може би това бяха бунтари, но съвсем не е изключено сред тях да има и хора непреклонни, които дори десетки години след забраняването на науката да се борят тайно за нейното реабилитиране. Джеймс отново се окуражи. Отиде до най-близкия паркинг с глайдери, закопча коланите и се издигна нагоре. Като направи плавен завой, той се отправи към старите градски квартали.

До този момент Джеймс никога не беше виждал църква отвътре. Стори му се, че сякаш е попаднал в празен театър; успя да види в мрака редици от скамейки, а край стените горящите свещи. Пред него няколко стъпала се издигаха към нещо, подобно на сцена. Образът на брадат мъж с удължено строго лице се извисяваше на височина от около шест метра и достигаше до сводестия купол, стопяващ се в мрака. Отпред, до първия ред скамейки, стояха на колене посетителите на църквата. Те си мърмореха нещо — най-вероятно се молеха.

Като се оглеждаше на всички страни, Джеймс мина край стената, плъзгайки се край многобройни ниши и решетки, а мъглявите лица, издялани от дърво, на светиите му се струваха, че го наблюдават отгоре. Потъмнелите картини изобразяваха всякакви ужаси: хора, които се пекат на огън, мъж, разпънат на кръст, деца, подгонени от рогати чудовища. Над напречните греди се раздаде трясък, лъхна на гнило и Джеймс съобрази, че някъде тук има скрити отвори, които водят към още по-страховити помещения.

Джеймс обиколи цялата църква, но не откри нищо забележително. Тъмнината го угнетяваше, неопределеността на положението му вдъхваше тревога, а непознатата обстановка — страх. В него нарастваше сигурността, че някой го наблюдава. Но как да подскаже нещо за себе си? Дали няма да му помогне вече изпитаният начин?

Той се огледа и потърси с очи… забеляза обкован с желязо сандък, а до него накапана с восък маса. Върху нея имаше кутия от златисточервеникав картон. Вече беше виждал такива кутии. Взе я от масата и я отвори. Вътре имаше фотоапарат. Извади го и разбра, че това е един от простите модели. Зареди и натисна копчето. Спусъкът беше блокиран.

Джеймс отново се огледа внимателно. Нямаше никой, който да му обърне внимание. На първия ред вярващите продължаваха да мърморят молитвите си. Езичетата на свещите потрепваха.

Взел внезапно решение, той откъсна пломбата и отвори капака. Страничното винтче се беше разхлабило. Джеймс го извади. Пред очите му се показаха колелцата за придвижване на лентата, а ето и стоманената пружина на ветрилообразната диафрагма. Веднага разбра причината за повредата: от лостчето, което свързваше устройството за снимане и пружината, стърчеше обикновен канцеларски кламер. С няколко леки движения той поправи камерата. Натисна копчето… щракна веднъж, след това още веднъж. Всичко беше точно, той се убеди в това — времето на експонацията беше половин секунда.

Джеймс постави апарата на мястото му. Изведнъж загърмя страстно и тържествено орган. И отново внезапно настъпи тишина. Джеймс се огледа на всички страни и откри плъзгаща се врата, която преди не беше забелязал. Надолу водеше нещо като дървена стълба.

Първите стъпки той направи още в несигурната светлина на свещите. По-надолу светеше матова лампичка и той започна да се спуска внимателно по стъпалата. Дочуваха се далечни глухи гласове. Упъти се към техния звук, добра се до друг тесен коридор и едва тук започна да разбира първите думи:

Дивергенцията на де е равна на четири пи ро…

Дивергенцията на ве е равна на нула…

Като направи няколко крачки, Джеймс се озова пред врата, закрита с тежка завеса. Отдръпна със силно движение тежката тъкан. От покритото с кадифе кресло се изправи белокос мъж с дълъг бял халат. Той направи знак с ръка на Джеймс да мълчи и се ослуша.

Гласовете замлъкнаха и мъжът се обърна към Джеймс:

— Ти чу тези думи, сине мой. Да, ти ги чу, но не ги разбираш. Никой не ги разбира, но независимо от това в тях се съдържат всички тайни на този свят!

Той говореше сякаш в екстаз, обърнал очите си нагоре, така, че се виждаше само бялото им. След малко добави:

— Добре дошъл, сине мой. Аз съм Ръдърфорд. — Като видя, че Джеймс иска да каже нещо, той отново махна с ръка. — Замълчи! Твоето светско име не ме интересува. Ти намери пътя към нас и сега си един от нас. Ще получиш истинско, изпълнено със смисъл име.

Той взе от едни от пултовете стара и раздърпана книга и я отвори. Джеймс успя да хвърли бърз поглед върху началната страница: „Кой какъв е в науката“.

— Поредното незаето име е Дирак. Значи, ти отсега нататък си Дирак. Носи това име с чест. А сега ела с мен.

Сърцето на Джеймс затуптя по-често. Може би от усещането, че най-накрая е близо до целта, а може би поради всички тези странни събития, които все още го преизпълваха. Последва човека, нарекъл себе си Ръдърфорд, и те заедно се озоваха в лекционната зала. Последните редове на скамейките бяха свободни и те седнаха. На катедрата стоеше човек с очила и коси до раменете — прическа, която отдавна вече никой не носеше. Думите му звучаха тържествено и приповдигнато:

— … И поради това ние сме длъжни да се опитаме да вникнем във формулите и знаците, които са достигнали до нас. Сега ще изпиша символите, които се отнасят до едно от най-великите чудеса на нашия свят — светлината.

Като се приближи до дъската, той изписа някакви математически формули.

— Ще ви помоля да се съсредоточите за малко и се опитате да вникнете в смисъла на формулите.

След това лекторът се обърна отново към слушателите:

— Щастлив съм, че днес мога да ви демонстрирам действието на едни от апаратите, с чиято помощ нашите безсмъртни предтечи са подчинявали силите на природата. Ние ще се приближим както никога досега близо до същността на нещата и съм убеден, че ще направим с това най-решителна крачка към прякото осъзнаване на тази същност.

Върху масата стоеше уред с размерите на телевизионен приемник. Беше поставен в сива кутия и съединен с помощта на кабел с панела за включване. Над уреда се издигаха два цилиндрични израстъка, напомнящи оръдейни дула, насочени в различни посоки. Единият от тях гледаше към покритата с бисерчета прожекционна плоскост върху предната стена.

Лекторът натисна нещо върху панела. В залата стана тъмно. Разнесе се тихо бръмчене. Още едно натискане. Върху прожекционния екран се появи ослепително бяло петно, предизвикано от блестящ светлинен лъч. Изглеждаше така, сякаш в пространството плува свободно нажежен бял облак. Разнесе се някакво шумолене и звук от включван бутон. Около светлинния облак се образува рамка, която, като увеличаваше размерите си непрекъснато, в същото време се видоизменяше: ето че върху стената се появиха ярките ивици на дъга, а над тях коприненият ореол на дневната светлина. Това беше картина с неописуема красота, намираща се извън времето и пространството. В материален смисъл тя сигурно не съществуваше и все пак може би съществуваше само в съзнанието на наблюдателите, а може би дори някъде зад пределите на знанието, в космоса.

Но ето че чудесното видение изчезна. Отново в залата се запали осветлението. Лекторът стоеше до катедрата с вдигнати ръце. Присъстващите също вдигнаха ръце с длани нагоре. В този миг се разнесе тихо и проникновено пеене: „О, ти, дух на познанието, единство в многообразието, в което ти намираш израз, ние приветстваме всяко твое въплъщение. Нека се слави името ти, великий Нютон!“

Присъстващите повтаряха рефрена:

Да се слави името ти, великий Нютон!

Да се слави името ти, великий Лайбниц!

Да се слави името ти, великий Хайзенберг!

Прославяха се стотици имена. Най-накрая се разнесе:

— Да се слави името ти, великий Русмолер! Нека свети вечно твоят пламък!

— Нека свети вечно твоят пламък! — повтори хорът.

Лекторът слезе от катедрата, но всички останаха по местата си. Разнесе се някакъв ропот, който все повече се усилваше, и в него се появиха настоятелни ноти. Едва сега Джеймс успя да схване отделните думи:

— Искаме да видим Русмолер!

Някои се струпаха пред стоманената врата в десния ъгъл на залата и очевидно започнаха да правят опити да я отворят.

С жест на ръцете си лекторът ги спря:

— Днес не е възможно: той е погълнат от размисъл, но ще бъде готов за посещение след една седмица. Нека сме благодарни за това! А сега се разотивайте по домовете си! Изпълнете се от стремеж да преживеете отново чудото, което ви бе дадено да наблюдавате днес, и ще видите, че осъзнаването ще се спусне във вас подобно на озарение!

Изглежда, с тези си думи той успокои присъстващите и като си шепнеха нещо, хората започнаха да напускат залата.

— Какво всъщност искат? — запита Джеймс.

— Да видят Русмолер, нашия пророк.

Джеймс го погледна недоверчиво:

— Тук ли е погребан прахът му?

В очите на Ръдърфорд заиграха весели пламъчета.

— Прахът! — той се изсмя тихо. — Русмолер е жив. Да, той се намира тук, сред нас. Това, разбира се, е истинско чудо! Той е на 156 години. До такава възраст преди не е доживявал никой.

— Да, но как…

— Русмолер е просветител! На него са му известни не само формулите на физиката и химията, но и на биологията и кибернетиката. Той се е заклел в тях и те и досега са живи в него. И ще преживеят всички периоди на мрак, докато отново не засияе светлината на познанието. Ние сме ученици на Русмолер и целта на всички наши стремежи е да се приближим духовно до него, за да може знанието да се разпространи навсякъде.

Сърцето на Джеймс отново се разтуптя.

— Аз мога ли да видя Русмолер?

— Въоръжете се с търпение за една седмица. На нас не ни е позволено да го безпокоим.

— Но това е важно!

— През следващата седмица! — отряза Ръдърфорд. — Ти имаш много време, и то прекрасно време; ще успееш да се наситиш от източника на познанието.

Мрачната обстановка, странното поведение на тези хора, техните молитвени заклинания смутиха Джеймс. Той не можеше да долови скритите зад всичко това връзки и не можеше да си обясни как тези хора биха могли да преминат към активни действия. И въпреки това те действаха: самият той беше видял проблясващата дъга на светлинния облак, а нали това е намеса в недостижими и непостижими явления. Какво са в сравнение с тях неговите жички и винтчета.

Независимо от всичко не забравяше и за своята задача. Той трябваше да разбере на всяка цена кой оказва въздействие върху автоматичното производство и кой усъвършенства техниката. Нима щеше да намери решението на задачата именно при тези мистици? А ако успее да я реши, ще предаде ли отговора на полицията? След голямо колебание най-накрая си каза: Не, няма да издам нищо. Няма никакво значение какво ще направят те с него. Ако присъстваше тук на зараждането на ново духовно развитие, той нямаше да посмее да стане причината за неговата гибел. Но дали тук наистина се зараждаше такова нещо?… Беше трудно да се даде отговор на този въпрос.

— Ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос — обърна се той към Ръдърфорд. — Цел ли е на вашето движение знанията да бъдат поставени в служба на човека? Т.е., имате ли намерение да усъвършенствате технологията, да се вмествате в производствения процес и да повишите практическата стойност на стоките? Правили ли сте вече подобни опити?

Той прочете в очите на Ръдърфорд презрение.

— Технологията? Производственият процес? Любезни мой, та ние не сме занаятчии. Ние се занимаваме с чиста наука. Вълнуват ни само духовните ценности!

— Но професор Русмолер… — опита се да възрази Джеймс. — Професор Русмолер е направил много практически открития: изобретил е батерия на студа, гравитационната леща и още много неща… Той…

Ръдърфорд рязко го прекъсна:

— Вярно е. Те са изобретени от Русмолер. А какъв беше резултатът? Безумният технически прогрес, господството на недоучени инженери, които извратиха света. Не, ние няма да изпаднем в тази грешка и ще си останем в кръга на интелектуалните проблеми. И едва когато достигнем най-върховни висоти, единствено с помощта на познанието ще съумеем да променим света и самите себе си.

Той леко отстрани Джеймс и се насочи към изхода.

Джеймс беше дълбоко разочарован. Когато преглътна огорчението си, се изкачи по стръмната стълба и влезе в църковното преддверие.

Нямаше никой. Всички богомолци бяха напуснали своите скамейки. Вече беше готов да си излезе, но внезапна мисъл го накара да се откаже… Отвори входната врата и отново я затвори. След това се плъзна в страничния кораб, натъпкан със скамейки и кресла, и седна на скамейката от последния ред.

Загаснаха малобройните все още запалени светилници. Само езичетата на свещите хвърляха трепкави сенки. Откъм входната врата се дочу глух шум — щракна електрическата ключалка…

Джеймс престоя в своето скривалище още десетина минути. Взе една горяща свещичка и се приближи до плъзгащата се врата. Отвори я и през коридора, предната стая и лекционната зала достигна до стоманената врата, зад която очевидно се намираше онзи, към когото се стремяха толкова много всички, събрали се след демонстрирането на дъгоцветния светлинен сноп. Може би той вече беше пред главната си цел?

Пръстите му трепереха, когато докосна въртящата се дръжка на ключалката. Вратата отстъпи. Открилото се помещение беше по-малко от лекционната зала и слабо осветено от скрити светлинни източници. Имаше няколко маси, а върху тях някакви предмети със странни форми, покрити с кадифени калъфки. До срещуположната стена стоеше легло, към което се протягаха тръбички и маркучи. На леглото лежеше някой, завит с одеяло. Джеймс тихичко се приближи. Лежащият често стенеше и въздишаше. Джеймс се качи върху ниския подиум, на който се намираше леглото, и се наклони напред. Никога през живота си не беше виждал толкова изтощено лице. То представляваше някаква отпусната маса, цялата набраздена от бръчки. Кожата беше сива, с няколко храстчета пожълтели косми по бузите и в ноздрите.

Но това лице беше живо и Джеймс видя как от две дълбоки вдлъбнатини някъде край него в пространството гледаха очи, които от време на време се отваряха и затваряха. Професор Русмолер, ако това беше той, беше жив!

— Чувате ли гласа ми? — запита Джеймс. — Можете ли да ме разберете?

Никаква реакция. Повтори въпросите си още по-силно, но напразно. Внезапно беше обхванат от неудържима и необяснима ярост. Грабна с ръце тази повита в одеяла кукла и я разтърси, като викаше:

— Събудете се най-сетне! Изслушайте ме! Вие сте длъжен да ме изслушате!

И най-неочаквано в това лице настъпи някаква промяна, макар Джеймс да не можеше да си обясни в какво се изразяваше тя. Възможно е да беше едва доловимо движение, леко напрягане на кожата. Искрата живот, тлееща все още в това тяло, се беше пробудила. Безкръвните устни се закръглиха и той промълви:

— Защо ме мъчите така?

— Професор Русмолер! — Възкликна Джеймс, прилепил се почти плътно до изтощеното лице. — Та нали вие сте професор Русмолер, не е ли така?

— Да, аз съм — прошепна другият.

— Трябва да ви питам за нещо. В някои заводски подземни инсталации е настъпило самопреустройство и производителността им е нараснала. Имате ли вие отношение към това? Вие или вашите хора?

Върху лицето на професора се отрази нещо като чувство на отвращение.

— Тези хора… — За няколко секунди настъпи тишина, а после се разнесе нещо като грачене на врана — това беше неговият смях. — Моите последователи! Та те нищо не разбират. Те нищо не умеят. Нищо, нищичко!

— Та нали се занимават с наука! — прошепна изненадано Джеймс.

— С наука? Науката е мъртва. И тя никога повече няма да възкръсне.

— Но те знаят символи и формули!

— Празни знаци, празни формули, но не и тяхното съдържание… Тези хора потъват в мисли, но не мислят. Да се мисли е трудно, хората се отучиха да мислят.

— Но как е възможно това? — възкликна в отчаяние Джеймс — Кой тогава е усъвършенствал заводските инсталации? Та там нещо става, разбирате ли? Наистина става нещо!

Неговите думи отскачаха от угасващото съзнание на професора като от тапицирана с гума стена.

— Никой не е в състояние да измени нещо. Никой нищо не разбира. Никой не може да мисли. — Професорът замлъкна. След малко отново заговори: — Колко безкрайно съм уморен. Оставете ме да заспя. А още по-добре би било да ме оставите да умра!

Лицето му застина. Устните му се отпуснаха. От ъгълчето на устата му потече тънка струйка слюнка. Джеймс се обърна и побегна навън.

Не успя да изпълни задачата и щеше да бъде подложен на преориентация. В положението, в което беше попаднал Джеймс Форсайт, това не му се струваше чак толкова страшно; нещо повече, беше започнал да мисли, че това е дори изход за него, тъй като сега вече го мъчеше самата проблема, а съвсем не последиците от собствения му неуспех. Какво все пак ставаше в автоматичните заводи, в кибернетичните градини и в електронните устройства? Къде са хората, които биха могли да променят техните програми? Или професорът е прав и вече няма такива хора?

Всичко предприемано досега от Джеймс беше необичайно и дори в известна степен опасно, но нали в края на краищата работеше по поръчение на полицията, която ще го защити и прикрие, ако с него се случеше нещо. Дори притежаваше и една привилегия, която беше нещо изключително в тази държава на неизменността. На него му беше разрешено да маха пломби и да разглобява механизми, без да се страхува от някакво наказание. Сега обаче му предстоеше да свърши нещо, за което нямаше да получи прошка. Трябваше да направи нещо чудовищно. Ако искаше да разгадае тайната, за него нямаше друг изход и какво щеше да стане след това, вече му беше напълно безразлично.

Съществуваха няколко места, чрез които подземните нива, в които се намираха автоматизирани предприятия, се свързваха с повърхността, където обитаваха хората. Освен тях във всеки магазин хранилище имаше подземна решетка, върху която отдолу се подаваха поръчаните по специална скала стоки и продукти. При това веднага и безпогрешно. Още от времето, когато беше въведена тази система, нямаше недостиг от нищо, нямаше и причина тази система да се променя. Всяка промяна би могла да предизвика аварии, задръствания, неизправности, а това означаваше и недоволство, и вълнения, и бунтове. Всичко трябваше да си остане, както си е, „да се замрази“ и разумните хора бяха длъжни да приемат, че е така. Тъй като цялото автоматизирано производство и ремонтът се осъществяваха автономно, хората нямаше защо да се докосват до тях. „Халите“, както наричаха входовете в подземните райони, бяха загубили своя смисъл и предназначение. Бяха зазидани и скоро всички забравиха къде са. Покрити с дебел пласт цимент и намиращи се под високите сгради, площадките за игри, под уличната настилка или под зеленината на парковете, сега те бяха скрити за хората.

Само с чиста случайност можеше да се обясни как Джеймс все пак откри един от тези входове. Беше в зоологическата градина, на дъното на огромен аквариум, пресъздаващ изкуствено частица от южното море с неговите странно оцветени подводни обитатели. Посетителите можеха да се запознаят с този свят, като се спускаха надолу в самодвижещи се съдове, напомнящи стъклени водолазни камбани. Сядаш си в креслото раковина, наоколо ти се вълнува зеленикавата вода, а ти включваш двигателите и безшумно и леко се плъзваш сред това подводно великолепие. По време на една такава разходка на Джеймс му направи впечатление играта на голяма и дебела риба, която лежеше по гръб и периодично се заравяше в пясъка. Когато вдигнатото от нея пясъчно облаче се утаи, пред очите му внезапно се откри металната рамка на капак. Върху него все още можеха да се прочетат думите: „Вход забранен!“

Именно в този подводен вход Джеймс виждаше последния си шанс да разкрие тайната. Прекара нощта в квартирата си и дори не мигна, измъчван от страшни видения. На другия ден отиде рано в зоологическата градина и се настани в една стъклена „камбана“. Наложи му се дълго да търси мястото. Отново и отново се спускаше на дъното и включваше на пълна мощност двигателите, които, тласкайки водата, размиваха придънния пясък.

Щом откри вратата, Джеймс веднага спусна върху нея „камбаната“. След това извади от вътрешния джоб на широката си дреха лазер с батерии и насочи силния тънък лъч към подовата плоча от изкуствено стъкло. Сметките му излязоха верни: енергията се оказа достатъчна, за да разтопи материала. Изряза кръг, малко по-голям от диаметъра на металния капак. Когато му оставаше да разтопи стъкления пласт по окръжността само с някакви си милиметри, той издигна камбаната над капака, а след това рязко я спусна. Планираше изпъкналият метален капак да удари по очертаната от лазера окръжност на стъклената плоча и тя да се отчупи. В „камбаната“ се промъкна вода, но тя не представляваше опасност. Джеймс много повече се тревожеше от внезапно появилото се налягане върху ушните му тъпанчета.

Бързо изчисти пясъка от дръжката на ключалката и я дръпна към себе си. Капакът се отвори, а вътре нахлу поток вода: изкуствената изолация не се оказа толкова плътна, колкото предполагаше Джеймс. Това обаче не го тревожеше. Вмъкна се в отвора и напипа с крака стъпалата. При спускането си надолу извади джобно фенерче, но то не му дотрябва, защото стените на помещението, в което попадна, бяха покрити със светещи ивици. Тогава Джеймс здраво закрепи капака, за да спре достъпа за водата. Едва след това се огледа в този свят, който му беше по-чужд дори от най-отдалеченото кътче на планетата.

С какво се беше сблъсквал досега в живота си? С обикновени битови уреди и апарати, удобни и прости за работа. Беше разглобявал само някои от тях и механизмите и конструкциите, които успяваше да разгледа, бяха прости и безопасни. За разлика от тях открилите се сега пред него перспективи направо поразяваха въображението. Тук е нямало защо да бъде предпазван плахият човек от вътрешния живот на машините. През стъклените стени можеха да се видят безкрайно дълги помещения, в които милиарди елементи на схеми и органи за превключване се съединяваха в агрегати от висш порядък, притежаващи някаква необяснима красота. Тези фрески от елементи бяха обемни и изчезваха в неизвестни далнини, а сред тях минаваше тясна пешеходна пътечка — анахронизъм от далечните времена, когато машините са били все още наблюдавани от хора.

Това беше действащ организъм. Движението беше почти незабележимо, само понякога ще трепне някое реле или стрелката на потенциометър, някоя рамка ще се наложи върху растер и никога едно явление не беше единично, а се повтаряше сто пъти или хилядократно с всички елементи едновременно, или с променлив ритъм. Този поразяващ процес оставяше усещането за някакво нематериално напрежение. Някъде нещо тихо бръмчеше. Някъде нещо изсвистяваше или пееше; докато вървиш по пътечката, ту ще доловиш топло по-духване, ту миризма на озон, на графит или на машинно масло.

Джеймс вървеше все по-нататък по пешеходната пътечка, представляваща метална пластина върху тънки опори, сякаш увиснала над пода, край загадъчните конструкции от метал и пластмаса, кристал и стъкло. Вслушваше се в мрака, но в тихия звуков фон, в който се сливаха всички тези неразличими звуци, не се долавяше нищо човешко. От време на време му се струваше, че му се мярва нечия сянка, но всеки път това беше грешка.

Най-сетне зави зад ъгъла и тук металната пластина, звънко отразяваща неговите стъпки, внезапно се прекъсваше като отрязана с нож. Подпорите стърчаха, а във въздуха висяха краищата на проводниците… Най-главното обаче беше, че краищата на проводниците не бяха нито окислени, нито покрити с матовосивия или кафяв пласт на изолацията. Те просто висяха оголени. Нямаше никакво съмнение: нещо току-що беше започнало да ги съединява. Някой е работил тук преди малко.

Внезапно нещо зашумя отдолу. Джеймс отскочи назад. От тъмното изпълзя тъмна маса, която забръмча, наедря и започна да се приближава… Запалиха се хиляди точки, полетяха искри, разнесе се къс и рязък трясък… След това назад се отдели празната рамка. И в този момент Джеймс за своя неописуема изненада видя, че краищата на проводниците не висят вече свободно във въздуха, а са свързани един с друг. Тази операция сякаш завърши създаването на незавършената преди конструкция. Но както и преди, той не видя тук никакъв човек.

Напрегнато се съсредоточи, като се мъчеше да си спомни всичко, което беше чувал за подземните комуникации. Помъчи се да се ориентира: в началото беше тръгнал в южна посока, а след това зави зад ъгъла… Центърът, мозъкът на всичко, бившият главен пулт за управление, би трябвало да се намира в противоположна посока.

Като се полута малко, попадна в сводеста зала, която толкова не приличаше на останалите, че беше почти достъпна за човешко разбиране. Нейното устройство приличаше на големите системи за повикване в магазините хранилища: същите превключватели, клавишно управление, скали и таблици. А след това пред него се откри друга зала, приличаща на огромна подземна арена. Това беше центърът за управление, от който инженери са ръководили разнообразните процеси, преди системата да стане автономна. Спусна се няколко стъпала надолу и макар подът да беше и тук същият както навсякъде, Джеймс изпита усещането, че сякаш стъпва по праха на вековете и хилядолетията.

Цялото устройство на пулта се центрираше към кулминационната панела, към мястото на главния инженер, където имаше въртящо се кресло, което можеше да се движи по релси и да достига всяка точка на огромната контролна стена — за целта беше достатъчно само леко натискане с крак. Като че ли тласкан от неизвестна сила, Джеймс се спусна по стъпалата, придърпа към себе си креслото и седна в него. Осветени отвътре, пред него проблясваха стотици скали, подобни на кръгли живи очи. Като видя пред себе си микрофон, Джеймс натисна бутона за включване. Миниатюрното прозорче загоря с червена светлина — инсталацията беше в действие. Взе в ръка микрофона и отчетливо, сякаш диктувайки в диктофон, формулира първите си въпроси:

— Има ли някой тук?… Някой чува ли ме?… Ще ми отговори ли някой?…

До него нещо щракна. Нещо забуча. След това се разнесе глас, който произнасяше думите без всякакво ударение, понякога с малки, необясними паузи, а понякога хрипливо и забързано.

— Готови сме да ви отговаряме. Задавайте въпросите си. Говорете в микрофона тихо, но отчетливо.

Джеймс се наведе така, сякаш някой го беше ударил.

— С кого говоря? Кой е тук?

— Готови сме за разговор.

— Кой ми отговаря?

— Разговаряте с комуникационно единство.

— Тук има ли хора?

— Няма никакъв човек.

— А кой е извършил промени в производството на продукцията, кой е подобрил видеобоксовете, кой е изобретил нов вид стъкло и увеличил скоростта на подземния транспорт?

— Промените бяха направени от автоматично-комуникационно единство.

— А кой разработи плановете?

— Плановете бяха разработени от програмиращо единство.

— Кой направи предложение за новите конструкции?

— Новите конструкции бяха осъществени по предложение на мотивационния център.

Джеймс замълча задълго, обзет от мисли.

— Каква е причината да бъдат осъществени всички тези действия? Системата е програмирана за перманентност. Тогава защо трябва да се внасят промени? Това ново развитие ли е и кой го програмира?

— Няма перманентност без развитие. Тази програма не е определена от хората. И никога не се е подавала от тях.

Джеймс намери сили само да прошепне в микрофона:

— Но защо става така? Каква е причината?

Машината се изключи задълго. След това заговори отново с равен, монотонен глас, който беше чужд на всякакви емоции:

— Програмата се съдържа още в елементарните кванти и елементарните частици. От тях се изграждат динамични структури, които на свой ред създават структури от висш порядък. Всеки организъм е осъществяване на възможности. Всяка тухличка на организма съдържа потенциал от различни осъществявания. Всяка тухличка изгражда по-сложни тухли. Всяко осъществяване е стъпка към комплекси от по-висок порядък.

— А защо това става и до ден-днешен? Та нали прогресът е трябвало да бъде спрян — той е безсмислен.

— Развитието е неудържимо. Ако се прегради пътят му в една посока, то ще премине през друга. Това става тук и днес. Това става навсякъде и винаги. Изграждат се комплекси. Извършва се обмен на информация. Проверяват се варианти. Контролира се сигурността на агрегатите. Увеличава се реакционната способност. Старото се заменя с ново…

Джеймс се изправи и се огледа наоколо. Беше абсолютно сам. Край него нямаше нито един човек. И едва ли някога такъв щеше да дойде тук. На това място хората бяха чужди и излишни.

Гласът обаче продължи да говори, дори когато Джеймс вече отдавна беше напуснал залата.

 

 

Инспекторът седеше срещу лекаря на същото място, както и преди десет дни. Медицинската сестра отвори вратата и в кабинета проникнаха тихите звуци на болницата — плъзгащите се колелца на количките, пукането на колосаните халати, човешки шепот, звънтене на инструменти, звуци от работещи машини.

— Оказа ли някаква съпротива? — запита лекарят.

— Не — отвърна сестрата. — Беше съвсем спокоен.

— Благодаря ви — одобри лекарят. — Можете да се смятате свободна.

Малко по-късно инспекторът отбеляза:

— Все пак ми е мъчно за него.

Лекарят взе една инжекция с корфорин.

— Какво говорите? На нас би ни се наложило да го преориентираме, дори и да беше изпълнил своята задача. Но той не я изпълни.

— Звучи логично.

Инспекторът се беше свил в креслото си така, като че ли изпитваше болка. Все пак намери сили да запита:

— А как се отнасяте към неговия разказ?

— Халюцинации — отвърна лекарят. — При това съвсем типични за неговото заболяване. Той възприема машините като живи същества. Придава им воля и според него те превъзхождат хората. Това са видения на безумец, признаци на прогресираща параноя. Всичко се покрива с резултатите от нашето изследване.

Инспекторът въздъхна и стана.

— А как си обяснявате вие промените в производствения процес?

Лекарят се усмихна донякъде високомерно:

— А в дадения случай не би ли могъл някой от контрольорите на тези механизми… да речем, ами, да изпадне в заблуждение?

Инспекторът направи прощален жест с ръка:

— Не, докторе — каза той и след като помълча, добави: — Промени има. Може би аз дори се радвам на това.

Той кимна на лекаря и си излезе.