Катрин Стоун
Другата близначка (8)

Седма глава

И сега, дванадесет години по-късно Пейдж Форестър трябваше да поздрави Джак Логан. Да му каже „здравей“ отново! Може би. Ако изобщо я познаеше, което Пейдж беше убедена, че няма да се случи.

След като помаха на Гуен за последен път от входната врата на имението, Пейдж влезе. Тихичко. И почувства облекчение, че беше сама във фоайето. Трябваше да седне, въпреки че не беше толкова спешно като преди и не за толкова дълго. Само за няколко минути, за да се съвземе. Да се подготви. Тя се отпусна на най-долното стъпало на стълбите с парапет.

Дори Джак да я разпознаеше, това нямаше да бъде голямо изпитание. А що се отнася до нейното извинение… „Джак, мислех да ти позвъня“ щеше да му каже тя. Или „Bonjour, Jacques! C’est Avrile. Aka Paige Forrester. Quelle surprise! Но знам колко си зает, бизнесът ти процъфтява и не си струва шума около едно кратко запознанство преди цял век“.

Може би Пейдж щеше да се справи с нещо толкова леко отведнъж. Преди да се скапят бъбреците й. Не, поправи се тя строго, преди тя да скапе бъбреците си.

Но оттогава всичко вървеше трудно. Умората непрекъснато я мъчеше, сънят не й носеше облекчение и тя се чувстваше немощна, жадна и раздразнителна.

„Постарай се, опитай пак.“ Дълго време това бяха мантрите на живота й, стълбовете на жизнерадостната й фасада пред света. Но тази фасада, това спокойствие, бяха непрекъснато застрашени от непостоянството на електролитите й.

Налагаше се да се пази от емоции, които я караха да побеснее, от безсилието, предизвикано от предсказанието, в което се беше въвлякла, от собственото си нетърпение, че се справя толкова безуспешно. Не постъпваше добре и като потискаше тези чувства. Фактът, че Коул я подразни, беше очевидно доказателство за това. Пейдж трябваше да е жизнерадостна пред майка си, която искаше толкова малко от нея. Беше способна и на една усмивка за Джак. И за Бет и за Дайна. И така. Пейдж напомпи мускулите на прасците си, изправи се, без да се олюлява и пусна палтото си върху последната поща.

„Постарай се. Опитай пак.“

Мантрите на живота й не действаха. Това, което й предстоеше, все още приличаше на грандиозно изпитание. Но и други думи щяха да подействат. Заради спомените, които тя свързваше с тях. Чувството, че не е съвсем сама.

Струваше й се, че Гуен е тук и я окуражава.

„Ти ще го заслепиш, Пейдж.

Запомни думите ми.“

 

 

Джак не беше във всекидневната на имението. Пейдж го видя в градината, разглеждаше нещо. Момичета може би бяха с него. Там бяха фонтаните и прекрасната гледка. Но те бяха решили да останат вътре с Клер, което не изненада Пейдж ни най-малко. За нея сцената във всекидневната беше до болка позната: чужди дъщери весело разговаряха с майка й. Чуждите дъщери разговаряха с Клер така свойски. И на Клер й беше лесно да е с тях.

Клер Форестър трябваше да има в имението много дъщери, дъщерите, които Ейприл Доусън й бе измислила. И наистина това щеше да е така, ако не беше починал Алън.

Но приятелите водеха дъщерите си и внучките си да видят Клер, съучениците на Пейдж също се тълпяха в дома на Форестър. А дали присъствието на тези измислени дъщери не притесняваше истинската дъщеря? Пейдж ревнуваше някак доброжелателно и с копнеж. С удоволствие би играла с Клер като тях. Но не можеше. Затова се радваше истински, че майка й беше намерила други, които го умееха. Пейдж си помисли, че присъствието на други момичета наоколо някак разчупваха сковаността, която съществуваше между нея и Клер.

Като същевременно я правеше не толкова болезнена.

Но това не беше вярно. Неудобството между тях не беше изчезнало, независимо дали къщата беше пълна с хора и въпреки усилията, които и двете полагаха.

А те наистина се стараеха, и двете. Но не успяваха. Една художничка и един учен, пролет и зима, игривост и непреклонност. Чародейка на преструвките и практик на онкологичните терапии.

А дали не бяха също майка и дъщеря?

Като дете Пейдж се питаше дали в болницата не се е получило недоразумение, дали съвсем съзнателно не е била сменена. Кой не би предпочел истинската дъщеря на Клер, по всяка вероятност едно здраво новородено, пред отчаяно болнавото бебе Пейдж? Най-накрая Пейдж беше принудена да отхвърли тази мъчителна мисъл настрана. Беше дъщеря на Алън Форестър. Не можеше да се отрече приликата между бащата и дъщерята.

— Пейдж! — възкликна Клер, щом съзря дъщеря си под свода на всекидневната. — Толкова се радвам, че успя.

Майката и дъщерята се приближиха една към друга. Но и двете се спряха на повече от една ръка разстояние. Ритуал, който бяха усъвършенствали след дълги години на нескопосни прегръдки, ту твърде кратки, ту твърде продължителни, ту твърде плътни, ту твърде лежерни.

Ту твърде безумни.

Но Пейдж беше достатъчно близо, за да забележи, че майка й се тревожеше за нея колко изморена, отслабнала и бледа изглеждаше. „Добре съм, мамо! Съвсем добре.“ Лъжи, лъжи и пак лъжи. И още лъжи. Френският прозорец към верандата се отвори зад нея. Пейдж усети хладния бриз и долови топлината в гласа на мъжа зад нея.

— Вие трябва да сте…

— Пейдж. — Тя се обърна и протегна ръка към полузащитника, който сега работеше като строител. И беше самотен баща. Той я позна. В същия момент. Без въпроси. Това го подразни. Доста. — А вие трябва да сте Джак.

— Да, аз съм Джак. — Ръката му, груба и силна, обви нейната. После я пусна. — Това е дъщеря ми Бет и приятелката на Бет, Дайна.

Момичетата приличаха на сестри. И двете бяха грациозни, с руси коси. Дайна, по-голямата и по-смелата, засия, докато поздравяваше Пейдж.

— Здравейте, доктор Форестър.

Поздравът на Бет дойде иззад един кичур коса.

— Здравейте, доктор Форестър.

— Здравей, Дайна. Здравей, Бет. Наричайте ме Пейдж.

Дайна веднага се обърна към нея на малко име и още по-силно засия.

Ала Бет хвърли въпросителен поглед към баща си.

„Може ли? Трябва ли?“ Пейдж не знаеше какъв въпрос задава на баща си, дали искаше разрешение да поздрави като възрастен човек или напълно я задоволяваше да се обърне към Пейдж от позицията на дете.

Отдавнашен, но много ярък спомен нахлу в главата на Пейдж, когато беше приблизително на възрастта на Бет. Играеха, както обикновено, по двойки. Клер, Пейдж, Стюарт и Мариел. До онова вечерно парти, когато, потопена в агонията на края на втория си неуспешен брак в поредицата от три такива, леля Мариел, тоест Мариел съобщи, че според нея е време Пейдж да престане да я нарича „леля“. Пейдж си припомни с каква неохота трябваше да направи тази огромна крачка от детството към света на възрастните… А отговорностите, които тя вече познаваше, я очакваха. Но тя уважи молбата на Мариел и отношенията им невъзвратимо се промениха. Те се отдалечиха.

А що се отнася до мъжа, който така и не се ожени и беше най-добрият приятел на баща й, и като баща за Пейдж… До ден-днешен той си беше чичо Стюарт. С него Пейдж се чувстваше все така близка и в безопасност, както се чувстваше, когато беше дете.

— Може — отвърна Джак на дъщеря си. Разбира се, че можеше. Джак познаваше своята Бет и щеше да я защити. — Каквото и да пожелае Пейдж ще е добре.

— Здравей, Пейдж.

— Здравей, Бет. Ти Елизабет ли си?

— Да.

— И аз. Елизабет е второто ми име.

— Ти си учила в Станфорд, нали? По същото време, когато и татко е бил там?

— Донякъде.

— Но не сте се познавали?

— Всъщност — започна Пейдгж, — донякъде се познавахме.

Пейдж отмести поглед от Бет и го насочи към Джак. Очите му, които сега изглеждаха още по-зелени, отколкото бяха в спомените й, натежаха от чувство, което тя не желаеше да назове. Но го разпознаваше много добре. Той щеше да запази мълчание засега. Тя имаше свободата да измисля каквито си иска лъжи за пред другите. Но скоро, много скоро, той очакваше искрено обяснение.

За сега Джак само наблюдаваше. И чакаше.

— Баща ти мразеше едно момиче, което познавах — рече тя на Бет. „Фантом на име Ейприл“. — Виждахме се няколко пъти, но така и не се запознахме. А сега ни запознаха. — Пейдж потърси друга тема и я намери върху кобалтовосините тениски на момичетата, където с бели букви беше избродирано „Марина Вю Суим Тийм“. — Вие плувате ли?

— Не, но Лари плува. — Дайна хвърли многозначителен поглед към Бет, която се изчерви.

— Разбирам.

— Да — отвърна Дайна, — ако дойдеш с нас.

— Тръгнали сме за среща на плувците — обясни Джак. — Защо не дойдете? И двете.

Клер беше категорична.

— Благодаря ти, Джак. И на вас, Дайна и Бет. Страхувам се, че няма да мога да дойда този път. Но в понеделник след училище ще се видим с вас, млади дами, и всеки друг ден, когато бихте искали да ме посетите.

— Клер…

— Ще се радвам да ми гостуват, Джак! Сигурна съм, че ще намерим стая, която да не е разтурена, и където те ще могат да си пишат домашните. А и за мен ще е вълнуващо да дам помощта си, плод на тридесет годишен труд. За екипа винаги ще има печени сладки.

— Няма нужда да правите това.

— Знам. Но така искам. А и с две помощнички… на които очевидно им допадна идеята да пекат сладки с Клер, да играят и да учат с нея.

Джак въздъхна. И се усмихна.

— Добре. — Усмивката му изчезна. — Но вие, Пейдж, ще дойдете с нас, нали?

Беше просто един въпрос. И тя нямаше избор.

— Да, с удоволствие.