Катрин Стоун
Другата близначка (32)

Тридесет и първа глава

Като корабокрушенец на брега на кървавочервено море, тя коленичи на килима край петното, което беше забранила да почистят. С дясната си ръка нежно докосваше петното, а лявата лежеше в скута й, свита в юмрук.

Тримата мъже в спалнята можеха да видят ръцете й. Но нито един от тях не можеше да види лицето й. То беше скрито от разрошените коси. Джак и Стюарт се зачудиха — и това ги натъжи — дали жената, свита на кълбо пред тях, не се е побъркала съвсем. И ако Коул не им беше дал знак да изчакат на място, и двамата биха се поддали на импулса да се приближат и да й помогнат.

Коул беше този, който приближи и коленичи до нея.

— Гуен?

Гласът му я стресна. Стаята беше тиха от много време. Хората на Джак си бяха тръгнали преди часове. Също от часове телефонът бе спрял да звъни.

Новината за това, какво се е случило с Клер Форестър, се беше разпространила като бушуващ пожар от един приятел до друг.

Имаше само едно обаждане. Преди часове. „Клер, вдигни телефона! Нека не е вярно. Вдигни! Моля те.“

После тишина. А сега този глас. Тих, нежен. И толкова загрижен.

Но този глас, този човек, този хирург не би бил тук, освен ако дори неговите чудеса не са били достатъчни.

Гуен отмести погледа си от кървавочервеното петно към разтревожените сиви очи.

— О, не, Коул. Не. Но ти не…

— Гуен, тя е жива.

— … си виновен. Ти направи всичко възможно… Жива ли?

От учудване Коул само успя само да кимне. Въпреки своята мъка, въпреки страховете си, тя бързо, дори припряно шепнеше успокоителни думи на него. Че не е виновен. Че е направил всичко възможно. Тя му имаше доверие. Вярваше му.

— Жива!

— Но ти си тук.

„Където трябва да бъда. При теб.“

— Защото тя е в интензивното, под наблюдението на най-добрите специалисти, които познавам, които ще ме уведомят незабавно при най-малката промяна.

— Джак намери ли Пейдж?

— Да, тя е при майка си в момента.

— Добре — прошепна тя. — Коул?

— Гуен?

— Благодаря.

Той се усмихна на следите от сълзи по лицето й.

— За мен беше удоволствие.

„Огромно удоволствие, Гуен Сейнт Джеймс, която и да си.“ Но Коул знаеше коя е, знаеше единственото, което го интересуваше. Тя беше жената, която го беше пленила безвъзвратно… и в която беше безнадеждно влюбен. И която по някаква причина седеше от часове край локвата кръв, свила в юмрук едната си ръка и милваща я с другата. Коул премести ръката си с бавно движение, което би могло да бъде началото на тяхната вечност заедно. Това беше вежлива покана, джентълменско запитване, дали въпросната дама би искала да танцува.

Тя трябваше само да вдигне ръката си от кървавото море.

Танцувай с мен. Коул не беше сигурен дали тя ще иска. Тя гледаше втренчено ръката му, сякаш я объркваше, защото мислеше, че всеки миг миражът ще изчезне. Но ръката на хирурга, на любовника, остана там — уверена и силна, дори когато нейната трепереща ръка, обагрена в червено по върховете на пръстите, се приближи. И после, най-сетне, ръката й намери пристан, свой пристан, в неговата.

— Здравей — прошепна той.

— Здравей.

— Мислех си, че трябва да поговорим. Това беше част от плана за днес, нали?

— Да. О!

— О?

— Трябваше да тръгнем в седем сутринта. Седем вместо осем. Но ти реши, че ти се струвам уморена и трябва да се опитам да поспя малко повече. Макар че, ако бяхме тръгнали в седем…

— Аз не съм единственият хирург на планетата. — Забележката на Коул беше небрежна. Но не и сините й очи. Те яростно молеха да не се съгласи. Тя беше яростна, неговата Гуен. И крехка. И изтощена от тазсутрешното бдение край кръвта на Клер Форестър. — Наспа ли се?

— Не съвсем.

— Нито аз. Бях твърде нетърпелив да започнем деня си заедно.

— И аз.

— И все още съм.

— Но не можем. Ти не можеш. Не трябва ли да си близо до болницата?

— Близо съм, Гуен. Къщата е близо. Можем да започнем нашия общ ден, нашия общ живот, още тук, още сега.

Първото, което щеше да направи за нея, щеше да е да намери легло, да я завие и да я остави да се наспи, ако иска. Или ако може. Един поглед върху изцапаните с кръв пръсти, които държеше, и възлестите, които не държеше, го убеди, че това беше невъзможно. Протегна ръка към свития й юмрук, не за да го хване, а за да го докосне, и при неговото докосване, тя разтвори пръсти и разкри съкровището, скрито в тях. Коул вярваше, че не е луда, въпреки странното й поведение тази сутрин. Нито беше крадла на бижута, за каквато я беше обявила Мариел… въпреки златната халка, която блещукаше в ръката й.

— Какво е това?

— Венчалният пръстен на майка ми.

Не е луда, помисли си Коул. А ако беше? Той започваше живота си с нея още тук, още сега.

— О?

— Беше тук, върху нощното шкафче.

— И ти го намери.

— Да. И го държах вместо нея за късмет по време на операцията. Тя ще си го иска сега. Би ли й го занесъл?

— Разбира се — каза нежно Коул. — Но Гуен?

— Да?

— Това не е ли пръстенът на Клер Форестър?

Коул очакваше да последва объркване. Подготви се за лудостта. Но видя ясни сини очи и красива усмивка.

— Коул, тя ми е майка. Това смятах да ти кажа днес. Тя е моя майка, а Пейдж ми е сестра. Моя близначка.

— Коул? Гуен? — попита Стюарт от вратата.

— О! Не разбрах, че… Вие чухте?

— Да. Но бих желал да чуя още, Гуен, ако искаш да ми кажеш.

— Аз също. Аз съм Джак.

— Бащата на Бет — каза Гуен. — Тя има твоите очи.

— Бащата на Бет.

— И приятел на Пейдж. — „Мъжът, когото моята сестра-близначка обича.“ Изражението на Джак накара Гуен да се запита, дали не е прочел мислите й.

Нежността в гласа му потвърди това.

— И приятел на Пейдж.

— Гуен, не е нужно да ни казваш повече.

Високопоставеният адвокат на семейство Форестър определено беше загубил професионалния си тон. Сега беше просто човекът, дълбоко загрижен за Клер. И за Пейдж. И както изглеждаше, в този миг беше загрижен и за нея.

— Бих искала да ви кажа. И на двамата. Моля, заповядайте.

Те седнаха на килима. И изслушаха, без да я прекъсват това, което тя знаеше за първите тридесет и шест часа от живота си, от нейното раждане на мястото на катастрофата до нощта на бурята, когато туристката от Айова я беше оставила в грижовните ръце на сестра Мери Катрин.

— Научих за това съвсем наскоро. Когато срещнах Пейдж, не го знаех. Имам доклада на детектива, в случай че искате да го видите, както и документите, които е открил. Сигурна съм, че ще настоявате за потвърждение чрез ДНК анализ. Нямам нищо против. Съвсем логично е. Но — продължаваше Гуен, — аз знам, че това, което ви казах, е вярно.

— Не ме интересува никакво ДНК.

Реакцията на Стюарт беше провокирана от недоказаната теория на Гуен, в която той вярваше напълно.

— Но, Гуен, как…? Как разбра?

— Ще ви покажа.

Гуен ги заведе до нишата, където агънцето още веднъж затанцува върху монитора. Но този път, вместо да прекъсне блажения му танц, тя изчака то само да изчезне с подскоци от екрана.

После докосна мишката. На екрана на компютъра на Клер Макензи Форестър се появи коледна картичка, която представляваше семейна снимка. В дясното поле със зелени букви бе изписано коледното поздравление, а отдолу с червени букви пишеше: „Семейство Макензи, Коледа, 1970“.

Бяха всичко девет и всички, с изключение на тийнейджърката Клер, поразително приличаха на Гуен Сейнт Джеймс. Особено сестрите на Клер. Всяка от тях, всяка една от трите би могла да бъде близначка на Гуен. Изображението на екрана беше безспорно доказателство за произхода на Гуен. Всъщност то беше елегантна и ослепителна нагледна демонстрация на ДНК.

— Не разбирам — думите на Стюарт, тревожни и нежни, бяха още по-красноречиви поради начина, по който гледаше Гуен, както би я гледал един баща, баща, който не би могъл да си представи едно дете да бъде изоставено, още по-малко — неговото… и който, изправен пред доказателството, че това е факт, приемаше разкритието с болка и недоверие.

— Но аз разбирам — отвърна изоставената дъщеря на Клер. — Всъщност е съвсем разбираемо, като си помислиш какво е било за нея, какво е преживяла. Загуба. Скръб. Тревога. Страх. Тези емоции са винаги трудни, особено когато са придружени от объркване, причинено от упойка и при нейното крехко физическо здраве… Въпреки всичко, тя е пропътувала пътя до болницата в Кармел — за да ме вземе и да ме върне в Монтърей. Сигурна съм, че това е, което е искала да направи. Но когато е видяла белега ми, това се е оказало твърде много за нея, след всичко останало. Една мъка в повече. Предполагам, че е изпаднала в паника и в това състояние не е знаела какво прави, нито е имала представа какво би означавало…

Страстната молба на Гуен за снизхождение към майка й секна, когато Стюарт Доусън поклати глава.

— Ако видите белега ми, ще разберете. Нека ви го покажа.

— Не е нужно, Гуен. И никога няма да го проумея. Доколкото разбирам, Пейдж не знае нищо за това?

— Не. Не знае. Бях решила, че никога няма да узнае. Но това беше, когато вярвах, че съм била изоставена с недобри намерения.

— Тоест, ако Клер е знаела какво върши?

— Да. Помнела е къде ме е оставила и е можела да се върне за мен, ако е искала. Не смятах, че е нужно Пейдж да научи тези истини за майка си.

— Но сега се чувстваш различно.

— Да. Ако е била дезориентирана и толкова объркана, и е нямала никаква представа. Но вие не вярвате в това, нали? Мислите, че Клер Форестър просто не е искала обезобразеното си дете и се е избавила от него. — Преди няколко часа красивото лице на Стюарт Доусън беше изцапано с кръвта на майка й. Сега лицето му беше чисто, но не по-малко покрусено. Това, което го измъчваше тогава, беше опасението, че Клер, която обичаше, може да умре. А в момента го измъчваше това, че жената, която обичаше, може да е постъпила така с новороденото си момиченце. — Нали това е, което си мислите?

— Гуен, не знам какво да мисля. — Адвокатът виждаше ясно фактите пред себе си, включително и още едно уличаващо доказателство, за което Гуен не знаеше: собственото признание на Клер за един неясен спомен, че е търсела нещо в дъжда. Последното би подкрепило хипотезата на Гуен, надеждата на Гуен, че ирационалната постъпка на Клер има логично обяснение.

Тогава защо не можеше да приеме този разбираем и оневиняващ Клер сценарии?

Защото, независимо дали е била на себе си или не, това, че е изоставила дъщеря си, беше нещо, което сърцето на Стюарт не би му позволило да повярва, че Клер е в състояние да извърши.