Катрин Стоун
Другата близначка (31)

Тридесета глава

— Госпожа Форестър все още е в операционната — каза Алис на Джак, когато той се обади. — Което, доколкото разбирам, всички считат за добър знак. Да ви свържа ли с Пейдж?

— Ако обичате.

Само след броени секунди Пейдж се обади.

— Здравей. Как мина?

— Учудващо добре — призна Джак. — Много умно постъпихте, докторе, като настояхте да отида.

— В такъв случай, предполагам, не се налага да обсъждаш със Стюарт законовите положения?

— Не. Всъщност ще отложа срещата и с директорката на училището. Значи — каза той нежно, — майка ти още е в операционната.

— А Коул вече ангажира всички специалисти, които ще се грижат за нея, щом бъде преместена в интензивното отделение.

— Звучи обещаващо.

— Така е, Джак. Наистина.

Той долови тихата тревога в гласа й. Смирената молитва.

— Добре ли си?

— Чудесно… но ми се плаче.

Джак чу сълзите й. Чу как си пое дълбоко въздух, за да ги преглътне. Последва тишина. Сякаш глътката въздух не й бе помогнала да спре потока от сълзи.

— Можеш да си поплачеш.

— Ще трябва — усмихна се тя през сълзи.

— Така е, Пейдж.

— Но… — Тя отново си пое дъх. Засмя се. — Толкова съм благодарна на теб и на Стюарт. За това, че сте я намерили и сте я довели тук толкова бързо. Джак, вие спасихте живота й. Спасихте живота на майка ми. И моя.

— Пейдж, аз… — поколеба се той. Също развълнуван. — Мисля, че по-голямата заслуга е на Коул.

— Само защото вие му дадохте тази възможност. — Сега в гласа й имаше усмивка. Сълзите бяха преминали — засега.

Джак потисна собствените си емоции.

— Коул няма ли да се грижи за нея в интензивното отделение?

— Само като хирург. Не се съмнявам, че лекарите, с които се е консултирал, ще го държат в течение за всички важни стъпки на лечението й. Но той няма да полага за нея ежеминутните грижи, от които се нуждае. Коул не го прави за никой от пациентите си. Не би било възможно да го прави и да оперира едновременно.

— Значи е добре, че е довел консултанти?

— Да, така трябва да бъде. Това е най-доброто. Къде си?

— Паркирал съм в една от пресечките близо до дома на Хелън. Това е основното правило за безопасно шофиране. Да говориш по мобилния си телефон само от паркирала кола. Ще проведа още няколко разговора и после ще дойда при теб.

— Добре.

Джак долови облекчението й, и знаеше, че тя би искала вече да е при нея — но се стараеше да го прикрие.

— Пейдж?

— Да.

— В реда на нещата е да ти липсвам.

— Така ли? — Тихият й смях прозвуча още по-облекчено.

— Напълно.

— Липсваш ми.

— И ти на мен. Пейдж, обичам те.

— Аз също.

Въпреки че нямаше търпение да бъде с Пейдж, Джак остана в паркираната кола, за да позвъни на бригадира си Кайл. Двамата бяха разговаряли още докато Пейдж беше в отделението по хемодиализа и Джак му беше дал конкретни инструкции.

Кайл трябваше да махне изцапания с кръв килим от спалнята на Клер и да покрие празното място с някой от другите килими в къщата.

Беше му казал, че е спешно. Тогава Джак смяташе, че Клер няма да оживее. Имаше голяма вероятност Пейдж и останалите да се съберат в къщата на Форестър за погребение.

След оптимистичните новини от Пейдж задачата изглеждаше по-малко спешна. Независимо от това, Джак предполагаше, че вече е изпълнена. Но Кайл го информира, че локвата кръв все още е там.

— Защо не сте махнали килима?

— Защото не можем. Гуен не позволява.

— Гуен?

— Приятелката на Пейдж.

— Не ви дава да махнете петното?

— Да. Нито да се приближим. Струва ми се, че охранява стаята. Казва, че всичко трябва да остане така, докато госпожа Форестър не излезе от операционната. Между другото, Гуен е много красива — добави Кайл. — Жалко, че е толкова странна.

Джак пристигна в кабинета на Пейдж, тъкмо когато Коул казваше на Пейдж, Стюарт и Мариел, че Клер е излязла от операционната и в момента я настаняват в интензивното отделение.

— Благодаря ти — каза Пейдж.

— Благодари на майка ти — поклати Коул глава. — Тя е боец.

— Да, така е. И ще трябва да продължи да се бори, нали?

— За известно време.

— Какво установи?

— Язва — каза Коул. — Изглеждаше доброкачествена, но все пак я изследвахме.

Наистина се оказа язва. Беше язва.

— Голяма ли?

— Доста голяма. Има я от доста време. Кървяла е и се е разпространявала. Промихме щателно стомашната кухина и й даваме антибиотици с широк спектър на действие. Но не мога да гарантирам, че няма остатъчни джобове, които трябва да бъдат дренирани. Тази хирургическа намеса обаче ще бъде незначителна, в сравнение с днешната. Наложи се да вляза доста дълбоко и да прочистя обхванати от гангрена участъци, които не можех да оставя така. Засега панкреасът функционира нормално.

— А дробовете? — попита Пейдж. — Една от сестрите каза, че сте изследвали дробовете й.

— Може да е вдишала малко кръв. — Коул не уточни как или кога кръвта е попаднала в дробовете на Клер. Нямаше да навлезе в подробности, освен ако не го помолят — заради Стюарт, Мариел и Джак. А на Пейдж не беше нужно да обяснява. Клер несъмнено беше вдишала кръвта, докато е повръщала, докато е загубвала съзнание. Загубила е защитният си рефлекс в мига, в който е загубила съзнание, и дихателните й пътища са останали незащитени.

— Можем ли да я видим? — попита Стюарт.

— Разбира се. Настаняването й в отделението ще отнеме известно време, но след това… да. Разбира се.

— И да говорим с нея? — учуди се Мариел.

Коул се поколеба.

— Само доколкото да я известите, че сте там и да й вдъхнете увереност. Бих предпочел да изчакате, докато се събуди сама. Сега спи дълбоко под влияние на упойката и е съвсем спокойна. Колкото по-малко енергия се налага да изразходва, толкова повече сили ще има да се възстанови.

Коул млъкна отново в очакване на още въпроси… и тъй като не желаеше да обсъжда повече какви консултанти е повикал и какви — не. Имаше един специалист, от чиято помощ не се нуждаеше; нефрологът на Пейдж. За разлика от бъбреците на дъщеря й, тези на Клер Форестър функционираха съвсем нормално. Мечтата на всеки хирург, извършващ трансплантации. Когато не последваха повече въпроси, Коул отправи един към Пейдж.

— Къде е Гуен?

— Гуен ли? — повтори тя въпроса. — Нямам никаква представа. Няма причина тя да бъде тук.

— Но тя беше тук — каза Стюарт. — Двамата с нея бяхме в чакалнята. Когато сестрата помоли да изчакаме в кабинета ти, Гуен каза, че ще тръгне напред, докато аз се преоблека. Когато не я видях там, реших, че е намерила друго място, където да чака.

— Но защо изобщо Гуен би чакала тук? — попита Пейдж.

— Заради мен — отвърна Коул. — Накарах сестрата да я повика. Не можехме да те открием и си помислих, че Гуен може да знае къде си.

— Не мога да си обясня защо.

— Останах с впечатлението, че сте много близки.

— Вярно е, че аз оставих у теб такова впечатление. Истината е, че Гуен и аз току-що се запознахме. Гуен познава внучката на Луиз от телевизията и беше така добра да гримира Луиз.

— Но не сте приятелки?

— Харесвам Гуен. Много. Хубаво е, че е била тук и че си се сетил да я повикаш. Просто ние не се познаваме много добре.

— Може би някой трябва да го каже на Гуен — каза Мариел. — Тя влезе в имението, сякаш мястото й е там.

— Казах й, че винаги може да се отбие. Както правят много други.

— И тази сутрин ли, когато Клер беше в операционната? Което Гуен знае. Тя беше тази, която ми каза.

— Не знам защо е била тук днес — недоумяваше Пейдж. — Но…

— Аз се сещам за някои причини — обади се Мариел. — Милиони причини. Бижутата на Розалинд. Сейф, пълен с пари. Трите картини на Дега…

— Гуен Сейнт Джеймс не е крадла!

— Откъде знаеш, Пейдж? Току-що каза, че почти не я познаваш.

— Да, но не е крадла. Това знам. Сигурна съм, че има логично обяснение защо е била там.

— Например?

Отговорът дойде от Стюарт.

— Гуен ме чу да казвам на Коул, че Клер страда от агорафобия.

— Това трябва да е — каза Пейдж. — И това е точно едно от милите неща, които Гуен би направила. Знаела е, че майка ми може да се разтревожи като се събуди и е решила да й донесе някои лични вещи от вкъщи. Трябваше аз да се сетя да го направя. Вероятно сега Гуен е в интензивното отделение, за да даде тези неща на сестрите. Ще отида да проверя. — Тя се усмихна на Джак. — Може би всички трябва да отидем. Мисля, че е време. Вече трябва да са я настанили.

— Защо вие с Мариел не тръгнете?

— Джак?

Тъмнозелените му очи веднага заблестяха и вдъхнаха увереност на разтревожената Пейдж. Тя му липсваше — ужасно. Но…

— Има нещо, което бих искал да обсъдя със Стюарт. И ако е удобно, също и с Коул. Не е нещо особено. Просто да се посъветваме като мъже.

Когато Пейдж и Мариел тръгнаха, Джак тихо затвори вратата.

— Гуен, която и да е тя всъщност, беше в къщата, когато се обадих на бригадира ми преди двайсет минути.

— Двайсет минути — повтори Стюарт и погледна часовника си. — Мариел трябва да се е видяла с нея там малко преди осем. Преди почти четири часа. Сигурно си е тръгнала и после се е върнала отново.

— Не — каза Джак. — Била е там през цялото това време. В спалнята на Клер. Според бригадира ми тя я пази и не позволява на хората ми да махнат изцапания с кръв килим.

— Трябва да говорим с нея. — Стюарт премести погледа си от Джак, който кимна, върху Коул. — Колко добре я познаваш?

— Не много. Достатъчно, за да искам да бъде част от живота ми до края на дните ми. Но искам да дойда с вас.

— Добре.

— Нека най-напред видя как е Клер.

— Ще те изчакаме колкото е нужно.

Мъжът, който през последните две десетилетия от живота си беше внимавал да не бъде излъган, знаеше от какво има нужда: да разбере как не някой друг, а той беше допуснал да бъде подведен от Гуен Анджелика Сейнт Джеймс. Това не беше толкова неразбираемо, разбира се, ако признаеше истината, че той, Коул Рансъм беше безнадеждно прелъстен.