Катрин Стоун
Другата близначка (3)

Втора глава

— Бабо! — възкликна Робин трийсет минути по-късно. — Прекрасна си.

— Съмнявам се.

— Не си ли се видяла още?

— Не още — отвърна Гуен, като не сваляше поглед от Луиз, докато Робин се приближаваше. — Впечатляващо е, че дори не направи опит да погледне.

— Казахте ми да не го правя. А и при моите седемдесет и девет години на тази земя и тригодишната ми борба с рака отстъпчивостта е второто ми име. Нали, Пейдж?

— Така е — отвърна един друг глас. Аристократичен глас. — Боже мой, Луиз, почакай да се видиш!

— Което ще стане след десет секунди.

Гуен огледа критично лицето на Луиз и се зае да изучава внимателно косата й. Робин й каза, че снежнобелите коси са изчезнали след хемотерапията, но избуяли отново с пълна сила, когато ракът се завърнал с пълна сила. Гуен прибра буйните, разбъркани кичури, като остави косата да се спуска около лицето, но оголи раменете и врата. После, доволна от вида на вдигнатата коса, тя извади шнолата, която прибираше собствените й медни къдрици в небрежна прическа, и закрепи кока с нея.

— Готово. Същинска Хелън Хейс. Време е да се видиш.

Докато посягаше към огледалото в чантичката си, тя погледна Робин и лекарката до нея — елегантната жена, на която отвори вратата — която се усмихна на съвпадението.

— Здравей, Гуен. Аз съм Пейдж.

— Здравейте.

„Помогнете й. Някой да й помогне.“

Гуен още чувстваше настоятелната молба. Защо? Самата доктор Пейдж Форестър беше от тези, които помагат на хората. Една от най-добрите. Ами вълнението, което Гуен долови? Луиз беше само една от многото грижи на Пейдж. Отделението беше препълнено. Дори пациентите с най-голям късмет — тези, които прекарваха съботната вечер у дома — не й излизаха от ума.

Но заради Луиз Пейдж прикриваше всяка видима тревога, която би могла да бъде скрита без грим. Огромни количества фон дьо тен щяха да са нужни, за да скрият сенките от умора под очите на Пейдж. Тази умора не оставаше скрита за пациентите. Робин спомена за това, докато разказваше с благодарност за лекарката на Луиз. Може би сенките дори бяха утеха за тях — доказателство, че Пейдж Форестър се бори заедно с тях, заради тях, денонощно.

Пейдж се бореше и сега, помагаше и сега, като насърчаваше обзетата от колебание Луиз да се погледне в огледалото.

— Луиз, струва си.

— Добре. Ето сега. О! О, боже! Не мисля, че изглеждах така добре в деня на сватбата ми. Ако дядо ти можеше да ме види… Е, може и да успее. Може би с овлажнителя, който Гуен използва, гримът ще издържи, докато се видим отново.

— Бабо…

Луиз отпъди с ръка трогателната загриженост на внучката си. Помахването беше весело и звънливо. Сватбените пръстени на Луиз, носени през шейсет и трите години брачен живот и през четиринайсетте месеца след смъртта на съпруга й, се раздвижиха свободно по костеливия й пръст.

— Чувствам се на осемнайсет. Като булка в розови и прасковени цветове. Това ли са цветовете ми днес?

— Мисля, че да.

— Аз също. Не само се чувствам прекрасно, но и в цветущо здраве. — Руменината на Луиз под ружа, нанесен от Гуен, беше доказателство за крехкия й, но бодър дух. — Гуен, ти си невероятна.

— Не, Луиз. Ти си невероятна.

— Благодаря ти, мило момиче. Благодаря и на трите ви, че ми подарявате този ден. — Звънтящата ръка на булката отпрати и отговорите, и тъгата. — Бях благословена. Живях пълноценен живот. Направих най-доброто, на което съм способна. Мога да кажа честно, че не съжалявам за нищо. Пожелавам на всички вас такова щастие и спокойствие.

Този път последваха отговори и думата „благодаря“ беше прошепната три пъти, докато Луиз изучаваше лицето на Гуен така внимателно, както Гуен нейното. Дали не искаше да види палитрата на истинската Гуен? А виждаше само ослепителна безцветност? Може би. Като изключим това, че като обгърна с тази ръка, на която бяха венчалните й пръстени, дясната половина на лицето на Гуен, Луиз се усмихна.

— Гуинет Сейнт Джеймс, живей пълноценно. И не съжалявай за нищо.

Когато ръката й се отпусна долу, Луиз се обърна към Робин и Пейдж.

— Дами, време е да тръгваме.

 

 

Гуен не се присъедини към антуража от персонала на отделението, който ескортира Луиз до колата на Робин. Тя остана в стаята на Луиз, във фотьойла до прозореца, със замъглен поглед, с разплакано сърце и объркани чувства. Нямаше представа колко време беше минало, когато чу от коридора един вече познат глас да казва тихо:

— Гуен.

Гуен не бе очаквала Пейдж да се върне в отделението, още по-малко в стаята на Луиз. Робин беше казала, че тази седмица няма дежурства — щяла да дойде, само за да се сбогува. Но вероятно връщането в стаята на пациентката й беше част от последното сбогом на Пейдж Форестър. Вероятно щеше да седне на някой стол до прозореца и да притисне в прегръдките си, също както Гуен, невидимия, но все пак трептящ дух, който още беше тук. Може би Пейдж дори чуваше — също както Гуен си представи, че чува — тихото звънтене на брачни халки. И ако усамотеното възпоменание беше нещо, което Пейдж винаги правеше за пациентите си, сега тя откриваше, че днешното ритуално уединение беше прекъснато от някаква натрапница с просълзени очи.

Гуен избърса сълзите си, преди да се обърне.

— Пейдж, здравей.

— Здравей.

— Аз ще тръгвам.

— Не, Гуен, недей. Не и заради мен. Но… Може ли да остана?

Пейдж изглеждаше несигурна, но обнадеждена, сякаш това да сподели последното си сбогом с Гуен беше нещо, което желаеше да направи.

— Разбира се, Пейдж. Заповядай.

— Благодаря. — Докато Пейдж сядаше във фотьойла на Луиз, тя каза това, което Луиз би казала.

— Гуен, не бъди тъжна. Тя не иска това.

„Но вие, доктор Форестър сте толкова тъжна.“ Тъжна беше дума, която Робин не бе използвала нито веднъж, за да опише Пейдж Форестър. Нито разтревожена. Или обсебена от натрапчиви мисли. Тази Пейдж, която Робин описваше, беше винаги весела. Приветлива фасада. Лъскаво лустро за пациентите й и за семействата им.

— Трудно е да не си тъжен.

— Да, така е. Но Гуен, ти й направи такъв подарък.

— Не аз, Пейдж. А ти. — Но явно не беше достатъчно. Пейдж отново й се стори обсебена. Сякаш най-доброто, което правеше, не беше достатъчно. Никога. Сякаш е трябвало да положи повече усилия. Да постигне повече. „Помогнете й. Някой да й помогне.“

— Сигурно сте капнала.

— Малко съм изморена. Вероятно ми личи. Снощи не спах много.

Или предната нощ, помисли си Гуен. Или през всички нощи, прекарани в тревоги — и грижи — за пациентите. Всяка нощ.

— Можете ли да се приберете и да поспите?

— Малко по-късно. Обещах първо да се отбия у майка ми. След — Пейдж погледна часовника си — петнайсет минути.

— Да, обещания — промърмори Гуен, — и доста мили вероятно?

— Не. Само три пресечки.

— А от нейния дом до вашия?

Пейдж се усмихна уморено.

— Три пресечки в обратната посока. В сградата срещу главния вход. Ти също живееш наблизо, нали?

— Да, но откъде… О да, Робин.

— От Робин — потвърди Пейдж, — която случайно е голяма почитателка на Гуинет Сейнт Джеймс.

— А също и на Пейдж Форестър. Наистина живея близо. Всъщност вероятно съм единственият наемател в цялата сграда, който не работи в тази болница.

— Отдавна ли живееш там?

— От седем години. Малко е далеч от метрото. Но избягвам пиковите часове. Тръгвам в три и се връщам в полунощ. Дори транспортът да беше по-скъп, пак не бих се преместила. Харесва ми да живея в Пасифик Хайтс. Сградите, гледката, усещането. А ти?

— Да. Разбира се. Въпреки, че не го оценявам достатъчно. Вероятно, защото съм разглезена. Израснала съм тук. Приемам гледка като тази за нещо дадено. — Пейдж посочи към изгледа от другата страна на кристалночистото стъкло. От близките клони падаха листа. А в далечината едно танцуващо море хвърляше диамантени пръски на вятъра. — Вълнуващо е.

— Така е — отвърна Гуен. Знаеше, че Пейдж Форестър не е никак разглезена. Както Робин й бе обяснила, тя била единствена наследница на „огромното богатство на Форестър“ и „можела да обикаля света с частен вертолет“. Вместо това тя се съсипваше от грижи за пациенти, болни от рак.

Ни най-малко не беше разглезена, мислеше си Гуен в уютната тишина, която настъпи, докато се възхищаваха на листата и вълните.

И в тази споделена тишина, Пейдж си помисли същото за Гуен, също заради това, което приказливата Робин й беше казала. Гуен Сейнт Джеймс би могла да бъде разглезена. Красота и талант като нейните бяха напълно достатъчни за това. Но не беше. Тя беше изключително внимателна към тези, които най-много се нуждаеха от внимание. „Пълна противоположност“ на водещата, „примадоната“ Мадолин Митчел, която благоволявала да проговори на екипа, само когато имала оплаквания или изисквания.

Гуен несъмнено беше много по-красива от Мадолин Митчел. Според Робин Гуен беше също и по-талантлива — доказателство, за което било това, че можела да накара надменната Мадолин да изглежда прекрасна. Мадолин можела само да чете телетекста. С Гуен „се разговаряло лесно“ — била дискретна и проявявала непринуден интерес. Всички й се доверявали. Мъжете, жените, водещите — включително и Мадолин — целият екип. И всички, включително и Мадолин, безрезервно вярвали на гримьорката. Но споделянето на проблемите, или каквото и да е друго, било като еднопосочна улица. Гуен им разкрила, че има приятел на име Дейвид, с когото са заедно от „незапомнени времена“. Това било всичко, което знаели за Дейвид — освен очевидното: Гуен е толкова щастлива с неговата любов, че няма нито проблеми, които да сподели, нито тревоги, които да им довери. Но Пейдж разбра, че това не е вярно.

— Много мило, че си споделила с Луиз — каза тя. — Сигурна съм, че е била много поласкана от това.

— Не съм споделила с Луиз.

— О! Просто предположих от това, което ти каза, преди да тръгнем, че думите й имаха особен смисъл.

„Не съжалявай за нищо. Живей пълноценно.“

— Така беше. — Това беше единственото, което Гуен имаше нужда да сподели. Пейдж не очакваше повече и беше твърде учтива, за да любопитства. — Но… Тя сякаш знаеше за белега по рождение. Тук. Където ме докосна. Мястото, което докосна. Страната ми.

— Виненочервено петно?

— Да.

— Сигурно ти е било тежко като дете. Тогава лазерната терапия не е била възможна, а доколкото си спомням, нищо друго, освен лазера не помагаше и дори можеше да остави трайни белези.

— Като дете не мислех за лечение. Нито белегът имаше значение, докато не напуснах манастира, когато бях на тринайсет.

— Манастира?

— Където майка ми ме е оставила в нощта, когато съм се родила. Не знам защо не ме е искала. Може би заради белега, или просто е била уплашена тийнейджърка, която би дала детето си така или иначе. Знам само, че съм имала късмет, че е избрала „Сейнт Джеймс“. Сестрите ме кръстили Анджелика — ангел — и казваха, че белегът е Божи знак. Вярваха в това. И аз вярвах. Както и всички други момичета, които посещаваха училището на манастира. Не бях по-специална за Бог от съученичките си. Монахините бяха категорични по този въпрос. Но със сигурност не бях и по-малко важна за Него.

— Браво на монахините.

— Те бяха добри хора. Имах спокойно детство, благодарение на тях.

— Нещо се е случило, когато си станала на тринайсет.

— Да. Но… Дали наистина искаш да го чуеш?

— Искам.

— Добре тогава. Когато затвориха манастира имах възможност да избирам: да се преместя заедно с монахините в една епархия в Ню Мексико или да остана в Калифорния и да се преместя в Сан Франциско.

— Въпреки, че ти е харесвало да живееш при монахините.

— Въпреки това. Но тогава беше съвсем лесно да взема това решение. Щеше да е голямо приключение, една възможност да живея с някое семейство, да се сприятеля не само с момичета, но и с момчета. Дори някой да ми беше казал, че няма да завържа нови приятелства, че никой няма да иска да ми бъде приятел, щях да отхвърля това притеснение. Бях толкова уверена, окрилена от убеждението на монахините, че съм като всички останали — и освен това имам тъмнолилаво петно, дадено ми от Бога. Не е нужно да казвам колко различен от очакваното беше светът извън стените на манастира.

Гуен спря рязко, тъй като споменът за онази безгрижна наивност бе пометен от последвалата болка. Имаше опасност да се удави, както почти се бе удавила тогава. Но сега, осемнайсет години по-късно, тя имаше отправна точка и я използваше като шамандура, с помощта на която да изплува над емоционалния потоп, докато пороят отмине.

— В последствие научих — каза тя без вълнение в гласа, — че на практика всички живи същества вземат почти необратими решения относно привличането или отблъскването в рамките на петнайсет секунди, след като видят потенциален приятел или познат. Това е напълно естествено. Инстинктивно. Най-сигурният начин да оцелеят видовете. Но в края на краищата повечето човешки същества разбират, че не можеш винаги да съдиш за книгата по корицата. Но ако корицата е достатъчно отблъскваща, дори и най-запаленият читател не би си направил труда да погледне съдържанието… Освен ако, разбира се, книгата не е препоръчана от някой, на когото той или тя има доверие.

Гуен си пое въздух, издиша и се потопи в мъртвото вълнение на спомените.

— И така, имаше едно момиче с отблъскваща корица, и никой, който да препоръча вътрешното му аз.

— Било е трудно.

— Много. Тийнейджърките могат да бъдат доста злобни. Караха ме да чувствам с болезнена яснота, че присъствието ми само по себе си беше обида за тяхната чувствителност. Как дръзвах да омърся училището им? Аз бях толкова ужасяваща за тях, че дори другите аутсайдери — момичетата, които бяха твърде пълни или твърде слаби, твърде ненормални — ме отбягваха, защото се бояха, че ако ги свържат с мен, това би усложнило положението им още повече. Отначало бях просто озадачена. Толкова бях изненадана, че дори не можех да осъзная какво се случва. Но скоро, след като шокът премина, недоумението ми прерасна в гняв. Монахините ме бяха лъгали. Бяха ми устроили капан. Разбира се ангелът, който те бяха възпитали да вярва в себе си, би отишъл право при съучениците си и би им обяснил, че не е вампир, че петното не е заразно, и че ако имат късмет, тя може би би станала тяхна приятелка. Но ангелът отдавна си бе отишъл. Знаех само, че съм вампир. И със сигурност се чувствах като такъв. Може би това виненочервено грозно нещо наистина беше заразно. Защо не? Всичко останало, което монахините ми бяха казали, беше лъжа. Преминах през няколко приемни семейства и няколко училища, преди да попадна в един дом за проблемни тийнейджъри. В сравнение с останалите не бях особено проблемна. Или вероятно в сравнение с тях нямах причина да съм. Аз, разбира се, не осъзнавах това, нито какъв късмет съм имала, че съм била отгледана с толкова любов. Тогава бях във война със света.

— Тогава си била само на тринайсет и ужасно наранена.

— По това време бях вече на четиринайсет и още повече ме болеше. Аз съм общителен човек и винаги съм била. С всеки изминат ден на изолация се чувствах все по-зле. Кой знае къде или как можех да завърша? Но в дома за проблемни деца бях спасена от най-проблемното от всички момичета. Нямах представа какви ужасни неща е преживяла. Не се съмнявах, че са били отвратителни. И свързани със секса, като се има предвид натрапчивото й желание да изглежда възможно най-непривлекателна. Жадуваше за татуировки и боди пиърсинг, така както безпроблемните тийнейджъри за дрехи. Е, не точно. Стремежът й беше по-скоро да се обезобрази, отколкото да следва модата. Не е учудващо, че бе заинтригувана от белега ми. Каза, че не е милувка от Бога, а следа от ноктите на дявола. Веднага долови това, което аз бях установила през последните две години — че само един поглед е достатъчен за постигането на това, което имаше значение за нея — да държи околните настрана. С мое разрешение и с благословията ми, тя боядиса дясната страна на лицето си, и известно време се подвизавахме като близначки. Дори с еднакви имена. Попита ме дали ще имам нещо против, ако и тя бъде ангел.

— Искала е да бъде теб. Да се превърне в теб.

— Не, Пейдж. Просто искаше да бъде някой друг. Който и да е друг. Което и да е друго момиче, освен това, което беше. Казваше, че й харесва иронията — ангел, докоснат от Сатаната. Това била тя — небесно създание, опустошено от злото. Преструваше се на силна, но всъщност беше толкова крехка. Искаше да се пресъздаде. Да бъде свободна. Така както бях аз. Бях мислила за това да скрия белега си с грим. Но нямах нито представа как да го направя, нито увереност. Може би щях да разбера все пак. Тя се беше научила. Налагаше й се. Беше толкова красива, че мъжете я зяпаха, дори да беше с татуировки и фиби. Мъжете — хищници. Помолих я да ми покаже каквото знаеше. Не искаше. Сега разбирам това. Но го направи — научи ме, помогна ми, спаси ме… и почина няколко месеца по-късно от свръхдоза хероин, няколко дни след като усвоих техниката.

— Ти не си виновна за смъртта й!

Гуен си беше повтаряла това. Многократно. И убедително? Не съвсем. Не напълно. Ни най-малко. Но от устата на Пейдж и изречено с толкова плам, уверението беше като успокояващ балсам за отворена рана.

— Е — призна Гуен, — това не беше първата й свръхдоза. Но истината остава — тя ми помогна, а аз не успях. Може би ако не се стремях толкова отчаяно да скрия белега си и ако се бяхме подвизавали като сестри още една-две седмици, тя щеше да открие душата си пред мен. Не знам. Никога няма да науча. Същата есен се записах в друго училище с ново лице и под ново име. Нейното име. Бях харесвана, благодарение на това, което Гуинет — истинският ангел — ме беше научила. Много харесвана.

— Не беше ли хубаво?

— Беше прекрасно. Но знаех, че съм лъжкиня и измамата ме измъчваше. Дотолкова, че най-сетне убедих себе си, че мога да имам това, което имах в манастира — и приятели, и истина. Съучениците, които ми бяха станали приятели, щяха да останат приятели, дори след като белегът бъде изложен на показ. Той няма да има значение. Няма да ги интересува. Отпразнувах петнайсетия си рожден ден, като отидох на училищната забава по случай деня на Вси светии като самата, неподправена аз. Номер, не почерпка!

— Но за приятелите ти е имало значение.

— Голямо. Прекалено голямо. Отново се записах в училището, където бях учила предишната година. Не исках, но нямах друг избор. Вече бях посещавала всички училища, където можех да уча. Оказа се, че никой не ме помни като момичето с лилавата буза.

— Ами косата ти, очите, ти самата!

— Когато белегът не е скрит, това е всичко, което хората виждат. Което не е учудващо наистина, ако се замислиш за аналогията с корицата. Ако не ти хареса дизайна на корицата, няма да запомниш заглавието. Това беше важен урок за мен. Той направи решението ми да нося грим — винаги — много лесно.

— И си се придържала към това решение до операцията?

— Не съм се оперирала.

— Белегът постепенно е избледнял?

— Не. Все още е тук. Гримът го промени. Благодарение на новите видове фон дьо тен е достатъчен само един тънък слой.

— Не мога да повярвам. Сигурна ли си, че е там?

— Напълно. — Гуен се усмихна, намръщи се, помисли и реши. — Искаш ли да го видиш?