Катрин Стоун
Другата близначка (29)

Двадесет и осма глава

Гуен проследи кървавата следа от мраморното фоайе до пастелното убежище, където в един друг живот близначките и техните родители са щели да живеят. Гуен продължи да следва алените капки, докато стигна до спалнята с цвят на лунна светлина и гардения, където родителите й се бяха любили… И където тази сутрин Клер беше получила кръвоизлива.

И беше кървяла.

И кървяла.

И когато беше загубила толкова кръв, че кръвното й да спадне драстично, беше загубила съзнание. Беше паднала в локва от собствената си кръв. Гуен видя отпечатъка от лицето на майка си, мястото върху кървавия килим, където Клер беше лежала. Тази сутрин майката и дъщерята бяха като близначки, страните и на двете бяха обагрени в червено. Гуен седна върху килима и докосна отпечатъка, сякаш докосваше лицето на майка си. Кръвта беше студена — твърде студена — но влажна. Все още влажна.

И докато я докосваше, Гуен си представяше живота такъв, какъвто можеше да бъде. Виждаше се как влиза в стаята на майка си призори. „Добро утро, мамо.“ А Клер става изпод розовата завивка, за да я посрещне. „Добро утро, скъпа. Прегърни ме.“ Гуен си представи как влиза в спалнята през нощта. „Мамо, сънувах лош сън. Мога ли да спя при теб?“ Тогава розовите завивки се разтваряха гостоприемно и един любящ глас успокояваше изплашената си дъщеря. „Разбира се, че може.“ Но Гуен не бързаше да се сгуши под завивките. Не още. „Ще повикам и Пейдж. Не искам да се събуди и да бъде сама.“

Гуен виждаше щастието, което е било възможно. Усещаше го. Това беше нейният дом. Мястото й беше тук. Тук тя, близначката й и майка й щяха да живеят, ако не беше трагедията, разразила се върху планинската магистрала, последвана от объркването, предизвикано от упойката и скръбта.

Звънът на телефона прекъсна мислите й и стана част от тях. При четвъртото позвъняване телефонният секретар върху тоалетната масичка на Клер се включи и малкото момиченце на Форестър чу гласа на майка си.

— Ало, ало! Сигурно съм някъде наблизо. Оставете съобщение и ще ви се обадя!

Беше хубав глас, ободряващ и нежен. Звучеше обнадеждаващо. И толкова приветливо. Сякаш всеки позвънил можеше да бъде отдавна изгубената дъщеря на Клер, намерена най-сетне.

Приятелката, която се обаждаше, се казваше Джоан. Тя остави съобщението си веднага след сигнала.

— Внуците ми пристигат следващата седмица и момичетата вече се питат кога ще могат да видят леля Клер. Разбрах, че правиш ремонт, но… Обади ми се. И ако няма да е удобно, просто ми кажи. Бъди откровена! До скоро!

След като Джоан приключи със съобщението си, Гуен стана от изцапания с кръв килим и отиде до масичката, където телефонният секретар и скритото в него съкровище, гласът на Клер, бяха замлъкнали.

Една зелена светлинка показваше, че има още съобщения, също така ценни, защото й даваха представа за Клер.

Другите три съобщения бяха оставени тази сутрин от хора, които бяха в щастливо неведение за истинската причина, поради която Клер не вдигаше телефона.

Първото беше оставено в 7:15, когато доктор Коул Рансъм поставяше втора тръбичка в белите дробове на Клер.

— Здравейте, госпожо Форестър! Обажда се Рон, магазинерът. Гледам поръчката ви върху екрана на компютъра. Изпратена е в 9:08 снощи. Искам само да проверя заявеното количество. Или компютърната ми програма се е размечтала или вие сте започнали да готвите за цяла армия. Обадете ми се и веднага ще ви изпратя заявените количества.

В 7:30, когато сестрата предлагаше на изцапания с кръв господин Доусън чисти дрехи за преобличане, един изискан глас с английски акцент беше казал:

— Здравейте, госпожо Форестър. Обажда се Джулиана Уитакър. Много ви благодаря за щедрото предложение да бъдете домакин на модното ревю следващата пролет. Приемам! Двамата с Гарет ще бъдем в Сан Франциско следващата седмица и тогава ще разговаряме. Благодаря, много Ви благодаря.

В 7:40, когато Гуен напусна медицинския център, първият звук, записан след сигнала беше едно задъхано хлипане.

— Нел е. Ти беше права Клер. Той все още се среща с нея. Ти се опита да ми кажеш. Да ме подготвиш. И успя. Наистина! Много по-добре съм, отколкото изглежда. Но можеш ли да ми се обадиш, когато си по-свободна?

След като прослуша съобщенията, Гуен пусна отново записът на Клер. После още веднъж. И още веднъж. И продължаваше да чува обнадеждаващото му ехо дълго след като започна да разглежда други места в спалнята. Разглеждаше бавно и с уважение. Само нещата, които Клер беше оставила наяве.

Между тях беше венчалната й халка. Златният кръг — семпъл и традиционен — лежеше на нощното шкафче до телефона. Златното беше гравирано — семпло, традиционно — с инициалите на родителите й и сватбената им дата 28 януари, преди 31 години.

Нейните родители. Алън и Клер. Гуен не приличаше на нито един от двамата. Въпреки че искаше, отчаяно. Тук, на това място, което чувстваше като свой дом, и където се чувстваше като дъщеря, тя искаше доказателство, че наистина беше… и позволение да се чувства като такава. Колкото и пъти да прослушваше ободрителния глас от телефонния секретар, Гуен не можеше да открие ни най-малка прилика.

В една ниша Гуен забеляза компютър и отиде до него — може би с надеждата да открие същия защитен екранен образ като нейния. Всъщност, не беше виждала защитен екранен образ като този, но й хареса. Веднага. И тя би го избрала. Едно агънце се носеше с подскоци през ливада с цветя под небе с пухкави облачета. Когато завърши пътешествието си, се появиха още символи на пролетта. На пролетта и Великден, тъй като шарени яйца се търкаляха по екрана, следвани от зайчета. После агънцето затанцува отново.

„Ти си моята майка. Трябва да си.“

Но това не беше доказателство. Нито купчината статии на бюрото й, въпреки че и те като тези върху бюрото на Гуен, бяха на медицинска тематика.

Наистина повечето от статиите бяха свалени от страниците в Интернет, които и Пейдж посещаваше — предимно медицински. Но темите, от които Клер се интересуваше, бяха различни от тези на Гуен: бъбречна недостатъчност, хемодиализа, трансплантация или човешки левкоцитен антиген. Клер би търсила тази информация, би се ровила в Интернет ден и нощ, ако знаеше, че бъбреците на Пейдж не функционират нормално.

Но Клер не знаеше и вместо това беше търсила информация за себе си — за демоните, които я преследваха и я караха да кърви: следродилна психоза, загуба на паметта, агорафобия, пристъпи на страх, язвена болест. Търсене на отговори. Явно. Мъчително търсене, може би на нейното изгубено дете. Но нямаше статия за белези по рождение. Нито за чудесата на лазерната хирургия.

Майката художничка би запомнила белега на първородната си дъщеря. Дори ако е забравила къде е оставила бебето си. И щеше да е толкова загрижена за съдбата на белязаното си дете, че вместо в купчина листи, би съхранила тези данни в самия компютър. Или поне Гуен така мислеше. На екрана можеше да има адреси на сайтове за лазерни операции и нещо повече: на сайтове, които човек посещава, когато търси изчезнали или изгубени любими същества. Сайтове, където една майка би могла да изложи всичко, което си спомня за нощта, в която е дала скъпото си новородено момиченце — с надеждата, че някой, може би самото изгубено момиченце, ще й помогне да си върне дъщерята.

Дали върху работната площ щеше да има нещо такова? Щеше да има, обещаваше препускащото сърце на Гуен, докато треперещите й пръсти кръжаха над мишката. И тя щеше да намери своето доказателство.

Гуен докосна мишката. Веселото агънце застина насред скока си и изчезна. И само миг по-късно, Гуен Сейнт Джеймс видя работната площ в компютъра на майка си — и фонът, с който я беше украсила.