Катрин Стоун
Другата близначка (23)

Двадесет и втора глава

Джак усети нечие присъствие зад себе си в кухнята си в Пасифик Хайтс. Обърна се към баща си — официално пенсионираният бояджия, който се беше захванал с дърводелство. И водопроводни услуги. И всякакви други строителни работи, с които синът му би му позволил да се заеме. Което по принцип включваше всичко, стига да не изисква качване по стълби или катерене по покриви.

— Здравей, татко.

— Джак. Колко приятно, че те виждам тук посред нощ.

— Събудих ли те?

— С ходенето си напред-назад ли? — засмя се Пит Логан. — Бях буден и те чух. Какво има?

— Бет си задава въпроси за Хелън.

— Какво й каза?

— Все още нищо. Тя не знае, че аз знам. Казала е на Пейдж Форестър, защото е предположила, че Хелън и Пейдж може да се познават от Станфорд, и Пейдж ми каза. Бет възнамерява да говори с мен. Най-накрая. Опитвам се да реша колко дълго мога да чакам.

— Според мен до 6:15 утре сутринта, когато я вземеш от Дайна.

— И аз така смятам.

Пит кимна, помълча, после каза:

— Пейдж Форестър.

— Какво за нея?

— Това е въпросът.

И отговорът. И още една причина Джак да се разхожда напред-назад късно през нощта. Целувката им бе кратка. Невинна. Променяща живота им.

Сякаш му беше липсвала дванайсет години. И сега я беше открил. И въпреки чудодейната техника, здравето й беше застрашено.

— Татко, тя е страхотна.

Пит Логан се засмя.

— И аз така предположих.

Беше почти 6:17, когато Джак подходи към проблема, който вълнуваше Бет. Пресрещна я на входната врата у Дайна, изтича с нея под проливния дъжд до колата, после се увери, че си е закопчала колана.

— Снощи се видях с Пейдж.

— Казала ти е, нали?

— Да, скъпа. Тя знаеше, че се тревожа за нещо, което те измъчва. Каза ми също, че ти си възнамерявала да го споделиш с мен.

— Знаех си, че може да ти каже. Надявах се да го направи. Но, татко… Сърдиш ли ми се?

— За това, че искаш да знаеш за майка си? Не, скъпа, изобщо. Но съм малко ядосан на себе си, затова че не предположих, че ще искаш.

— Дайна казва, че това са женски работи.

— Ето защо Пейдж го разбира.

— И Гуен.

— Гуен?

— Приятелката на Пейдж. Сигурно и баба ще го разбере.

Ив Логан можеше и да го разбере. Но като се имаха предвид чувствата й към Хелън, тя щеше бясно да се съпротивлява срещу всякакви разговори за бившата си снаха.

— Вероятно — съгласи се Джак. — Но знаеш ли какво? Дори аз го разбирам вече. Мислех си, че можем да си вземем почивка и да отидем някъде само двамата, за да поговорим. Или — продължи той — можем да поговорим по-късно. Когато и да е. Много пъти. Знам, че си заета с репетиции за Деня на благодарността.

— Така е.

— Значи може би е добре да отидеш на училище?

— Да. Ако не възразяваш.

— Разбира се, че не възразявам. А и не е лошо и аз да отида на работа.

Тя се засмя и изминаха още една подгизнала пресечка в мълчание. След още една бяха в училището.

— Можеш ли да ми кажеш името й? — попита Бет.

— Хелън. Казва се Хелън.

— Хелън — повтори Бет тихо, учудено.

Джак беше решил, че е разбрал. Но не беше. Не съвсем. Долавяше го сега в гласа на дъщеря си и дълбоко в себе си потръпваше от страх. Но нямаше връщане назад. И заради дъщеря си, която обичаше, Джак продължи напред.

— Срещнахме се на една сватба. Скъпа, тя е музикантка. Като теб. Свири на арфа.

— На арфа?

Джак не видя как очите й се разшириха от учудване. Неговите бяха фокусирани там, където трябваше. Върху пътя. Бдяха за безопасността й. Но Джак знаеше, че очите й са широко отворени и светят.

— На арфа. Знаеш ли къде е?

— Не. — „О, не, Бети, не. Но ще разбера.“ — Джак спря пред академията. — Ще ти кажа какво съм открил и ще поговорим. Става ли?

— Да, татко. Обичам те.

— О, скъпа, и аз те обичам.

Джак видя как Бет изтича до червената тухлена сграда, пред която стоеше Чарли, бодигардът от охраната на училището. Чарли махна с ръка, когато Бет стигна до него, Бет — също, и след като Джак й помаха в отговор, тя влезе вътре.

На път за имението на Форестър, Джак се обади вкъщи. Пит вдигна след първото позвъняване и след миг и двамата му родители бяха на телефона.

— Тя е добре — каза Джак. — Поуспокоена. Малко объркана. Искаше да отиде на училище. Сигурно за да говори с Дайна. Казах й името на Хелън, къде сме се срещнали и че е свирила на арфа.

— Нали няма да й кажеш за това, че й е крещяла.

— Не, мамо, няма. Тя не се интересува от миналото. А от настоящето, може би и от бъдещето.

— Искаш да кажеш, че може да иска да се срещне с Хелън? — попита остро Ив.

— Защото, ако е така, с майка ти не искаме Хелън да се доближава до нашето момиче.

— Знам, татко. Никой от нас не иска. Ще се справим с това, ако и когато това се случи. — „Щеше да се случи.“ И тогава майката, която предпочиташе да изпълни някоя поръчка, вместо да прекара един час под един и същ покрив с дъщеря си, щеше да има възможност наистина да нарани това малко същество. „Не искам да я виждам, Джак. Защо да искам? Нали се разбрахме още преди години, че е изцяло твоя.“ Джак, разбира се, нямаше да позволи на Хелън да я нарани. Щеше да се справи. Някак си. — Защо не караме едно по едно…

 

 

Когато Джак зави по алеята, къщата светеше. Клер сигурно беше станала, вареше кафе и печеше кифлички за работниците му. Не беше възможно да очаква някой друг толкова рано.

Джак позвъни от колата си. В 7:40 канцеларията на консерваторията в Грейт Фолс трябваше да работи. Поне така беше преди дванайсет години.

И все още беше така.

— Консерватория „Карилън“. Долорес е на телефона. Какво обичате?

Гласът беше като камбаната, от която консерваторията носеше името си. Красив глас, но непознат.

— Аз съм стар приятел на една от вашите възпитанички. Надявах се да се свържа с нея и реших, че вие можете да ме упътите във вярната посока.

— Предполагам, че ще мога — изчурулика Долорес. — Следим местонахождението на нашите възпитаници и кариерата им. Зависи, разбира се, дали ни е упълномощила да даваме информация. Как се казва?

— В първи курс се казваше Хелън Логан. Но е възможно да използва моминското си име. Хелън Грейс?

— Да. Това е името, което използва. Хелън Грейс.

„Използва.“ Сегашно време. До този момент Джак не знаеше дали Хелън е жива. Явно беше. Можеше — или можеше да се опита — да навреди.

— Знаете ли къде е?

— Да, знам. Къде е и къде не е. — Джак не беше музикант, но дори той можеше да долови киселата нотка в гласа й. — Хелън трябваше да свири по големите световни сцени.

— Но не го прави?

— Не. Вече не. А имаше такива заложби.

— Какво се е случило? Ако смятате, че можете да ми кажете…

— Честно казано не знам. Но смятам, че мога да ви кажа някои неща. Това не е намеса в личния й живот. Всичко получи широка гласност — доста време се говореше за това в музикалните среди. Имаше много спонсори, които плащаха солидни суми, за да я чуят да свири, но тя не се появяваше. Не беше принудена да напусне, въпреки безотговорното си поведение и неудобството, което причиняваше. Талантът й беше толкова забележителен, че й бе даден втори шанс. И още един. Гениите са странни. Темпераментни. При такъв рядък талант като нейния се правят отстъпки.

— Тя беше ли темпераментна?

— Хелън ли? Не, за бога. Мислех, че я познавате.

— Питах се дали не се е променила.

— Не, все още е същото плахо създание, което беше. Можеше веднага да се върне към концертната дейност, ако искаше.

— А с какво се занимава?

— Дава уроци по пиано. На начинаещи. На деца. И то не много талантливи, доколкото разбирам. Зависи чии родители ще й се обадят.

— По пиано, а не арфа?

— Точно така. Когато спря да ходи по турнета, спря да свири и на арфа. Толкова жалко! Може би един стар приятел би могъл да й напомни, че има талант и да я убеди да започне отново да свири. Или поне да я убеди, че ако иска да преподава, може да го направи тук. Беше й предложено място. Много пъти. Според мен тя дължи на настоятелството поне това. Те й възложиха надежди, а тя ги разочарова. Можеше да бъде най-известната ни възпитаничка.

— Можете ли да ми кажете къде е?

— В Сан Франциско.

Кръвта на Джак се вледени.

— Откога?

— От осемнайсет месеца, струва ми се. Или може би две години.

— Знаете ли къде живее?

— Проверявам в компютъра. Много е бавен тази сутрин. Още не се е събудил съвсем. Ето, готово. Само трябва да се уверя, че Хелън не ни е помолила да не даваме подробна информация. Не, не е. Така и предполагах. Мога да ви дам телефон или адрес, или и двете.

— И двете, ако обичате.

— Добре. Телефонният й номер е (415) 346… — Първите цифри на телефонния номер отговаряха на Пасифик Хайтс. А адресът сочеше, че жилището й се намира на четири пресечки от академията „Марин Вю“.

Джак вероятно благодари на Долорес. Сигурно не е прекъснал връзката, без да благодари или да каже дочуване. Но не си спомняше. Човекът, чийто мозък безпогрешно разпознаваше схемите, вече сглобяваше парченцата от едно ужасяващо цяло. Хелън живееше в Сан Франциско. Жилището й се намираше някъде по пътя, който Бет изминаваше всеки ден до училище и обратно.

Преподаваше музикалния инструмент, на който Бет обичаше да свири.

Защо Хелън живееше там, където живееше? Защо преподаваше това, което преподаваше? Заради Бет, разбира се. В болния мозък на Хелън Грейс Бет беше виновна за провала на кариерата й. И тя щеше да си плати.

Това беше най-зловещият сценарий. Допускането, че Бет е в опасност. Нещо, което бдителният й баща трябваше да допусне и да действа според това. Много скоро той щеше да се изправи срещу Хелън лице в лице. Но най-напред трябваше да се увери, че Бет е в безопасност. Щеше да е в безопасност в училище, ако и Хелън не беше там. Бившата му жена не беше сред учителите на Бет. Джак ги познаваше. Но би могла да преподава в други класове, випуски или да бъде член на останалата част от персонала.

Джак позвъни в академията „Марин Вю“ и се свърза със заместник-директорката, която, Джак беше сигурен, щеше да уведоми директорката, когато пристигне в осем. Информацията, която даде заместничката й беше успокоителна. Сред персонала нямало жена на име Хелън, нито сред учителите, нито сред останалия персонал, нито имало някоя, която да отговаря на описанието, дадено от Джак. Охраната не е докладвала за лица, обикалящи безцелно в района на училището и не е имало никакви обаждания по телефона за Бет, Дайна или Лари. Никой не е правил опит да изведе Бет от училище по-рано, тъй като само Джак, родителите му и майката на Дайна имаха право на това. В училище Бет беше в безопасност. Джак щеше да се срещне с директорката в два. Дотогава щеше да е разговарял вече с Хелън и после щяха да обсъдят въпроса.

Разговорът беше кратък, но успокояващ. Щеше да се чувства още по-спокоен, след като каже добро утро на Клер. Тя несъмнено е видяла колата му и щеше да се притесни, ако той отпраши нанякъде.

Една друга кола спря на алеята, точно когато Джак стигна до входната врата. Той позна шофьора и спря. Клер сигурно очакваше семейния адвокат.

— Здравей, Стюарт.

— Джак.

Мъжете се ръкуваха, отвориха вратата и влязоха в къщата, която миришеше на кафе и кифлички, които горяха. Или бяха изгорели.

— Клер?

Тревогата ясно личеше в гласа на Стюарт, както и бързината, с която се устреми първи към кухнята. Кифличките наистина горяха. Фурната димеше. И най-тревожното беше, че Клер я нямаше.

Джак грабна една готварска ръкавица и извади димящата тава. Докато я постави върху печката и се обърна, Стюарт беше изчезнал. Тичаше и викаше Клер по име. Джак също се затича. Но Стюарт стигна до спалнята пръв, пръв я намери… и видя жената, която обичаше, да лежи в локва кръв.