Катрин Стоун
Другата близначка (9)

Осма глава

Гуен стъпи неуверено и си помисли дали и тя като Пейдж няма да припадне.

Ако е така, навярно кръвта й се беше събрала не където трябва. Изглежда не беше се свлякла в петите, защото докато изминаваше разстоянието от имението на Форестър до апартамента си на „Белведере Корт“, тя се почувства успокоена.

Ако някъде се беше събрала кръв, то това бяха бузите й, които се зачервиха в момента, когато доктор Коул Рансъм погледна към нея. Чувствата, които до сега успяваше да потисне, се възбудиха.

Почти беше стигнала дома си и ако проявеше разум, не трябваше да се спира пред таблото до заключената входна врата.

Но докато търсеше ключовете си… Ето го — „Коул Рансъм, ап. 812“. Два етажа над нейния апартамент 603. Странен избор за един съдов и травматологичен маг да живее под наем, вместо в собствено жилище. Можеше да си позволи мезонет дори на „Пасифик Хайтс“. Тя си го представяше там, чернокосия хирург със стоманеносиви очи, представяше си… Зарежи това, него зарежи, заповяда на себе си Гуен.

Напразно. Докато отваряше пощенската си кутия забеляза, че на неговата имаше табела. Гуен не откри нищо необикновено в пощата си. Не знаеше защо се спря да провери. Коледни каталози. Новият брой на „Алюр“. И съобщение от пощенската станция за наложена пратка. Дори това не я изненада. Гримьорите редовно получаваха образци от козметични компании и много от тях искаха да са сигурни, че продуктите са доставени. Щеше да се разпише на жълтия формуляр и в понеделник щеше да получи пакета. И както обикновено, тя щеше да изпробва фон дьо тена, ружа, червилото или грима.

 

 

— Обикновено сядам там — Джак посочи най-горния ред на дървените пейки.

Момичетата се присъединиха към една групичка седнали вече момичета, които им пазеха места три реда от стартовата и финалната линия.

Никой не пазеше място за Джак на високите редове. Там нямаше никой. Родителите на състезателите седяха до басейна. А останалите родители като Джак, чиито дъщери само гледаха и нямаше да участват в плуването…

Имаше доста такива дъщери в плувния център „Голдън Гейт“. Но дискретното, при все това бдително присъствие на един-единствен родител, Джак, не притесняваше нито Бет, нито приятелките й.

— Малко повече е ходенето — призна той. — Не е задължително да го правим.

— Добре съм — отвърна Пейдж. „Всичко е наред. Аз съм добре.“ Колко пъти само днес беше изрекла тази лъжа? И колко още щеше да я изрича?

Не много. Тя имаше сериозни проблеми. Вените й безсрамно се бяха разширили, независимо от периферното й кръвно налягане. Разбира се, това беше съвсем нормална физиологична реакция, като се има пред вид топлината наоколо. Но тя не се чувстваше нормално. Бъбреците й не работеха нормално.

Влажността също беше проблем, затрудняваше дишането й. С изключение на едно нещо, припомни си доктор Форестър, нямаше никаква физиологична причина за състоянието й. Неспособността й да диша сигурно беше от емоционално естество, беше причинена от спомена за една емоция, чувството за пропадане, когато за първи път й поставиха диагноза бъбречна недостатъчност. Дотогава тя не обръщаше внимание на признаците и симптомите, на усещането за слабост, подуването на глезените, сърдечната аритмия, безжалостното изтощение. „Постарай се. Опитай пак.“

Но когато излишната течност в тялото й нахлу в белите й дробове… неспособността й да диша нормално беше от емоционално естество. Сигурно беше така. Тя можеше да диша. Тя дишаше. Съвсем нормално.

Но гаденето беше истинско. Вероятно паралелна реакция между хлора във влажния въздух и повишеното ниво на хлорид в кръвта й.

— Пейдж?

— Всичко е наред, Джак. Най-горният ред е чудесно място.

— Сигурна ли си?

Пейдж погледна високите редове уверено.

— Съвсем — излъга тя и се заизкачва.

Но лъжата се сбъдна. Наистина всичко беше наред, тя се чувстваше добре там на горните редове. С Джак. Бдителният баща… бдителният мъж.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Горещината и влажността ми действат. Също и хлорът. Но сега съм по-добре.

— Кажи ми тогава — тихо рече Джак Логан, — защо измисли всичко за Ейприл Доусън?

— Може ли преди това да ти кажа нещо друго?

— Да.

— Едва след като вие със Стюарт се срещнахте, аз разбрах, че ти ще ремонтираш къщата на майка ми, и че изобщо ще има ремонт.

— Вярно ли е, Пейдж? Ти наистина ли не си знаела?

— Вярно е.

— Ние с майка ми не сме много близки.

— Ами ако знаеше?

— Нямаше да се наложи никакво проучване. И разбира се, нямаше да възложат работата на теб. Притесни ли се, че те проучваха толкова отблизо?

— Не и до днес, когато те видях и си помислих, че ти може да си настоявала.

— Не, Джак. Не. Моля те, повярвай…

— Вярвам ти, Пейдж. И отговорът ми е, че не ме притесняваше до днес. Нямам нищо против Стюарт да се грижи за интересите на майка ти. Изглежда свестен човек.

— Такъв е.

— Фамилното му име е Доусън — рече Джак. — Същото като на едно момиче, което някога познавах… и което Стюарт не познава, поне не като Ейприл.

— Питал си го?

— Дали случайно няма някаква връзка с Ейприл Доусън ли? Разбира се. Той ми обясни, че наистина няма семейство.

— Няма. Въпреки че се грижи за майка ми. И за мен. Винаги го е правил.

— Добър човек — отвърна Джак.

— Да, много добър.

— В такъв случай, радвам се, че имам одобрението му. И между другото, съм впечатлен от професионализма в доклада му с резултатите от проучването.

— Ти си го виждал?

— Когато накарах Стюарт да признае, че е готов, го помолих за копие от доклада. Пейдж, ти виждала ли си го?

— Да.

— Чела ли си го? Така внимателно, както онова момиче в библиотеката четеше бележките си? — Джак откри отговорите „да, да“ в бурята от емоции в изразителните й сини очи. — Значи знаеш всичко за мен. За моя брак, за моя развод, за моите годеници, за семейството ми. Сега ми разкажи за себе си, като започнеш с Ейприл Доусън. Коя е тя?

— Никоя, Джак. Тя не съществува.

— Но и двамата знаем, че съществуваше. Защо?

— Защото исках да разбера какво е да си някой друг, без да носиш известни имена и звания.

— Като Форестър ли?

— Да. Също подготвителен курс по медицина.

— Кога се превърна в Ейприл Доусън?

— Вечерта, когато за първи път разговаряхме. И тя умря в нощта, когато си казахме довиждане.

— Но ти вече учеше в библиотеката на драматургичния факултет. Защо?

— Там нямаше студенти по медицина. Не защото исках да избегна обичайното напрежение, което цари сред студентите, чувството, че щом другите учат, и ти трябва да го правиш. Не в това беше въпросът. Аз винаги си тръгвах последна. Проблемът беше в това, че състудентите ми искаха да учат с мен.

— Защото си определяла летвата?

— Не. Е, оценките ми бяха добри. Но курсовата работа не ми се отдаваше лесно. Трябваше да уча усилено, а не бях от тези, които си падат по груповото учене.

— Значи, когато откажеш да учиш с групата, чувстваш вина, но ако се съгласиш, това означава допълнителни часове учене за теб.

— А за теб?

— Да, в някаква степен. Мисля, че на футболното игрище се отприщваше в мен желанието ми за групова работа.

— Но останалите студенти по инженерство са искали да учат с теб, нали? Защото ти винаги си определял летвата? Джак?

Той вдигна рамене. Усмихна се.

— Доста добре се представях. Умея да се справям с изпити.

Пейдж също се усмихна и присви очи.

— Ти си от този тип хора, които получават максимален брой точки в стандартизираните тестове, дори когато материята им е непозната?

— Не максималния, но… Мисля, че става въпрос за познаване на типа задачи. А с толкова мога да се справям, по такъв начин е устроен мозъкът ми. Докато бях футболист, много ми помагаше способността ми да предвиждам развитието на играта, а после като строител ми помага да си представям несъизмеримите части и различните подизпълнители как работят като едно цяло. Но нали не говорим за мен? Да се върнем на теб, Пейдж.

— Искаш да кажеш, Ейприл.

— Не — рече Джак, — искам да кажа Пейдж. Страдаше от главоболие тогава, нали?

— Да. Как разбра?

— Беше толкова неподвижна, докато учеше, особено главата ти. Отстрани изглеждаше така, сякаш те боли. И въпреки, че съкращаваше времето за учене, ти продължаваше да пиеш хапчета. От мигрена ли страдаше?

— Не. Просто напрежение.

— Защо?

— Защо се чувствах напрегната ли? Защото съм такава. „Момичето зад маската“. Аз сама се подлагам на напрежение. Спомняш ли си по-голямата сестра на Ейприл?

— Първородната, напористата, която понякога беше самотна.

— И амбициозна, и мотивирана.

— Спомням си я, Пейдж. Много добре си я спомням. Искаше да стане лекар, защото баща й беше хирург. Майка ти ми разказа, че твоят баща хирург пострадал в автомобилна катастрофа в деня, когато си се родила и починал от раните си пет дни по-късно. Да не би да реши да последваш стъпките му, когато беше на седем години?

— Да. И добрата новина е, че онкологичното проучване, което направих едно лято, докато бях ученичка в гимназията, ме убеди, че медицината наистина е моето желание. Доста дълго се стараех да подражавам на кариерата му. И действително учих на същите места в Станфорд.

— Но ти не си хирург.

— Не съм. Най-накрая реших да не ставам хирург. Не ме биваше. Въпреки моята артистична майка и баща ми хирург, аз никога не съм била добра в ръцете. — Пейдж сведе поглед към ръцете си, сключени в скута. „Виждаш ли, Джак? Това съм аз, Пейдж. Напрегната. Скована. Няма какво повече да научиш.“ Пейдж насочи поглед към басейна долу. — Кой е Лари?

— Слабото момче, което е най-близо до часовника.

— Няма вид на твърде заплашителен.

— Няма, но двамата с Бет са добри приятели. От втори клас. За сега ролята на третия е отредена на Дайна.

— Но ти смяташ, че някой ден може да се случи?

— Няма да се изненадам. За щастие, засега закачките на Дайна за романс го смущават, както и Бет.

— Но Дайна е настоятелна, нали?

— Да. И тя е добра приятелка, от четири години.

— Въпреки че е по-голяма.

— Не много. Само с три месеца.

— Три безценни месеца.

— Да, много ценни. Съвсем отскоро има признаци на ранна зрялост. Но Дайна винаги е приемала ролята на по-голямата сестра. Тя е добро момиче, Лари е свястно момче, а Бет е…

— Чудесна.

— Чудесна — като ехо, изпълнено с почуда и любов, прозвуча гласът на Джак. — И колкото Дайна е преждевременно развита, толкова тя е невинна. Аз, разбира се, често се връщам към времето, когато бях на дванадесет, тринадесет и четиринадесет години. Плаша се до смърт.

— Ти си чудесен баща.

— Просто съм баща, Пейдж.

— Един чудесен баща, който се тревожи.

Той кимна.

— Някога, когато Бет беше много малка, аз се зарекох, че е по силите ми да я защитя от злото. Едва ли не изпитвах необходимост да очаквам всички потенциални произшествия и следях за най-малките признаци на болестите.

— Едва ли не.

— Тежка задача, но не и неизпълнима, поне докато беше малка. Но тя се променя, също и светът. Някои болести, като варицела, минаха леко, но може би в бъдеще ще трябва да се преборим с едра шарка. Разбира се, тези притеснения стигат до крайност. А самият факт, че става тийнейджърка, е достатъчно притеснителен. Коли, момчета. Естественото въодушевление, че пораства, и придружаващата го еуфория.

— Бет няма да се отдаде на еуфория.

— Няма. Тя твърди, че никога няма да го направи. Но знае ли човек, пред какви изпитания ще се изправи и какви смущения ще я споходят?

— Ти ще разбереш — рече Пейдж, — тя ще ти каже.

— Надявам се.

— Но не си сигурен? Очевидно е колко много те обича, Джак. И ти се доверява.

— Пейдж, и в момента нещо я тревожи. Някакво притеснение. Тъга. Не знам точно. Винаги е била малко сериозно момиче.

— Малко чувствително момиче.

Джак отново кимна.

— Винаги нещо я е тревожело. Но досега тя винаги ми е казвала за какво мисли и какво иска да обсъдим. И след като сама обмисли нещата, ги дискутираме заедно.

— Какво я тревожи?

— Знаеш ли, онези невъзможните неща, вечните неразрешими дилеми на живота. Като че ли тя иска да обсъждаме повече отговорите, отколкото въпросите. Обикновено, когато започваме разговор, тя вече е формулирала отговор. Например, за причината, поради която хората се нараняват един друг. Нейният отговор е, защото болката е в тях самите. А причината кучетата да не живеят толкова дълго, колкото хората, е за да има край тях през целия им живот хора, които да ги обичат. Ако собственикът му умре, кучето ще е по-тъжно от човека.

— О, Джак.

— Пейдж, искам да знам за всичко. За всяко притеснение, всяка тъга, всяка мисъл. Досега бях сигурен, че знам всичко.

— Мислиш, че нещо я тревожи?

— Да.

— Можеш да я попиташ.

— Сигурно така ще направя. Признавам, че и на нея се полага известно усамотение с мислите. Някоя тайна. Казвам си, без да съм убеден, че понякога е допустимо да си тъжен. Не е възможно всяка секунда от живота си да е щастлива, дори това да е желанието на баща й.

Щастлива, замисли се Пейдж. И в безопасност. Ако имаше баща, който да осигури такъв подарък на дъщеря си, това беше Джак. В края на краищата, именно Джак беше причина тя да се чувства щастлива.

Джак, който беше дал мило и драго, за да я спаси.