Катрин Стоун
Другата близначка (7)

Шеста глава

Пейдж откри библиотеката на драматичния факултет през пролетта на първата си година в колежа и тя се превърна в любимото й място за учене. Светлината беше добра, масите бяха просторни, а и други студенти по медицина не учеха там. Изобщо там не учеха много студенти. Рядко оставаха дори студентите, чиято първа специалност беше „драматургия“. Тъй като целият свят е сцена, те можеха да учат навсякъде. Всъщност тя си представяше, че студентите по драматургия трябва да репетират дадена сцена, но библиотеката не беше най-удобното място за такова нещо. Много дни и вечери Пейдж беше единствена посетителка на библиотеката. Не само защото пролетта в Пало Алто беше великолепна, слънчева и топла, а езерото Лагунита примамваше студентите като идеалното място за учене или поне мястото, където да си занесеш учебниците.

При завръщането си в студентското градче през есента на втората си година в колежа Пейдж откри, че библиотеката беше все така празна и през дъждовната есен.

До средата на октомври библиотеката беше едва ли не само на нейно разположение. Тогава, две седмици преди нейния деветнадесети рожден ден, той се появи. Избра си отделна маса на почтително разстояние от нея и докато изваждаше някаква тетрадка от раницата си, погледите им се срещнаха. Той се усмихна за поздрав. Тя не отвърна веднага, сякаш не беше сигурна, че усмивката е за нея, въпреки че бяха сами в залата, и той приятелски помаха с ръка.

После изчака с усмивка, докато тя отвърне на поздрава му с ръка. И това беше всичко. Той се наведе над учебника си. И тя се върна към своите книги. Той си тръгна в десет и половина. Тя — в единадесет. На следващата вечер всичко се повтори — усмивката, поздрава с ръка, ученето, и така в продължение на шест вечери. Докато учеше, той от време на време си правеше почивки, ставаше, разхождаше се като грациозно и лениво протягаше дългите си, атлетични нозе.

Пейдж ясно усещаше присъствието му. Винаги го усещаше. Той се разхождаше из библиотеката, но никога не навлизаше в нейното пространство и на нея й се прииска той да наруши това правило. „Поговори с мен. Моля те.“

Но и се страхуваше, че може да го наруши. „Не, недей! Няма какво да ти кажа. Какво бих могла да кажа на човек като теб?“

На осмата вечер желанията и страховете на Пейдж се сбъднаха.

— Ти не си актриса.

Пейдж вдигна поглед към очите му, които изглеждаха по-зелени отблизо. Лицето му беше по-красиво, тялото по-силно, косата му тъмнокестенява като нейната, както й се стори, но със златист нюанс от отблясъка на слънчевата светлина. Не съвсем като нейната.

— Не съм ли?

— А актриса ли си?

— Не. Но… откъде разбра?

— Устните ти не се движат. — Тя почти не се движеше. Предпочиташе неподвижното, но бдително състояние. Сякаш главата ужасно я болеше, помисли си той. Тя, разбира се, се движеше, но само когато отгръщаше по необходимост страниците и се взираше в записките си. И пак по необходимост, може би най-голямата необходимост от всички, когато с една ръка изваждаше хапче от шишенце с лекарства и отпиваше от шишето си с безалкохолно. Едно плавно движение. Добре тренирано. И често изпълнявано. — Мигрена ли имаш?

— Какво? О, не.

— Но нещо те боли.

— Добре съм!

— За човек, който е добре, вземаш много лекарства.

— Прав си. Твърде много. — „Но не достатъчно.“ — Особено, откакто състоянието ми се подобри и едва ли не се чувствам като нова.

— От какво?

— Знаеш ли, от най-често срещаното произшествие в градчето — сблъскване с велосипеди. Впрочем, другият беше добре. И аз съм добре. — Излъга. За всичко. Главата й пулсираше. Тя нямаше велосипед. И единственият сблъсък беше между изискванията, които поставяше пред себе си, и резултатът, който, опасяваше се тя, може би щеше да се окаже не дотам отличен.

Не дотам отличен… като например това, че му позволи, на него, да разбере колко я боли и че взема лекарства. Пейдж трябваше да се смути. Да се смрази. И разбира се, част от нея се смути. Но той звучеше загрижено, а не критично.

Изглежда се интересуваше от нея. Това я окуражи.

— И твоите устни не се движат — чу собствения си глас тя. — Инженер си, не актьор, нали?

— Не съм актьор. Позна, специалността ми е инженерна. Между другото, казвам се Джак Логан. — Сякаш тя нямаше съмнения по този въпрос или поне той така си беше въобразил. Но предположението му беше продиктувано от реалността, не от арогантност. В студентското градче той щеше да се превърне в малко величие. Е, добре де, в голямо величие. В края на краищата, в момента течеше футболният сезон. Очаквано отклонение на вниманието и страст едновременно за по-голямата част от студентите. Джак беше втори полузащитник и такъв бил през цялата си кариера в „Станфорд Кардинал“. Беше играл в някои от предишните сезони, не особено зрелищни. Но тази година, щом го викнеха за групата в началото на играта, резултатите бяха блестящи. На Джак му беше съвсем ясно, че всичко е въпрос на чист късмет и добри спортисти, които да поемат неговите пасове. Дори когато в последните секунди на играта срещу „Садърн Коул“ се беше добрал до крайната зона, това беше напълно случайно. Беше добър полузащитник. Треньорът по правило подкрепяше играча, който свиреше първа цигулка. Но Джак го подкрепяха всички безрезервно, особено с наближаването на междинните семестри необходимостта да избяга и да се прояви драматично се засили. През последните две седмици във всеки брой на „Станфорд Дейли“ излизаше на предна страница снимка на Джак, всеки ден снимката беше различна, а заглавието „Оставете Джак да играе!“ имаше различни варианти. А по време на мачовете подвикването „Джак, Джак, Джак!“ се превърна в мотото на деня. Миналата събота и неделя по време на почивката между полувремената по националната телевизия непобедимата „Станфорд Марчинг Банд“ изписа името му на терена. За добро или зло, всички знаеха за Джак. Освен това момиче, очевидно, което не беше актриса. Тя не издаваше ни най-малък знак, че го разпознава. — А ти си…?

Пейдж разбра, че той ще познае името й. Нейното име. Форестър. Като „Форестър Хаус“, едно от първите общежития в студентското градче и все още сред най-известните. Или като библиотеката „Форестър“ в юридическото училище. Или като „Форестър Арена“. Или павилиона. А може би и Кулата.

Когато кандидатстваше, не знаеше, че и тук, както в Сан Франциско, името Форестър беше много популярно. Знаеше, че баща й е бил възпитаник на Станфорд. Но нито баба й, нито дядо й бяха учили тук. И въпреки че неуморимо събираше средства за медицинския център „Пасифик Хайтс“ в памет на Алън, и патрон на изкуствата в памет на Розалинд и Гавин, майка й нямаше никаква връзка със Станфорд, набирането на средства или каквото и да било друго нещо тук.

Даренията за Станфорд идваха от по-далечни поколения. Родителите, бабите и дядовците на Гавин. Дядото на Гавин Форестър, железопътен магнат, бил близък приятел с онзи другия пионер в железопътния бизнес, самия Лиланд Станфорд.

„Нищо чудно, че влезе.“

Пейдж Форестър беше чувала тези думи доста често, откакто се записа да учи тук. Твърде често. През цялото време. Сякаш наследството на Форестър беше единственото нещо, което имаше значение и влизането й в пословично конкурентния колеж беше гарантирано. Сякаш нямаше нищо общо с нея самата и целия труд, който беше положила, за да вземе задължителните изпити по Ес Ей Ти и другите оценки.

Това я притесняваше. И не само защото тези елементарни предположения я обиждаха лично. А заради поколенията Форестър, които тя не познаваше. Сградите, които бяха спонсорирали, стипендиите, които бяха предоставили, бяха предназначени за колежа, където бяха учили и който обичаха, и за студентите, които нямаха техния късмет и не биха могли да си позволят да учат без тяхната помощ. Причина за тяхната щедрост не беше фактът, че една тяхна праправнучка щяла да бъде приета, въпреки че не става за студентка.

Много преди да пристигне в Станфорд, Пейдж беше станала особено чувствителна към името Форестър и коментарите, които предизвикваше.

Цял живот.

— Скъпа Пейдж — казваха жените от техния кръг в Сан Франциско, — толкова обичахме Розалинд. Каква баба щеше да си имаш. Бяхме поканени на тържество за бебе, организирано от нея и Мариел за майка ти, но вместо това отидохме на погребението на Розалинд. И на Гавин, разбира се. И на баща ти.

Какви ужасни времена. Твърде тежки дори за човек като Мариел. Розалинд и Гавин й бяха като родители, бяха много по-близки, отколкото с родните й майка и баща. Двамата с Алън бяха най-добри приятели. За известно време тя се отдръпна от всичко, което й напомняше за тях, дори от невероятния Стюарт Доусън.

Все се намираше някоя друга жена, която да подхване следващата част от историята:

— Всички идвахме да помагаме на майка ти, както би искала Розалинд. В началото беше по задължение. Всички признавахме това. Но сега обичаме Клер, колкото Розалинд я обичаше. Тя е просто… прекрасна. И такава талантлива художничка. И ти сигурно си такава. Тя научи всички ни да рисуваме. И сме добри в това. Благодарение на нея! Аз изобщо не подозирах, че имам артистични наклонности, докато тя не ми ги показа.

— Истинска късметлийка си, миличка — казваше трета жена, — с майка като Клер. Всички сме щастливи, че ни е била спътница в живота. Скъпо дете, сигурно си голяма утеха за нея. Толкова много приличаш на Алън. Колко много напомняш за него, за идеалната любов. Ти си рожба на тази любов.

— Тревожим се — допълваше друга и помъркваше, — че Клер не излиза. Разбира се, посещаваме я. Нейната къща ни е като втори дом благодарение на нея. Предполагам, че не бива да се тревожим, че не желае да излиза. Самата къща е истинска идилия, където са нейните спомени.

— Ейприл — отговори Пейдж Форестър на Джак Логан. „Ейприл“. Името се появи от небитието. Дали подсъзнанието й не предвиждаше ново начало, пролетно събуждане, априлски дъждове и майски цветя?

— Ейприл — повтори Джак Логан и тя потрепери. — Ейприл чия?

Пейдж не се поколеба.

— Доусън.

Фамилията на най-близкия приятел на баща й и единственият баща, който Пейдж познаваше.

— Какво учиш?

— Френски.

— Устните ти не се движат — подхвана отново темата Джак, — впечатляващо.

Френският на Пейдж Форестър не беше впечатляващ, не и разговорният. Просто тя беше твърде плаха, твърде далеч от актриса, за да придаде необходимия акцент. Но беше учила шест години френски. И чудесно го владееше.

— Знаеш ли френски, Джак?

— Нито дума. Ще ме научиш ли?

— Bon soir, Avrile — казваше Джак всяка вечер, когато след тренировките по футбол я срещаше в библиотеката.

— Bon soir, Jacque — отвръщаше тя. Всяка вечер. С ускорен пулс на сърцето и болезнено облекчение. А преди той да пристигне, тя вече беше прибрала записките си по физика и биохимия.

Всяка вечер след неговото пристигане тя четеше френска литература. В единадесет часа той я изпращаше до къщата на Грик Роу, където според него тя живееше. Старата бащина къща се беше превърнала в една от многобройните специални места за живеене в студентското градче, в нейния случай общежитие за студенти по френски, където се говореше само френски.

— Bon nuit, Avrile — казваше той пред входната врата.

— Bon nuit, Jacque — отвръщаше тя и влизаше. Веднага щом той изчезнеше в тъмнината, тя се втурваше към колата си, паркирана наблизо и отиваше до апартамента си извън студентското градче, където живееше сама.

Всяка вечер кратката разходка ставаше все по-бавна и по-бавна. Джак й разказваше за футбола: за уникалния статус, който си беше спечелил, и колко щеше да се радва да свърши сезонът, и че в гимназията играл толкова добре, че спечелил спортна стипендия, за което бил благодарен, и че нямал никакво намерение да се занимава с професионален футбол. В допълнение на това, че не бил чак толкова добър, той заяви, че никога не му харесвало да играе на топка.

— Значи ще ставаш инженер.

— Няма, ако не се наложи. — Джак се усмихна. — Но надявам се ще ми е полезно за това, с което искам да се занимавам.

— Какво е то?

— Да поправям къщи, да реставрирам стари сгради.

— Правил ли си го някога?

— Още като бях дете извършвах това-онова. Баща ми е бояджия. За известно време работех с него. Обикновено имаше и други работници. Дърводелци, майстори на покриви, електротехници, водопроводчици. Аз чиракувах и се учех. И достигнах нивото, за което можех да получавам и възнаграждение за работата си. Един ден ми се иска да имам собствена фирма. За да сглобявам всички части.

Той й каза, че иска да работи в Сан Франциско. И да живее там, за да е близо до родителите си. Те бяха възрастни родители на двадесет и една годишен студент от горния курс. Пит Логан беше на шестдесет и една, а Ив беше на петдесет и девет. Джак беше второто им дете. Първият им син Джейсън беше роден осемнадесет години преди Джак и беше умрял от внезапен детски смъртен синдром, когато бил на три месеца.

— Те не възнамерявали да имат други деца.

— Защото им е било много тъжно и тежко да загубят Джейсън?

— Според мен обвиняват себе си за смъртта на Джейсън.

— Но не са имали вина!

— Така е, но Джейсън бил тяхното невинно малко бебе, което зависело от тях. Така и не престанаха да тъгуват за него. Как биха могли? На мен също ми липсваше.

— Липсвал ти е?

— Разбира се. Само защото никога не сме се виждали не означава, че не сме братя. И…

— Какво, Джак?

— На никого не съм казвал. Но… дори преди да узная за Джейсън, не смятах себе си за единственото дете.

— Не си бил единственото дете.

— Да, бях изненадан, в известна степен.

Бебе, което вдъхнало нов импулс в помръкналия живот на родителите му. Също както той възнамеряваше да дарява с нов живот помръкнали домове.

Докато Джак говореше на лунната светлина, наоколо витаеше истината.

Когато дойдеше ред на Пейдж, т.е. на Ейприл, пространството се изпълваше с лъжи. Ейприл Доусън представляваше всичко, което Пейдж Форестър не беше. Безгрижна, щастлива. Без ни най-малка тревога обясни на Джак, че няма никаква представа какво ще прави, след като завърши колежа. „Que sera sera!“

Заяви, че била от Бостън, от семейство с пет деца, все момичета, които техният баща хирург много обичал, а майка им била като шестата сестра, толкова близки били. Ейприл била бебето в семейството. И именно затова тя била толкова laissez-faire — както пишело в списанията, които четяла. Най-голямата й сестра, първородната, също имаше класически портрет. Инициативна, амбициозна, решена да сполучи.

На седемгодишна възраст същата тази измислена по-голяма сестра решила да последва стъпките на баща си, когото обожавала. Имала само отлични бележки и завършила колежа само за три години. Тя не завършила, а само взела часовете, необходими за медицинското училище. Било възможно да получиш степен „лекар“ и без да имаш диплома от колеж.

— Но какъв е смисълът? — Джак попита момичето, което се беше посветило на същия този тригодишен план. — Защо е това бързане?

— Ами… не знам. Но такава си е тя. Напориста. Не е щастливка като мен.

— А не е ли щастлива?

— О, напротив, щастлива е. Но според мен, понякога се чувства самотна.

— Вие двете приличате ли си?

— Quoi, Jacques? Mais non!

 

 

Джак искаше да я нахрани. Имала нужда от истинска храна, рече й той нежно, пълноценна храна, нещо повече от содата и хапчетата, които пиеше. И той се почувства щастлив.

Денят на благодарността наближаваше. Джак сподели с нея плановете си. Щеше да прекара четири дни с родителите си в дома им в Дали Сити. Пейдж не сподели своите планове. Четири дни с майка си в имението им в Пасифик Хайтс. Щеше да лети към дома, обясни тя, до Бостън, рано в сряда.

— Тогава във вторник ще те заведа на вечеря.

— Така ли?

— Ако си съгласна.

— Да, Джак. Трябва да ти кажа някои неща.

— Кажи ми.

— Добре, на вечерята във вторник.

Пейдж искаше да му обясни всичко. И може би наистина щеше да го направи. Щеше да му каже за дребните неща, разбира се. Истинското й име, истинската й специалност и защо се наложи да се преструва. А може би и не дотам дребните неща. Например това, че знаеше, че той бе реализирал мечтата си да ремонтира повредени къщи и да им придава цялост, защото именно така я караше да се чувства. Пълноценна. Ейприл и Пейдж.

Може би той щеше да я целуне. Моля. Тя вярваше и беше сигурна, че на него му се искаше да я целуне. Но той се държеше като джентълмен. Изчакваше официалната им среща.

Изчакваше вторник. Но вторник така и не се състоя. Нито целувката, нито срещата. Когато в понеделник вечерта той дойде, тя си помисли, че той е разкрил измамата й. Изглеждаше толкова различен от Джак, когото познаваше. Див. Свиреп.

— Миналото лято се запознах с една жена — рече той. — На една сватба. И тя е бременна, Ейприл. Носи моето дете.

Не беше Джак, когото познаваше.

— Вие сте излизали?

— Не. Само на сватбата. Само онази нощ.

Значи явно Джак не чакаше първата официална среща за първата целувка. Когато срещнеше жена, която хареса и пожелае, той просто правеше любов с нея.

Джак Логан не я беше пожелал, дори дръзката и безгрижна Ейприл, в която се беше превърнала. Мъжът, който правеше любов, когато пожелаеше, беше освен това любящ син, който тъгуваше за починалия си брат, вярваше в семейството… и отговорността.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Да, ще се оженя. В събота. А след сватбата няма да се връщам в училище. Ейприл?

— Да?

— Нека те заведа на вечеря утре, както възнамерявахме.

— Не.

— Тогава довечера. Сега.

— Не. Трябва да тръгвам.

— Щеше да ми казваш някои неща.

— Не са от значение. Джак, ти ще ставаш баща. Татко. Ще бъдеш чудесен баща. Знам, че ще е така.

— Ейприл…

— Au revoir, Jacques.

— Довиждане.