Катрин Стоун
Другата близначка (6)

Пета глава

— Коул знае за бъбреците ти.

— Да. — Пейдж отривисто отвори тежката входна врата, което беше знак, че е възвърнала силите си. Последва Гуен навън и добави: — Знае.

— Но по някаква причина ти не пожела той да узнае какво всъщност се случи днес. — Гуен критично я погледна. — Може би не бива да говорим сега.

— Мога да вървя и да говоря едновременно и с удоволствие ще обясня защо не исках той да разбере. Работата е там, че той си има много по-важни неща, истински пациенти, за които да се тревожи.

— Очевидно той нямаше нищо против да се тревожи и за теб.

— Коул Рансъм е всеотдаен лекар. Би се притеснил и за непознат.

— Сигурна ли си?

— За какво?

— Изглежда той се интересува от теб, при това много.

— Сигурна съм, Гуен. Коул просто си е такъв лекар.

— Всеотдаен.

— И прелестен — добави Пейдж. — И като си помисля, изглежда ти е съсед.

— В Белведер Корт ли живее?

— Мисля, че да. Не съм чула да се е местил.

— От кога живее там?

— Откакто е в този факултет. През юли стана година.

— А преди това къде е бил?

— В Далас. Носеше се мълва, че бил толкова доволен от поста си, че ние не посмяхме да го прехвърлим тук, колкото и да ни се искаше.

— Ние ли?

— Аз участвах в шестчленен проучвателен комитет.

— Тъй като Коул специализира в онкологична хирургия ли?

— Не, в съдова. Просто беше дошъл моят ред да участвам в комитета. Това е една важна отговорност във факултета, която обаче поглъща много време. Бях младши член в състава и когато дойде моят ред, се занимавах с четене на препоръки и интервюта с кандидатите. А, както споменах, Коул беше неохотен кандидат. Ние го търсихме. За щастие, той прие поканата ни за посещение. След това сам се убеди.

— Ти го убеди.

— Не. Факултетът, а може би и градът. Въпреки, че моя беше задачата да го убедя. В края на първия ден беше предвидено целият комитет да го заведе на вечеря. Но изглежда всички смятаха, че аз най-много допадах на Коул и имах шанс да го убедя само ако останем насаме. Добрата новина беше, че той вече имаше положително решение. На път към ресторанта ми каза, че приема работата. За мен беше облекчение. Не можех да си представя, че ще успея да убедя този мъж в нещо, което сам не желае да направи. Така че просто прекарахме една приятна вечер.

— И след като той се премести в Сан Франциско започнахте да се срещате?

— Не! Нищо подобно, Гуен. Нито за мен, нито за него. Видяхме се няколко пъти на кафе, когато за първи път пристигна. Впрочем, това не е среща. В кафенето на болницата правят чудесно кафе с мляко. Оттогава и аз, и той сме заети. Виждаме се главно, когато ми е необходимо експертното му мнение на хирург. Той се занимава със съдовите проходни линии, т.е. линиите на живота, на пациентите ми.

— За да може да им се приложи хемотерапия?

— Също и с естествено хранене, транспланти на клетки, кръвопреливане, всичко, което им е необходимо. Освен това, Коул оперира една моя пациентка. Нейната вена кава, една от двете големи вени към сърцето, беше запушена от тумор. Рискът при нея от операция беше ужасно висок и според всеобщото мнение тя щеше умре на операционната маса… Никой не пожела да оперира, с изключение на Коул. Той го направи, Гуен, и жената оживя. Новата серия от хемотерапевтични сеанси така добре й се отрази, че почти дванайсет месеца беше в ремисия.

— Значи, той наистина е изключителен съдов хирург.

— И изключителен травматичен хирург. И в двете области има професионална подготовка, и в двете области е всеотдаен. По време на процедурите по назначаването той изрично подчерта, че желае да остане действащ хирург в травматологията. Но докато той не дойде тук, никой не разбираше какво точно означава това. Не можеш да работиш едновременно в съдовото и травматологичното отделение. И на двете места работата е достатъчно тежка. Всички предполагаха, че Коул щеше да взема смени в травматологичното от време на време и съответно в съдовото, когато му се налагаше. Но през шестнайсетте месеца, откакто е тук, той взема пълни смени и в двете отделения.

— Значи е два пъти по-зает.

— От всеки друг хирург? Точно така. Той го иска и никой няма да му откаже. Талантлив е, надарен, кален в огън и вода. Тази му твърдост е добре дошла, защото работи почти всеки уикенд, така иска, а именно тогава са повечето спешни случаи.

— Защо ли?

— Обича да оперира. Всъщност, един колега от Далас беше писал в писмо, че според него Коул предпочита да прекарва всичкото си време в операционната. Вкарваха пациентите му на количка, подготвени, опаковани и под упойка, някой колега му разказва историята на заболяването и хирургическия проблем на пациента, предизвиквайки Коул да оперира, прилагайки свой собствен подход.

— Сякаш е вълшебник — замисли се Гуен. Като Худини, маг… и художник ескейпист. — Чудя се защо избира спешните случаи. Защо на живот и смърт?

— Не знам. Наистина не познавам Коул много добре. И не съм сигурна, че някой изобщо го познава. О, ето стигнахме.

Имението, украсено от кремавите цветове на зимното бърне, беше познато на Гуен. Всъщност два пъти дневно минаваше край него.

— Това ли е домът на майка ти? И твоят, когато си била момиченце. Толкова е… внушителен, при все това приветлив. Уютен. Винаги съм се чудела кой ли живее тук.

— Сега, когато вече знаеш, спокойно можеш да се отбиваш. Майка ми винаги е тук и обича гости.

— Дори когато не ги познава?

— Особено такива. Гуен, наистина бих искала да се запознаеш с нея. Сигурна съм, че и на нея ще й е приятно и разбира се, ще пожелае да ти покаже къщата. Бих те поканила днес…

Недовършеното „но“ се понесе във въздуха и кацна върху тъмносинята кола, паркирана на кръглата автомобилна алея пред имението, която Пейдж намръщено погледна.

— Веднъж се опитах да преоткрия себе си — рече Пейдж. — Да освободя себе си. Да съм различен човек.

Гуен прочете надписа на вратата на шофьора и си направи логичен извод.

— С Джак Логан? От „Джак Логан строежи и ремонти“?

Пейдж кимна.

— По онова време беше в по-горен курс в колежа. Преди дванадесет години. А аз бях „заек“.

— И?

— О, моята версия ли? Бях Ейприл.

— Била си французойка?

— Не. Само се преструвах, че това ми е специалност.

— Какво стана, когато той те разкри?

— Не ме разкри. Връзката ни, доколкото може да се нарече такава, приключи. Джак я прекрати, преди да успея да му призная.

— Важна връзка.

— Не и за него.

— Но за теб е била важна.

— По онова време да. Заблуждавах себе си много повече, отколкото него.

— А сега?

— Сега ли? Нищо… освен че миналата пролет без мое знание майка ми решила да прави ремонт. Не беше длъжна да ме уведомява за намерението си, още по-малко кого ще наема. Приятелите й, мнозина от които също имат исторически къщи, с изключително удоволствие й помогнаха да избере изпълнител. Тя се срещна с всички, които й бяха препоръчани. Но направи и собствено проучване в „Жълти страници“ и интернет. Намери Джак. Хареса го. И го нае за работата.

— Без да знае, че си излизала с него в Станфорд?

— Всъщност не сме излизали в този смисъл. Но тя не познаваше Джак, а и аз го познавах съвсем бегло. Всъщност, никой не го познаваше.

— Щеше ли да възразиш, ако ти беше казала, че възнамерява да наеме него?

— Не. Щях да призная, че сме се срещали в Станфорд и въпреки скептичното отношение на приятелите й, бих казала, че предчувствията й относно него са в правилна посока. Можеше да се разчита на него да свърши добра работа, както и стана.

— Приятелите й се съмняваха?

— Единствено защото не го познаваха. Не бяха чували за него. За разлика от хората, които изпълняваха техните поръчки и които от край време бяха в този бранш, Джак се занимаваше с тази работа само от десет години. И както се оказа, успешни години. — Пейдж замлъкна и когато отново проговори, в гласа й прозвуча извинение, сякаш се извиняваше на Джак. — Нали разбираш, направиха му проучване. Семейният ни адвокат, много добър приятел освен това, счете, че наистина няма избор. Проектът беше толкова грандиозен, че би бил изпитание за всеки строител. И изкушение.

— Искаш да кажеш да вдигне цената?

Пейдж кимна.

— От това се боеше Стюарт. Особено когато на основание на някои лични сметки Джак го беше споменал на майка ми, и стана ясно, че ще има значителни разходи над обичайните. Той има дванадесетгодишна дъщеря, Бет. При развода му присъдили попечителство над нея. Момичето учи в академията „Марин Вю“, която е частна и… скъпа. Както и самото пиано. Освен това тя има музикален талант, добра пианистка е, така че ходи на уроци. Пък и Джак наскоро беше купил къща на хвърлей място от училището на Бет, което е на около половин миля оттук. Къщата е обикновена, но е скъпа заради това, че се намира в Пасифик Хайтс. А освен това, с него и Бет живеят и неговите родители.

— Така че, той си има доста разходи поради отговорностите, които е избрал да носи. Според мен е доста необичайно и изключително впечатляващо бащата да получи еднолично попечителство над детето.

— И Стюарт използваше тази дума „впечатляващо“ за Джак, след като всичко приключи. Стюарт реши, че не е безсъвестен майстор. Нито имаше данни да се превърне в такъв. Впечатляващ и некорумпиран.

— Значи Джак взе изпита блестящо?

— Определено. Освен това, впоследствие разбра за проучването. Когато най-после се запознаха със Стюарт, той му го каза в отговор на директно отправен към него въпрос от Джак.

— Джак разстрои ли се, когато разбра, че са го проучвали?

— Не знам. Дори и да се е разстроил, Стюарт нищо не спомена.

— Но и ти самата не си знаела за проучването.

— Не, не знаех… Майка ми също не знаеше, докато то не приключи. И без това тя щеше да го наеме. Имам чувството, че вече го беше направила. Но на това се даде гласност едва преди четири месеца, когато тя обяви на приятелите си кого е наела. Тогава каза и на мен. Разбира се разследването на Стюарт беше разкрило, че студентските ми години и тези на Джак в Станфорд съвпадат. Никой не беше си представял, че пътищата ни някога ще се пресекат отново. Нямаше логическа причина за такова нещо. И аз не поемах инициативата, нито вдигах телефона през последните четири месеца…

— И не позволи на Джак да разбере, че Пейдж и Ейприл са едно и също лице.

— Точно така. Ето, пристигнахме. Ремонтът започва в понеделник сутринта и се предвижда да продължи шест месеца. Няма как да не се срещна с него. Ако беше някой друг, а не Джак, досега да съм се запознала с него. Когато майка спомена, че днес следобед той ще се отбие с Бет и приятелката на Бет, Дайна, обещах също да се отбия. — Пейдж си пое въздух. — Изглежда добра идея. Направо си е добра идея. Трябва да приключа с това. Пък и цялата работа е много шум за нищо. Може би Джак дори няма да си спомни за мен. По-добре да не си спомни.

Не, не е добре, помисли си Гуен, боли, когато те забравят. Когато потънеш в забрава. Връхлетяха я мисли и чувства. Но тя ги удържа, както и другите емоции от този необикновен ден. Трябваше да се справи с тях и то скоро.

— Е — рече Пейдж, — аз трябва да тръгвам. Гуен, още веднъж ти благодаря. Заради Луиз… и заради мен самата.

Пейдж Форестър не обичаше прегръдките. Гуинет Сейнт Джеймс напротив. Но от времето в манастира Гуен не беше прегръщала никого. А и не можеше да си спомни да е прегръщала толкова тънък човек като Пейдж, толкова крехка и елегантна като птица.

— Напред — измърмори Пейдж след прегръдката.

— Ще го зашеметиш, Пейдж, независимо дали той си спомня за теб от Станфорд или не.

Пейдж не се смяташе за зашеметяваща жена. Но увереността в думите на Гуен, както и насърчителната й усмивка я накараха да се почувства добре. И на нея й се прииска да се усмихне. Да се засмее.

— Запомни думите ми, Пейдж. За тези неща нямам грешка. Всъщност нямам нищо против, ако има продължение… Ако ти го позволиш.

— Ще се радвам, дори и да няма щастлив край.

— Ти спомена, че в кафенето на болницата има млечен бар.

— Да, при това чудесен.

— Можем да го направим.

— Хайде.

— Добре — рече Гуен, но припомняйки си, че Пейдж беше изпила течностите си за деня попита: — Не е ли по-добре да си поръчаме нещо не толкова течно?

— Не. Млечният бар е чудесна идея.

Мога да опитам, замечта се Пейдж. Да се престоря. Трябва да се насладя на малко истинска фантазия с художника строител. Точно както преди дванадесет години, когато имаше нужда да се наслади на истинската фантазия с един мъж, наречен Джак…