Катрин Стоун
Другата близначка (5)

Четвърта глава

Но нещата не изглеждаха наред, ни най-малко. Стори им се, че измина цяла вечност, преди някой да ги забележи и да им окажат помощ.

Самото фоайе се намираше между две отделения — „Медицинска онкология“ и „Травматологична хирургия“ и съседните им интензивни отделения, които бяха скрити зад затворени врати без прозорци. Но отделенията бяха отворени към фоайето, само малката ниша правеше изключение. Пейдж съвсем съзнателно надзърна и в този миг усети, че трябва да седне, а и стълбите бяха толкова далеч. Нишата можеше да се види от асансьора, и ако не беше събота, сигурно щеше да има постоянен поток от хора. Най-после вратата на асансьора се отвори и се появи облечена в розово доброволка.

— Доктор Форестър! — възкликна момичето, което очевидно бе студентка.

Пейдж отвори очи и разпозна момичето, което вече седмици наред изпълняваше поръчки на пациентите и персонала от осмия етаж в почивните дни.

— Здравей, Шърли. Добре съм.

— Не, не сте! Доктор Рансъм е на визитация в отделението.

— Нямам нужда от…

— Отивам да го доведа.

— Не води Коул.

Пейдж не получи отговор. Шърли побърза да натисне металната пластина, която задейства вратите на хирургическото интензивно отделение. Пейдж отново затвори очи. Тя се съпротивляваше на онова нещо, което я накара да седне, а беше и изтощена от кратката схватка с настойчивата Шърли. Гуен наблюдаваше Пейдж и вратите на интензивното отделение, които не след дълго се отвориха.

Чернокосият хирург беше облечен в престилка, носеше стетоскоп и над левия джоб на гърдите беше избродирано името му — „Коул Рансъм, лекар“, а отдолу „Хирургическо отделение“. Беше едновременно загрижен и…

— Пейдж — тихо рече той и коленичи.

С върха на пръстите си опипа шията на Пейдж, където се намираше каротидната артерия, за да се осведоми за скоростта и силата, с която сърцето й изтласкваше кръв към мозъка. Но Гуен забеляза, че това не беше достатъчно за хирурга. Той искаше да определи причината, затова плъзна нежно и професионално ръката си под ръкава на кашмиреното палто на Пейдж.

Гуен почувства, че кръвта нахлу в крайниците й, а сърцето й падна в нозете.

Но доктор Коул Рансъм не се спря на китката й, сякаш забравил за радиалния пулс и продължи по-дълбоко, по-нататък, по-нагоре към подмишницата й.

Но какво?

Гуен не можеше да си представи, но беше сигурна, че лекарят знае какво прави и то беше най-доброто за Пейдж. „Пейдж, позволи му да те докосне. Позволи му да се погрижи за теб. Той е толкова грижовен.“

Но Гуен осъзнаваше, че Пейдж не желаеше Коул да я докосва. Нито да се грижи за нея. Пейдж беше помолила Шърли: „Не води Коул“. Но напразно. И още щом хирургът произнесе името й, тя се скова.

Пейдж отвори очи, изтощението се изпари и тя се отдръпна.

— Добре съм, Коул.

Хирургът вдигна ръце в знак на отстъпление. Но не отстъпи ни на йота от загрижеността си.

— Не, не си добре.

— Да, добре съм. Наведох се, после се изправих твърде бързо и малко ми се замая главата, затова реших да седна. Нищо особено.

— Може и да е така, но аз не съм на това мнение. Ако предпочиташ да не те преглеждам аз, мога да повикам някой друг.

— Нямам нужда от преглед. Просто трябва да постоя още половин минута тук и това е.

— И после?

— После… — вместо нея отвърна Гуен — с Пейдж ще продължим разходката си.

Гуен стоеше точно зад него. Той беше коленичил до нея. И тя усещаше присъствието му. Гласът му, ръцете му, нежната грижа към Пейдж. Сигурно и той усещаше нейното присъствие, макар и вяло. Той можеше да стигне до логическото заключение, че тя беше слязла от асансьора, вероятно с Шърли, и докато последната го търсеше, беше останала с Пейдж. Независимо дали усещаше или не присъствието й, Коул беше принуден да се обади, когато Гуен се намеси в разговора.

Той се обърна към нея и я погледна.

— А вие сте?

„Момичето зад маската.“ Аутсайдерката, която даде обет вече никога да не открива опетненото си лице. Ето я сега без маска.

Беше удивително, че Гуен показа на Пейдж петното, защото така искаше. Още по-необичайно беше, че предложи на Пейдж, внезапно обзета от боязън, да я придружи.

И сега, когато този мъж я погледна? Истинско мъчение. Гуен беше сякаш разголена пред него. Напълно. Гротескна и още по-гротескна, докато страните й горяха и почервеняваха пред одобрителния му поглед. Гуен не си спомняше точно момента, в който Коул Рансъм забеляза белега й по рождение. В изпълнените със спокойствие сиви очи не се четеше нещо.

Но Гуен знаеше какво е видял. Всичко, което можеше да види.

Съвземи се, рече си Гуен. Става въпрос за Пейдж, за това, което се случва на Пейдж, а не на теб.

В това време, докато Гуен преживяваше душевен шок, Пейдж отговори на въпроса на Коул:

— Моя приятелка, Гуен Сейнт Джеймс.

— Видяхте ли какво се случи, Гуен?

— Да — тутакси отвърна тя, но преди да продължи, погледна Пейдж. Нещата се подреждаха, както беше отбелязала Пейдж. Но единствената опасност за Пейдж, според Гуен, беше самият хирург. Тя го погледна в лицето, наложи си да го погледне в лицето и изрече лъжата:

— Аз съм виновна. Проверявах дали не съм забравила ключовете си. Бяха у мен и когато ги намерих, ги изтървах. Тогава Пейдж ги вдигна.

— Докъде ще вървите?

— Не много далеч.

— При най-малкия признак на виене на свят у Пейдж…

— Няма да ми се вие свят.

— Добре. — Коул леко се усмихна на Пейдж, чието състояние очевидно се подобряваше.

— Съжалявам, Коул — неочаквано се извини лекарката.

— За какво?

— Че съм толкова неучтива. Просто се чувствам някак неловко и глупаво. Това, разбира се, не може да бъде извинение.

— Няма нужда от извинение. Не мисли за това повече. Освен това, беше права. Имаш нужда само от време.

— Ами… благодаря.

— Заповядай пак.

Коул и Пейдж кръстосаха погледи за няколко кратки секунди. После той се изправи. И без да поглежда Гуен — а защо да го прави — се отдалечи. Въпреки това, тя издърпа лентата за коса от главата си и кичур от медените й коси закриха белега.

— Благодаря — измърмори Пейдж, когато вратите към хирургическото интензивно отделение се затвориха зад Коул. — Нямаше да повярва на моята версия.

— Мисля, че не повярва и на моята.

— Е — вдигна рамене Пейдж, — понякога е по-лесно да излъжеш.

— Бременна си, нали? От него? И не искаш да му кажеш.

— Какво! Не! Не съм бременна и между Коул и мен няма нищо. Наистина се почувствах неловко. И глупаво. Бъбреците ми… нещо не работят от известно време. Затова ми прилоша. Глупаво и неловко е, защото досега трябваше да намеря решение.

— Да намериш решение за какво?

— Да се погрижа кръвното ми да не пада толкова, че да се налага да седна, преди да падна.

Гуен не разбираше от бъбреци. Но знаеше някои неща за припадъците. Тя самата никога не беше припадала, но беше виждала да се случва на други хора, в годишната надпревара от Бей до Брейкърс. Нейни съотборници бяха припадали, защото кръвното им падаше, вследствие на недостатъчен прием на течности в задушаващите жеги.

— Искаш ли да отида в Осми северен да ти взема нещо за пиене?

— Не, Гуен, благодаря.

— Не си ли жадна?

Пейдж се усмихна кисело и вяло.

— Винаги. Не мога да пия толкова много за двадесет и четири часа. Днешната си дажба изпих до осем.

— И едва не припадна.

— Така е. Но проблемът не е в течностите, а в тяхното разпределение. Като начало ще ти кажа, че кръвното ми налягане е ниско и нямам много запаси. Докато говорихме, така се отпуснах, че кръвта ми се свлече в нозете. И забравих да напомпя мускулите на глезените си, преди да стана. Но сега го направих. — Пейдж се изправи. — И съм добре. Нали виждаш?

Гуен също стана. И видя. Кръвта в долните крайници на Пейдж отново функционираше нормално. Бледите й страни леко порозовяха.

— Ще се оправя, когато отида при майка ми — рече Пейдж.

— Ще дойда с теб.

— Аз наистина съм добре, Гуен.

— Страхотно. Но наистина ще дойда с теб, Пейдж.