Катрин Стоун
Другата близначка (4)

Трета глава

— Да — каза Пейдж, — искам.

— Добре. — Гуен извади пакет тампони за лице от козметичната си чантичка. Взе една черна пластмасова диадема и прибра назад косата си. — Сега ще видиш това, което никой не е виждал от деня на Вси светии преди шестнайсет години.

— Никой? Мислех, че…

— Че имам приятел на име Дейвид?

— Да. — „Чиято любов, по думите на Робин, беше причината, поради която Гуен нямаше никакви проблеми, които да споделя.“ — Дейвид.

— Пейдж, той е измислица. Фантом. Никога не е имало никакъв Дейвид. Нито някой друг.

— Но — каза тихо Пейдж — е по-лесно да кажеш, че има.

— Да излъжеш. Да. Много по-лесно. — Гуен се запита как и кога Пейдж бе направила такова откритие. За миг й се стори, че Пейдж ще й каже. Но жената продължаваше да насочва разговора към Гуен.

— Един виненочервен белег не предразполага към романтика.

— Разбира се, че не предразполага другите. Но мен — да. Прекарах две години в изолация. Когато най-сетне открих начин да ме приемат отново, не исках да излагам на опасност спокойствието, което бях намерила. А и на петнайсет още не бях на вълната на романтиката.

— А по-късно?

— Ни най-малко. Винаги съм гледала на мъжете като на потенциални приятели, не като на евентуални любовници. Не съм и помисляла за тях, като за нещо друго.

— А те как те възприемат?

— Имало е и такива, които да твърдят, че проявяват интерес към мен като жена. Но това е твърде безопасно признание, тъй като вярват, че аз съм безнадеждно влюбена в несъществуващия Дейвид. Точно както е безопасно за мен, измамницата Гуен, да се правя, че също проявявам интерес. Правя се е точната дума. Носенето на маска е като разрешително да се преструваш, да бъдеш, този, който си искаш, и всичко, което не си. — „А когато маската бъде свалена…“ Гуен отвори пакета, който беше извадила. — Добре. Започваме.

Няколко опитни движения и белегът се появи точно така както Гуен каза: тъмнолилаво петно, обхващащо цялата буза.

— Удивена съм — призна Пейдж.

Но не ужасена. Или изпитваща съжаление. Пейдж беше чисто и просто заинтригувана. Дотолкова, че се приближи още, за да го разгледа отблизо.

— Кожата е много гладка.

— Което е необичайно, както разбрах, когато, не знам защо, написах „виненочервено петно“ в прозореца на търсачката в интернет. Това беше преди четири месеца. Освен че научих, че лазерната терапия съществува и дава резултат, вече знам доста и за самите петна по рождение. Виното може и да става по-добро с годините. Но виненочервените петна — не. Обикновено кожата става по-дебела, подпухнала и може да се покрие с мехурчета, които се пукат и кървят.

— Предполагам, че докато е гладка, се поддава по-добре на лазерна терапия.

— И аз така предполагам, тъй като най-добрите резултати са постигнати в детска възраст, преди да започне удебеляването.

— Предполагаш, но не знаеш. Не си ли се консултирала с лекар?

— Не още.

— Защо? — Пейдж сама отговори на въпроса си, преди да го е изрекла докрай. — Тревожиш се, че може да се разочароваш?

— Да, но не от резултата. Предполагам, че ще е добър. Но има вероятност да се разочаровам от самата себе си — от това как ще свикна с новото си аз? Ако изобщо свикна.

— Ти ще си същата Гуен, която светът вижда и сега.

— Ще изглеждам същата. Но тази Гуен, която е носила маска, откакто веднъж отиде без маска на забавата по случай деня на Вси светии, е също толкова измислена, колкото и Дейвид.

— Но ти знаеш коя си.

— Да, Пейдж, знам. Аз съм момичето зад маската, тази, която преди петнайсет години реши да прекара остатъка от живота си под прикритие. Знаех как се чувствам, когато белегът е скрит. Щастлива. А когато беше изложен на показ, за втори път получих горчив урок. Това беше правилното решение. Маскировката се бе оказала успешна.

— Ти си щастлива — каза Пейдж — и имаш много приятели.

— Имах голям късмет. Имам голям късмет. Което прави ровенето ми в Интернет още по-странно. Животът ми беше хубав, весел, спокоен. И все още е, но лодката вече се разклати. Аз я разклатих. И сега… Преди два месеца се опитах да проследя една от вълничките. Реших да се опитам да намеря майка си.

— И това е станало вследствие на търсенето в Интернет?

Гуен кимна.

— От време на време се питах за нея, естествено, макар че никога не съм усещала липсата й, поне не съзнателно. Имах цял манастир любящи майки. Все още не усещам липсата й, или поне не я осъзнавам, но напоследък се тревожа за нея. Ами ако е била ужасно наранена — чувствителна и крехка — като тази Гуинет, която срещнах в дома за проблемни тийнейджъри? И какво ще стане, ако вината, че ме е изоставила, е безкрайно мъчение за нея? Възможно е да се чувства виновна дори заради белега. Той се е появил още в утробата й. В статията пише, че се появява през първите три месеца. Свързано е с развитието на плода и не зависи от това, което бременната майка прави или не. Но тя може да смята, че вината е нейна и че ме е обрекла на живот също толкова нещастен, колкото и нейния.

— Искаш да я успокоиш.

— Да. Но надали някога ще имам тази възможност. Не тя ме е оставила в манастира, а една добра самарянка, минаваща случайно оттам. Някаква жена. Срещнала е майка ми. Говорила с нея.

— И ти се опитваш да установиш връзка с нея?

— Все още не. И може би никога. Сигурна съм, че сестра Мери Катрин, монахинята, която ме е прибрала, не е знаела името й. Но жената може да е казала нещо на сестра Мери Катрин за майка ми. — Гуен сви рамене. — Или не.

— Не си ли я питала?

— Не. Това нямаше значение, когато живеех с монахините в манастира, а откакто аз останах в Калифорния, а те се преместиха в Санта Фе, не поддържам връзка с никоя от тях. Не трябваше да става така, разбира се…

Тя и монахините си обещали да си пишат. Но само монахините спазили обещанието си. Те пишели на техния ангел, отново и отново, дълго след като станало ясно, че няма да получат отговор. Гуен никога не прочела писмата от Ню Мексико. Но момичето, което било във война със света, си представяло всевъзможни, пълни с омраза отговори. Все пак нито веднъж не написала нещо горчиво. Дълбоко в себе си тя знаела какъв голям късмет е имала, че е била отгледана с толкова любов. Трябвало да им пише. Да им благодари.

Но не го направила. Защото вече не била онзи ангел, който познавали… момичето, което се държало дръзко, уверено и неподправено.

— Преди два месеца писах на сестра Мери Катрин. Знам, че е било получено, изпратих го препоръчано, но досега нямам отговор.

— Но ще получиш, нали?

— Да, сигурна съм. И това само по себе си ще е мило.

— Чудех се…

— За какво, Пейдж?

— Дали майката, която искаш да успокоиш, не е родната ти майка, а сестра Мери Катрин.

— Може би — съгласи се Гуен. — Аз я успокоих, надявам се, с писмото, което й изпратих. — Гуен си пое въздух. После бързо добави: — Това сигурно ти звучи много тривиално. Искам да кажа нерешителността ми относно лазерната терапия. Наистина е нещо тривиално в сравнение с проблемите, с които се сблъскваш всеки ден. И ужасно себично.

— Не мисля така. Може да е различно, но е съвсем реално. И не е тривиално. Перспективата да разкриеш истинската си същност е плашеща. Ужасяваща.

— Благородно е, че го казваш. И много мило от твоя страна, че ме изслуша с такъв интерес.

Тя слушаше така, сякаш не би предпочела да прави нищо друго в този съботен следобед, сякаш нямаше друго място, където би искала или където имаше нужда да бъде.

— Пейдж, виж колко е часа! Аз не спирам да бъбря, а ти си твърде любезна, за да ме прекъснеш. Трябваше вече да си тръгнала, нали? Още преди десет минути?

Пейдж погледна смръщено часовника си. Не беше характерно за нея да изгуби представа за времето. Беше нечувано. Също както решението й да остане заедно с Гуен в стаята на Луиз… и да се почувства така радостна и така доволна. Че го е направила.

— Няма нищо. Не съм закъсняла. Само на три пресечки съм. Но може би е по-добре да тръгвам.

Въпреки, че не ти се иска, мислеше си Гуен. Въпреки, че се боиш до смърт.

Но Пейдж беше станала и изправяше крехкото си тяло под невидимата тежест, готова да тръгне и Гуен усети отново настойчивото желание някой да помогне на Пейдж Форестър. „Помогнете й.“

Единствено Гуен можеше. Тя предложи единственото, което би могла.

— И за мен е време. Можем да повървим заедно.

Не беше кой знае каква покана. Гуен не очакваше кой знае какъв отговор. Но…

— Гуен, би било чудесно. Благодаря.

— Обикновено слизам по стълбите до четвъртия етаж — обясни Пейдж, докато напускаха стаята на Луиз. — Малко движение. Ако не възразяваш.

— Ни най-малко. От край време обичам да вървя по стълбите.

— Чудесно.

Почти бяха стигнали до площадката, когато Пейдж каза:

— О, не.

Гласът й беше и ядосан, сякаш се упрекваше за нещо, което беше забравила, и примирен.

— Пейдж, какво има?

— Боя се, че трябва да седна. — Тя се плъзна по стената и се свлече на покрития с балатум под. — По дяволите!

Гуен коленичи до нея, забеляза влажната кожа, тежкото дишане, прозрачната бледост.

— Ще потърся помощ.

— Не! — Пейдж се усмихна едва. — Добре съм. Ще ми мине.

— Какво да направя?

— Нищо. — Усмивката й изчезна и Пейдж затвори очи, за да се пребори с онова, което изцеждаше малкото сила и цвят от лицето й. — Всичко ще е наред.