Катрин Стоун
Другата близначка (37)

Епилог

Медицински център „Пасифик Хайтс“

Понеделник, 10 ноември

Една година по-късно

В кафенето на болницата беше тихо и нямаше почти никой. Беше по същото време, по което Пейдж и Гуен се бяха срещнали миналия ноември.

Пиенето на кафе в понеделник следобед на масата до прозореца с изглед към залива се беше превърнало в седмична традиция за Клер и дъщерите й, една среща толкова свещена, че можеше да бъде пропусната само при извънредни обстоятелства.

Меденият месец на Клер беше едно от тях. През един януарски следобед Клер пътуваше със Стюарт на кораба „Куин Елизабет II“. А в понеделника след сватбата им на Свети Валентин, Пейдж и Джак бяха в Париж. През май Коул отведе младата си жена в едно уединено бунгало по северното крайбрежие.

Нямаше значение колко пъти Клер и дъщерите й бяха разговаряли през седмицата или колко писма бяха разменили по електронната поща, нито дали предната вечер е имало семейна вечеря. Всички очакваха с нетърпение понеделник следобед, сякаш беше изминало прекалено дълго време от последната им среща.

— Пейдж! — Клер стана, за да прегърне дъщеря си.

Прегръдката между майката и дъщерята не беше неловка, както нямаше никакво неудобство помежду им, когато Клер и Пейдж бяха сами… без никакви други дъщери наоколо.

Да, Гуен беше липсващото парченце. Отговорът е в празнотата, която Пейдж и Клер бяха чувствали и причината за огромната пропаст между тях. Въпреки че винаги беше добре дошла, не беше нужно Гуен да присъства, за да изглади отношенията им.

— Подранила си — каза Клер, когато седнаха.

— Като никога. И ти си подранила.

Както винаги, помисли си Клер. Винаги избързваше, когато трябваше да види момичетата си. Сега, когато гледаше Пейдж, Клер виждаше розови страни и искрящи очи. Дъщерята, която беше боледувала толкова дълго, а беше самотна от още по-отдавна, беше образец на отлично здраве. И щастие. С едно изключение…

— Ти не пиеш кафе. Скъпа, добре ли си?

— Добре съм.

Добре, добре, добре. Лъжа, лъжа, лъжа? Не. Само удивителна истина. Съответствието на левкоцитния антиген беше идеално. Съдбата не би допуснала друго. Имунната система беше приела бъбрека на сестра й, сякаш беше неин собствен.

— Щях да си взема, но те видях и дойдох веднага.

— Искаш ли едно?

— Може би след малко. Добре ми е така. И — каза Пейдж нежно — не съм жадна.

Вече нямаше ограничения за течностите. Никакви ограничения, благодарение на…

— Успокойте ме! — изкомандва Гуен, зачервена и задъхана, и се присъедини към майка си и близначката си.

Тя се усмихваше и също като Пейдж сияеше. Руменината на Гуен беше с цвета на черешовите дръвчета, под които тя и Коул се бяха венчали и сякаш извираше от самата нея. Беше без грим и нямаше белег.

Гуен беше с бяла престилка. Политика на болницата. Всички служители на медицинския център, които се грижат за пациентите, трябваше да носят отличителното облекло с имената си. Наистина, нямаше вероятност някой, представящ се за гримьор, да влезе в някоя от стаите и да започне да гримира пациентите. Но имаше случаи — не и в медицинския център „Пасифик Хайтс“ — когато псевдолекари се разхождаха из отделенията и преглеждаха пациентите. Лекарската престилка със специално избродиран надпис беше средство за предотвратяване на такива нарушения.

— Защо се нуждаеш от успокоение? — попита Клер. — Какво се е случило?

— Обзалагам се, че знам — каза Пейдж. — Среща на комисията.

— Да. Първите четиридесет минути бяха доста продуктивни. Показаха ми снимки на гримирани пациенти от предишни упражнения и обсъдихме измененията и подобренията, които бих въвела. После, тъкмо преди да приключим, някой предложи да разгледаме няколко диагностични дилеми.

— И започнаха да се надпреварват кой лекар ще опише най-неразбираемия медицински синдром?

— Значи си била на подобни срещи?

— По-лошо. — Засмя се Пейдж. — Била съм в медицинско училище.

— Хубаво е… че знаят всички неразбираеми синдроми, но когато стана ясно, че няма нищо повече за обсъждане, аз им казах, че имам важна среща и си тръгнах.

— И ето те тук — каза Клер. — И ти нямаш кафе.

— Ще си взема след малко. Каза, че има нещо, което искаш да обсъдим.

— Така е. Смятам да организирам едно малко събиране.

Това не беше нещо необичайно. Клер го правеше непрекъснато, обичаше да го прави, особено за семейството си… и дори когато списъкът на гостите включваше само членове на семейството в радиус от една миля от мястото, където се намираха в момента, партито не би могло да бъде описано като малко събиране. Девет души, включително и Хелън, която винаги биваше включена, и Бет. Много често Дайна и Лари също се присъединяваха. А след няколко позвънявания до Саръс Орчард, броят на гостите значително нарастваше.

Семейство Макензи бяха търсили тяхната Клер. Братята и сестрите й бяха пътували на автостоп до Сан Франциско, когато поне едно от момчетата беше с тях, или се качваха на автобуса, както беше направила Клер. Посещаваха местата, където имаше вероятност да бъде открита една бедна улична художничка. Ужасяващи места, където тяхната крехка сестра не би могла да оцелее.

Дори наеха детектив, въпреки разходите. Но преди три десетилетия нямаше компютърни данни. Нито Интернет. А на никой от тях не би хрумнало да я търси в къщата й в Пасифик Хайтс.

Въпреки това, те не я бяха забравили. Празнотата в сърцата им беше толкова голяма, колкото и в нейното. Но когато отново чуха гласа й, най-сетне семейството на Клер, като самата Клер, започна да заздравява.

— Едно малко събиране? — повтори Гуен.

— Да. Мариел се върна.

Жените от семейство Форестър бяха простили на Мариел, както Стюарт беше предсказал. Никоя от тях не проумя постъпката й. Но всяка от тях знаеше какво е светът да се върти, без да можеш да го контролираш. Чувстваха се толкова щастливи и толкова завършени, че в сърцата им нямаше място за друго.

Мариел беше изчезнала броени часове, след като бе разкрила истината пред Стюарт. Тя писа на Клер, Пейдж и Гуен. Изпълнени с болка писма, които беше съчинявала с месеци и които нямаха обратен адрес, на който да отговорят.

А сега Мариел се беше завърнала.

— Говори ли с нея?

— Не още. Тя ми изпрати бележка. Исках най-напред да го обсъдя с вас. Вероятно ще искате да го обсъдите.

— Всъщност, не — каза Гуен. — Винаги съм мислила, че един ден ще се срещнем с нея. — Тя погледна към сестра си. — Нали и ти така мислеше?

— Точно така. Да го направим. Само четирите. Скоро. — Пейдж се усмихна на Клер с увереността, че това ще я успокои.

Но вниманието на Клер беше насочено другаде — към млечния бар и Коул. Не беше изненадващо, че е в кафенето и беше съвсем сигурно, че нямаше да се присъедини към тях. Нито да им се обади, че е наблизо. И той като Джак и Стюарт пазеше тези специални срещи между майката и дъщерите й — и тримата ги пазеха още по-ревниво от съпругите си… от жените, които обичаха.

Тези любящи мъже съсичаха змейове. Унищожаваха демони.

Но в начина, по който Коул гледаше Гуен, имаше нещо ново.

Някаква различна страст. Някаква отчаяна нежност.

— Гуен — прошепна Клер. — Бременна си, нали?

— Да. Как…?

— Аз съм ти майка. Мога да позная. А и помня как ме погледна баща ти, когато му казах, че нося детето му. Децата му. Близначките, които грееха от щастие в този ден. И двете. — Пейдж?

— Да — каза тя тихо. — И аз съм бременна.

— Но…

— Няма нищо. Всичко ще е наред.

И наистина щеше да бъде. И за двете близначки.

И в този случай съдбата не би допуснала нищо друго.