Катрин Стоун
Другата близначка (36)

Тридесет и пета глава

Майката и дъщерята се разхождаха по зелената поляна над океана, под лъчите на залязващото слънце. Една бавна обиколка на района на училището. Още една. И още една. През цялото време Джак се опитваше да забавлява Дайна или поне да отклони вниманието й от мисълта да се присъедини към разхождащите се майка и дъщеря.

При третата им обиколка, когато започна да се здрачава, Хелън разказа на Бет горе-долу същото, което и Джак беше разказал на дъщеря си за своето детство.

— Винаги ми е било много трудно да слушам детски плач — каза Хелън. — Във всяко едно отношение, включително и в музикално.

— Музикално? О! Разбирам. Бебетата плачат фалшиво, нали? И толкова пронизително. — Това беше един от любимите термини на директора на оркестъра. Също както и…

— Какофония. Или поне на мен така ми се струва.

— Наистина ли, Бет?

— Да. Може би не всички бебета плачат фалшиво, но малките братчета и сестричета на приятелите ми определено плачат така.

— Какво правиш, когато плачат?

— Карам ги да спрат.

— Как?

— Ами, първо ги питам защо плачат. Защо си губят времето в сълзи. Но това обикновено не дава резултат.

— Прегръщаш ли ги?

— Налага се. Също и да им говориш, да им се усмихваш, но май това, което най-много им харесва, е да им пееш.

— Май имаш подход към бебетата — каза Хелън — също като баща ти.

— За разлика от теб?

— Да, Бет — усмихна се Хелън. — Иска ми се да не беше така.

— Мога да ти покажа… ако искаш. Има една програма в медицинския център, в родилното отделение. Доброволци прегръщат бебетата, които се нуждаят от това. Бебета, чийто майки не са там. Госпожа Форестър ни разказа за това. Мисля, че идеята е била нейна. Тя казва, че някои бебета имат по-голяма нужда да бъдат прегръщани. Особено и бебетата, които по рождение са пристрастени към кокаина. За да станеш доброволка трябва да си на дванайсет, така че с Дайна ще се запишем след моя рожден ден следващата пролет. Но ти можеш да дойдеш с нас, ако искаш… Ако още си тук.

 

 

Въпреки умората, Гуен не очакваше да заспи. Но след като си взе душ и почисти грима от лицето си, тя се сгуши в леглото, както беше обещала на Коул. И както мислеше за него, тя неусетно се унесе в сън.

За него. И се събуди по здрач от звъна на телефона и от нежния му глас.

— Ти спеше.

— Да. Но… случило ли се е нещо?

— Гуен, тя се събуди. Но изпадна в паника. Стюарт смята, че ако говориш с нея, това ще я успокои.

— Стюарт ли смята така? Но днес следобед…

— Той не спомена, че тя си спомня как се е скитала и е търсила нещо в дъжда. Тогава още не беше сигурен, че споменът е действителен. Но сега знае, че е. Според Мариел в онази нощ, която ние знаем, че е била нощта, в която си била оставена в манастира, майка ти е била намерена объркана и дезориентирана на паркинга на болницата в Монтърей.

— Пейдж знае ли?

— Стюарт й казва в момента.

— Смяташ ли, че трябва да говоря с майка ми?

— Да — каза Коул на жената, която му вярваше. — Да, смятам.

— Но… — И Гуен изпадна в паника. — Ами ако паниката й се засили, когато ме види и научи за мен?

— Няма.

— Невъзможно е.

— Стига, Гуен. Майка ти се нуждае от теб.

 

 

— Не мога да повярвам, че е направила нещо подобно.

— Нито аз, Пейдж — каза Стюарт. Но ако освен всичко останало, е получила и следродилна психоза?

— Не знам. Да, това би могло да я накара да даде детето си. Но…

— Какво, Пейдж?

— Не съм сигурна, че това обяснява защо е забравила какво е направила. Дори при случая Йейтс, въпреки халюцинациите, майката си спомняше с ужасяващи подробности убийствата на петте си деца. Това е характерно за следродилната психоза. Както и за други видове психоза. Смущенията засягат мислите, не спомените. Но — промърмори Пейдж — имало е и други факти. Упойките. Емоционалната травма, която е преживявала. Мисля, че ще разберем, едва след като тя говори с Гуен.

— Предполагам, — каза Стюарт нежно. — Предполагам.

 

 

Пейдж се срещна с близначката си във фоайето.

— Знаех го — прошепна тя, когато се прегърнаха. — Вътре в себе си.

— Аз също. Ще дойдеш ли с мен? Да поговориш с нея?

Пейдж не го беше обмислила, но не го постави под въпрос.

— Сега Стюарт е с нея, разбира се. Вече извадиха тръбичката, така че може да говори, макар че се задъхва. Непрекъснато повтаря, че съжалява.

— За какво?

— За това, че е изпаднала в паника.

На Гуен й трябваше време, за да се подготви преди срещата с Луиз Йохансън, за да не се смръщи от ужас, независимо колко зле изглежда тя. Трябваше й време и за да си представи първата среща с майка си. Но беше напълно неподготвена за това, първата среща с майка й да бъде точно това, от което се страхуваше при срещата с Луиз.

Клер умираше. „Помогнете й! Някой да й помогне!“ Но никой не го правеше. Нито Коул. Нито Пейдж. Нито Стюарт. Наистина, ръцете на Стюарт бяха върху раменете на Клер в нежна прегръдка. Но под тях раменете на Клер се издигаха и спускаха.

Беше само въпрос на време — не го ли виждаха — дишането щеше да стане прекалено трудно, сърцето й нямаше да издържи, и очите й щяха да се затворят завинаги.

— Коул — прошепна Гуен на мъжа, на когото вярваше и когото обичаше. — Направи нещо.

— Добре. — Коул хвана ръката й. — Ела с мен.

Може би беше сляпа вяра. Но Коул й вярваше безрезервно. Гуен му беше липсвала през целия му живот, беше я жадувал, но не го беше осъзнал, преди да я открие.

В живота на Клер Форестър също липсваше едно парченце. То беше като отворена рана, която трябваше да заздравее. Коул вярваше, че Гуен е лекарството, независимо дали Клер знаеше какво е това, което й е липсвало цял живот или не.

— Госпожо Форестър?

Клер вдигна очи от възлестите си ръце, без пръстен, освободени от превръзките, след като дробовете й бяха освободени от машината.

— Да?

— Искам да се срещнете с един човек. — Като я придържаше, Коул придърпа Гуен така, че Клер да може да я види съвсем добре.

— Гуени… Не мога да повярвам, че… Че си тук.

— Познаваш ли ме?

— Да! Защо се чудиш? Ти си ми… сестра. Моя сестра! Съжалявам… дишането ми.

— Няма нищо — прошепна Гуен. — Името ми е Гуен, но не съм твоя сестра.

— О! Да. Сега разбирам. Ти си твърде… млада. Ти си дъщерята на Гуени, нали? Или на Беки? Или… О, ти си дъщеричката на Роби.

— Не. Аз съм твоята дъщеричка.

— Аз… не…

— Роби беше близнака на Клер — поясни Стюарт.

— Клер? Гуен не ти е племенница. Но и тя е близначка. Като теб. И причината да прилича толкова много на сестрите ти е, че положително имате родствена връзка.

— Това е… чудесно.

— Да, така е — каза Стюарт. — Гуен е сестра на Пейдж. Тя е момиченцето, което търсиш в спомените си от онази дъждовна нощ.

— О! — Очите на Клер се затвориха, сякаш истината беше твърде ослепителна.

Тя вдигна ръце към сърцето си, сякаш искаше да стисне невидим нож.

После дишането й се успокои. Сърцето й спря да препуска. Когато отвори очи, те грееха от обич. Алън не беше този, когото беше очаквала през всичките тези години.

Беше чакала Гуен.

— Чух те да плачеш — прошепна тя. — В линейката, на мястото на катастрофата. Но си казах, че е невъзможно. Пейдж се роди чак когато стигнахме в болницата в Монтърей, а в линейката аз бях в безсъзнание. Не можех да чуя нищо. И…

— Какво, Клер? — попита Стюарт.

— Мариел ми каза, че ако съм чула нещо подсъзнателно, трябва да е бил вятърът. Или някоя от сирените. Имаше толкова много сирени. Но това си била ти, Гуен. Ти.

Клер протегна ръка да докосне дъщеря си по бузата.

— Какво е това? Белег по рождение? — Клер го погали така, сякаш докосваше безценно богатство. Най-скъпото — скъпоценен камък, който не беше виждала.

— Къде беше? Кой те открадна от мен? От нас?

От нас. Клер. Пейдж. Стюарт. Гуен. Семейството, което можеха да бъдат, трябваше да бъдат и щяха да бъдат.

— Стюарт? — попита Клер. — Знаеш ли какво се е случило?

— Да — каза той тихо на семейството, което все още можеха да бъдат. Трябваше да бъдат. Щяха да бъдат. То вече се оформяше, заздравяваше още в този момент. Клер. Изгубените й дъщери. И двете. И той. — Мисля, че знам.

 

 

Мариел беше достатъчно умна, за да вземе такси, когато е пила. А тя беше пила.

— Стюарт! Много си галантен. — Тя пое ръката му и той й помогна да слезе. — Но какво правиш на прага на дома ми в 3:00 през нощта?

— Трябва да поговорим.

— Да поговорим? О! Клер.

— Клер е добре. — Стюарт проговори отново едва след като влязоха вътре. — Кажи ми, как момиче като теб може да мине за туристка от Айова?

Тя доста се поколеба.

— За какво говориш?

— Или пък ми кажи, как преди да разиграеш сцената в манастира, си се представила за Клер в отделението за новородени в Кармел. Всички знаем какво си направила. Гуен е бебето, което си подхвърлила.

— Стюарт, нямам представа…

— Това, което не знаем, е защо. Макар да имам известни предположения.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не. Видяла си белега, нали, Мариел? На мястото на катастрофата, където се е родила. И на часа си решила, че няма да бъдеш кръстница на белязано момиченце.

— Щях да й бъда майка.

— Клер е нейната майка.

— Да. Но тя щеше да омръзне на Алън. Трябваше да стане така. Сватбата ни беше само въпрос на време.

— И си щяла да отгледаш дъщерите му. Тоест само небелязаната. Как убеди шофьора на линейката да отведе Гуен в една болница, а Клер в друга?

— Не го убедих. Просто… се случи.

— И си се възползвала от възможността да се избавиш от нежеланото бебе.

— Стюарт, направих го за Алън. Заради Алън. Не заради себе си.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува! Това е истината. Ако беше видял лицето на Розалинд, може би и ти щеше да го направиш.

— Никога.

— Стюарт, ти не видя лицето й. Но Алън го видя. Аз също. Белегът… изглеждаше досущ като окървавеното и разкъсано лице на Розалинд. Знаеш ли колко тежко би било за Алън да гледа до края на живота си нещо, което постоянно да му напомня за смъртта на майка му? Да го вижда върху лицето на собственото си дете?

— Тежко за Алън или тежко за теб?

— И за двама ни. Заради Розалинд. Розалинд. Не заради белега. Най-тежко щеше да е за Алън. Непреодолимо тежко. А аз не исках той да изпитва мъка. Обичах го.

— Ти беше тази, която сложи край на връзката ви.

— Налагаше се. Само така можех да му покажа колко ще му липсвам, колко ще ме желае и ще се нуждае от мен. И щеше да се получи. Ако не беше Клер.

— Мариел, Клер нямаше да му омръзне. Никога. Той нямаше да се върне при теб.

— Защо си толкова жесток?

— Просто съм откровен. Клер беше любовта на живота му.

— Знам. Мислиш ли, че не знам?

— Но ти си подхвърлила дъщеря му.

— Казах ти вече. Заради Алън. Заради Розалинд. Ако искаш ми вярвай, Стюарт. Но е истина. Независимо дали щяхме отново да сме заедно или не, не исках той да изпита тази мъка.

— Но Алън умря, Мариел. А ти си знаела къде е бебето, бебето на Клер. Но никога не каза и дума. А би могла. Знаеш го. Винаги си можела да кажеш на мен. Щях да намеря начин отново да събера Гуен с Клер и Пейдж, без да намесвам теб. Но не ми каза. Защо?

— Защото Алън умря. Алън беше мъртъв. И аз също умирах. Всъщност умрях. В продължение на много време нищо нямаше значение… Все още е така. Нищо нямаше същото значение, както когато беше жив.

— Нищо — каза Стюарт тихо. — Включително и малкото момиченце.

— Не знам. Предполагам… Понякога мислех за нея.

— Браво на теб — промърмори той саркастично.

— Стюарт, моля те не ме намразвай! Моля те. Би ли опитал да ме разбереш?

— Не, Мариел. Не мога. Но ти знаеш много добре, че те ще те разберат. Клер, Гуен и Пейдж. Ще се опитат. И ще разберат. И знаеш ли какво? Вероятно ще ти простят.