Катрин Стоун
Другата близначка (35)

Тридесет и четвърта глава

— Госпожа Форестър наистина ли ще се оправи?

— Да, скъпа — повтаряше Джак на разтревожената Бет. — Наистина.

— Ами Пейдж?

— Какво за нея, Бет?

— Тя трябва да говори с майка си.

— И ще го направи.

Точно както Бет щеше да разговаря с Хелън, ако поиска. Джак не беше обмислял тази възможност днес. Не беше сигурен, че ще спомене непринудено Хелън в разговора им.

Но видя тревогата у дъщеря си. Ами ако се случеше неповторимото и майката и дъщерята не получеха шанс да поговорят?

— Какъв хубав ден. Нека седнем и поговорим.

Намериха едно сухо местенце върху полянката пред академията „Марин Вю“. Гледката беше прекрасна. На запад се откриваше панорама към Тихия океан, чийто тъмносини вълни имаха златист оттенък.

— Имам новини, ако искаш да ги чуеш.

— Новини за Хелън? — попита ентусиазирано Дайна.

— Точно така. — Джак наклони глава към Бет. — Не е задължително да ги чуеш днес.

— Но бих искала. Разбра ли къде живее?

— Да. Както и нещо много по-важно — причината, поради която тримата не можехме да бъдем семейство. По онова време не я знаех, но това не би променило никое от решенията, които двамата с нея взехме. Но мисля, че е нещо, което трябва да знаеш.

— Лошо е, нали?

— Лошо, но и добро. Това, което научих — фактите, които научих — са лоши. Но това, че ги знам, че разбрах какво се е случило, е добро.

— Какво се е случило?

— Тя е имала нещастно детство. Много лошо детство. Помниш ли защо хората се нараняват взаимно?

— Защото ги боли?

— Да. Защото ги боли или защото са били наранени.

— Но тя не ми е сторила нищо лошо.

— Да. Точно така, скъпа. Въпреки че детството й е било лошо, и въпреки че тя е била наранявана, тя никога не нарани теб. Нито някой друг. И никога не би го направила. Въпросът е, че тогава тя не го е знаела. Раната й е била съвсем прясна. Бояла се е, че може да се нахвърли върху някого.

— И затова си е тръгнала?

— Да. Вярвала е, че така ще е най-добре за теб. Ще си в безопасност. И ще си щастлива. Това е, което е искала. Ти да си в безопасност и да си щастлива — така, както тя никога не е била. Не знаех нищо за това, преди да разговарям с нея днес.

— Говорил си с нея?

— Да. Добре си поговорихме.

— Значи не я мразиш.

— Не, Бет, не я мразя. Ни най-малко. Но — той хвърли един засмян, но категоричен поглед към дъщеря си и Дайна — не си и помисляйте за сценарий като в „Капан за родители“.

Във всичките му версии филмът беше любим за момичетата. Джак не знаеше репликите наизуст като тях, но знаеше достатъчно.

— Разбира се, че не. Искам да кажа… — Дайна закри устата си с ръка.

— Какво?

— Ами Пейдж? — каза Бет. — Мислехме… От начина, по който разговаряхте на състезанието по плуване, личеше, че… Ти я харесваш, нали?

— Много я харесвам.

— И тя те харесва.

— Да, скъпа, така е. Тя знае всичко за Хелън.

— И не я мрази?

— Не. Всъщност тя смята, че Хелън е доста приятна.

Джак отмести погледа си от изразителното лице на Бет, върху което можеше да прочете всяка мисъл — към едно пухкаво облаче над океана. Бет беше тази, която трябваше да реши. Дори Дайна мълчеше.

— Питам се дали тя ще иска да говори с мен?

— Сигурен съм, че ще иска. — Облачето напомни на Джак за веселото агънце на Клер. Погледна дъщеря си и разбра, че е взела решение. — Напълно съм сигурен. Въпросът е дали ти искаш да говориш с нея.

— Искам.

— Считай го за уредено.

Сега, след като Бет беше взела решение, имаше други неща за обсъждане.

— Кога мога да говоря с майка ми?

— Когато поискаш. Само кажи и ще я уведомя.

— И ще й кажеш кога ще й се обадя?

— Разбира се. Или ако искаш, ще уточним кога двете да се срещнете.

— Да се срещнем?

— Тя живее наблизо.

— Трябва да си помисля какво да я попитам.

— Добре.

— Макар че… Пейдж каза, че съжалява, че не е говорила с майка си като малка. Може би искаше да каже, без да го обмисля предварително. Може би така ще е по-добре.

— Както предпочиташ. Никой не те кара да бързаш.

Но не беше така. Връзката майка — дъщеря беше много силна. Тя можеше да накара дори най-предпазливите единайсетгодишни момичета да бъдат доста уверени. И решителни.

— Вече реших — каза Бет. — Ще се срещна с нея веднага, щом тя поиска да се срещне с мен.

 

 

Клер изплува от дълбокия си сън като гмуркач, подплашен от акула — бързо, задъхано, уплашено.

По време на бързия преход от сънно в будно състояние, тя се опита да осъзнае болката в корема си. Беше различна от това, което изпитваше до скоро, но странно позната, странно емоционална. Защо?

Отговорът я застигна миг, преди да отвори очи. Беше се чувствала така, имаше същото усещане в корема си, когато се събуди в болницата в Монтърей. Усещаше празнота и болка — малкото създание, танцуващата балерина, вече не беше сгушена безопасно в нея.

За миг изпита облекчение, че може да отвори очи, да остави болезнената тъга в миналото. Но то беше краткотрайно, защото разбра, че не се намира в спалнята си вкъщи, и нещо в устата й, в гърлото й, я задушаваше. Искаше да го хване и да го издърпа. Но някой спря ръката й, когато се опита да я вдигне.

— Мамо — прошепна Пейдж и стана от стола до леглото. — Ти си будна. И си добре. Добре си. Намираш се в хирургическото интензивно отделение. Това, което ти проектира. Оперираха те. Имаше язва. Но ти се справи. Ръцете ти… Тези памучни превръзки около китките ти са, за да не издърпаш тръбичките.

Нещо обаче се случи. Случваше се. Бавните, отмерени удари на сърцето бяха заменени от други — препускащи лудо и алармата на монитора се беше задействала. Пулмоторът също сигнализираше, че вече не е в състояние да вкарва прецизно премерените глътки въздух в белия й дроб.

Реакцията в отговор на алармата беше светкавична. И впечатляваща. Коул. Медицинската сестра на Клер. Пулмологът с последните резултати от изследванията.

И Стюарт.

— Будна е, — информира ги Пейдж, след което се обърна към Клер. — Изпитваш лека паника. Това е разбираемо. Но си добре. Наистина. Остави пулмоторът да диша вместо теб. Трудно е. Усещането е странно. Но ти си добре. Всичко е наред. Знам, че се притесняваш, че си далеч от вкъщи. Но работниците на Джак са там. Така че, въпреки че не си там, ако някой, когото чакаш, дойде те ще им кажат — ще му кажат къде си…

Усилията на Пейдж не даваха резултат.

Пристъпите на паника не бяха фатални. Въпреки, че пациентът имаше чувството, че ще умре. Но рязкото покачване на адреналина при пациент, претърпял тежка операция, представляваше сериозна опасност.

— Тя се противопоставя на пулмотора — каза пулмологът, констатирайки очевидното. — Коул, ще трябва да я парализираме. Нямаме избор.

Фармакологичната парализа беше лесна. И често се прилагаше при спешни случаи. Но за пациент, който беше в съзнание, внезапната неподвижност беше ужасяваща.

— Не искам да я парализирам. И без това е изпаднала в паника.

— Какво предлагаш?

— Екстубиране. Ако по-късно се измори и се наложи, ще я интубираме отново. Но може би махането на тръбичката за момента би означавало едно нещо по-малко, което да я плаши.

— Добре. Ще извикам анестезиолога.

Коул кимна, после застана край леглото при Пейдж и Стюарт.

Сега Стюарт говореше на Клер. Шепнеше й.

— Не се страхувай. Ние сме тук. Пейдж и аз. И — каза той, като извади тънката златна халка от джоба си — също и това. Виждаш ли? Сватбеният ти пръстен. Ще го сложа на пръста ти и все едно, че и Алън е тук. Искаш ли?

Стюарт очакваше да кимне енергично. Да, Стюарт, по-бързо! Имам нужда от пръстена на Алън. Но Клер го погледна право в очите. Без да отмества поглед. И поклати отрицателно глава.

— Не искаш ли пръстена на Алън?

Тя отново поклати глава. Стори му се, че в очите й видя едва доловима усмивка. На надежда. На смелост. И обещанието да сподели съня си с него.

— Клер…

— Стюарт? — прекъсна го Коул. — Анестезиологът е тук. Трябва да махнем ендотрахеалната тръбичка.

— Да, разбира се.

Стюарт се оттегли, както и Пейдж.

— Стюарт, тя те обича.

— И теб, Пейдж. Опитва се да не се поддава на паниката. Заради двама ни. Но не може.

— Винаги съм смятала, че причината за агорафобията е страхът, че няма да е там, когато баща ми се прибере. Аз, разбира се, знам, че е невъзможно той да се върне, но няма друг, за когото да се притеснява. Очевидно агорафобията й се дължи на нещо съвсем различно.

— Може би не — измърмори Стюарт. — Коул? Хрумна ми нещо.

Коул отиде при тях.

— Какво?

— Гуен — каза Стюарт. — Клер се нуждае от Гуен.