Катрин Стоун
Другата близначка (34)

Тридесет и трета глава

По време на краткото отсъствие на Пейдж, рентгенологът беше дошъл, за да направи снимка. Тя беше в хола, далеч от рентгеновите лъчи, когато Джак и Стюарт влязоха в стаята.

— Върнахте се — каза Пейдж. — Мисията изпълнена ли е?

— Бих казал, че да — отвърна Джак. — Тя стабилизира ли се?

— Да. В момента й правят следоперационна снимка на коремната кухина.

— А ти как си? — попита Джак нежно.

— Добре съм. — Тя се намръщи, когато вниманието й бе отклонено от Джак към един различен Стюарт Доусън, който не беше виждала досега. Той се беше вторачил съвсем неподвижно в стената, зад която лежеше Клер. Неподвижен, но… развълнуван, помисли си Пейдж. Горящ отвътре. — Чичо Стюарт? Снимката ще отнеме само няколко минути, после можеш да влезеш.

— Благодаря ти. Но… къде е Мариел?

— Тръгна си току-що. Разстрои се от престоя си тук. Мисля, че се прибра вкъщи.

Стюарт кимна.

— Пейдж, мога ли да използвам телефона ти? Трябва да проведа няколко разговора.

— Разбира се, че можеш.

— Добре. Сега се връщам.

И като каза това, той изчезна.

— Джак, какво се е случило? Къде бяхте?

— Отидохме в къщата. В спалнята на майка ти.

— Да, където двамата със Стюарт я намерихте. Не е чудно, че е разстроен. Килима…

— Още не е преместен. — „Твоята сестра-близначка не позволява.“

— Но нали точно за това ти трябваше съветът на Стюарт. Съгласието му, че така е правилно да се постъпи. И той настоя да дойде с теб. — Джак беше поискал да обсъди въпроса и с Коул. Защото знаеше, както всеки, който чете вестници, че с всяка необяснима или неочаквана смърт, настъпила до двайсет и четири часа след постъпването в болница, се занимава съдебния лекар. Джак искаше килима да бъде махнат, а Коул беше лекуващият лекар на Клер, така че визуалната му представа за загубата на кръв преди постъпването й в болницата би настроило благосклонно и най-взискателния съдебен лекар. Ако се стигнеше до там… което беше малко вероятно. Пейдж беше чула бавните и отчетливи удари на сърцето. И толкова успокояващите вдишвания и издишвания. — Значи не е било заради Хелън.

— Не — отговори Джак. „Ставаше дума за майка ти. И за теб.“ И за нещо, което Джак се бе заклел да пази в тайна от жената, която обичаше. Засега.

— Благодаря.

— За нищо. Или както се опитвам да убедя дъщеря си, че не трябва да казва, „няма проблем.“

— Това е отговорът на новото поколение на думата „благодаря“ — промърмори Пейдж. Усмихна се. — И като говорим за дъщеря ти, бих искала да чуя за посещението ти при Хелън.

— Пейдж, вече не е спешно. Спокоен съм, че тя вече не представлява опасност за Бет. Ще ти разкажа за това по-късно. Не е задължително да бъде днес.

— Като изключим това, че…

— Кое?

— Стоях край леглото на майка ми и се чувствах по-близка до нея, отколкото когато и да е. Изпълнена съм с надежда, че това е ново начало за нас. Вярвам, че е така. — Очите на Пейдж горяха. — Просто днес съм оптимистично настроена към отношенията майки — дъщери.

— Значи от гледна точка на Хелън това е идеалният момент да ти кажа. Има един въпрос, който тя изрично ме помоли да обсъдя с теб.

— С мен ли?

— С теб. Видяла ни е на състезанието по плуване. Да, била е там…

… не за да я дебне, заключи Пейдж, след като Джак приключи с разказа за срещата си с Хелън.

— Просто майка — каза Пейдж, — която иска да бъде близо до дъщеря си.

— И която не би трябвало да помоля да си тръгне?

— Джак, ти решаваш това. Само защото Хелън те е помолила да го обсъдиш с мен… Защо ме гледаш така?

— Как? Така, сякаш те обичам? И бих обсъдил това с теб, независимо от желанието на Хелън?

— Точно така. — Пейдж се вгледа в искрящите му зелени очи. И там имаше още нещо. Другата част от любовта. Страстта. Желанието.

— Добре — каза той решително. — Доста странно, но аз също мисля, че не трябва да моля Хелън да си тръгне. Излиза, че и аз самият съм настроен оптимистично към отношенията майки — дъщери.

Всъщност Джак не би избрал думата „оптимистичен“, за да опише чувствата си. По-скоро „одобрителен“. Одобрение на издръжливостта и опрощението в отношенията между майки и дъщери.

Прозрението беше дошло в спалнята на Клер, когато стана свидетел на това как една изоставена дъщеря стиска здраво сватбения пръстен на майка си, която не познава. И се задълбочи още повече, когато долови учудването, с което Пейдж говореше за това, че се надява на по-голяма близост с Клер, на ново начало.

Джак Логан вече не се страхуваше от това, че майката на дъщеря му може да й навреди. Но изгаряше от ярост като си представеше каква тъга може би очаква сестрите Форестър.

 

 

— Ало? — задъханият глас на Мариел беше резултат най-вече от спринта между незаключената врата до звънящия телефон. Въпреки че все още имаше намерение да си налее едно питие.

— Стюарт е.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Но искам да те попитам за онези първи две денонощия в болницата в Монтърей.

— О, Стюарт, защо? Достатъчно ужасно е, че видях Клер да лежи в интензивното отделение. Предостатъчно. — Мариел отиде до барчето в хола, стисна телефона между брадичката и рамото си и се протегна да вземе чаша и бутилка. — Това, което чуваш, е уискито, което си наливам.

— Мариел.

— Добре, Стюарт. Какво искаш да знаеш?

— Колко объркана беше Клер? Повече ли, отколкото когато аз пристигнах?

— Много повече. Беше много объркана, Стюарт. Загубила ориентация под влияние на обезболяващите… Разбирам, питаш се дали това може да се повтори отново, когато се събуди.

— В какво се изразяваше дезориентацията й?

— В обичайното. Забравяше къде е и какво се е случило, и как да стигне от родилното до хирургическото отделение. Но не беше така през цялото време. Имаше моменти, всъщност това беше по-голямата част от времето, когато беше добре. Владееше се и беше съвсем на себе си. Дезориентацията настъпваше предимно по тъмно — след залез-слънце.

— Напускала ли е болницата?

— Не. Всъщност, една вечер се беше скитала навън. Нощта преди ти да пристигнеш, доколкото си спомням. Беше се загубила по пътя между интензивните отделения, завила в погрешната посока, по-точно няколко пъти. Намериха я на паркинга за посетителите.

— Знаеш ли колко време е била навън?

— Не. Преди твоето пристигане ние почти никога не бяхме заедно. Когато аз бях при Пейдж, тя беше при Алън и обратно. Знам само, че беше много мокра. И премръзнала. Нали помниш бурята? Лекарите бяха доста притеснени. Доведоха дежурна сестра, която да остане с нея през нощта. Когато ти пристигна, сестрата не беше нужна повече. Ти беше при нея — и с всеки изминал ден объркването й намаляваше.

— Защо не ми каза това?

— Какво да ти кажа? Ти знаеше, че беше объркана. Скитането й навън беше един от симптомите. Имаше достатъчно неща, и то по-сериозни, които да обсъждаме. Не разбирам защо повдигаш този въпрос сега. Дори да настъпи дезориентация вследствие на упойката, знаем, че изгледите са добри. Объркването преминава. А и не мисля, че в медицинския център ще допуснат да се загуби, нали?

— Така е.

— Тогава защо повдигаш този въпрос?

— Защото, Мариел, тя си спомня тази нощ в дъжда. И се пита дали е истина.

— Да, беше.

— Разкажи ми какво се случи на мястото на катастрофата.

— Какво? Стюарт. Знаеш какво се случи.

— Права си. Разкажи ми за раждането.

— Стана изведнъж. Просто започна да кърви. Алън не видя това, но разбра от изражението й, че нещо става. Тя му каза, че раждането започва и че чува сирените, което означава, че лекарите от бърза помощ са наблизо. Алън й каза, че я обича и после от устата му бликна кръв и… мразя те, задето ме караш да си спомням всичко това.

— Знам, Мариел. Просто ми го разкажи докрай.

— Алън изгуби съзнание и само миг по-късно Клер припадна. Аз я хванах, преди да се строполи. Лекарите пристигнаха скоро след това. Двама я понесоха нагоре по хълма, а няколко други се заеха да помагат на Алън.

— А ти какво направи?

— Останах при Алън.

— А линейката е откарала Клер в Монтърей?

— Да. Почти веднага. Защо?

— Защото досега не съм те питал. Права си, че при вида на Клер в интензивното спомените се връщат. Мариел, съжалявам, просто трябваше да знам.

 

 

Бет и Дайна бяха планирали да прекарат следобеда в къщата, заедно с Клер. Планът на Джак в края на учебния ден беше да помоли родителите си да посрещнат момичетата, да им кажат какво се е случило и да ги изпратят до вкъщи. Така Джак можеше да остане в интензивното отделение с Пейдж.

Която не беше сама, както тя му каза. Стюарт се беше върнал, а и беше ясно, че и Коул нямаше да си тръгне скоро — въпреки че консултантите преценяха състоянието на Клер като „изключително“ добро.

Освен това Пейдж не беше сама. Майка й беше тук. И Пейдж нямаше търпение да се върне до леглото й и да слуша дишането й.

— Моля те, върви при дъщеря си — каза тя. — Джак, тя може да има нужда от теб. Може да има въпроси, достатъчни за цял ден, относно Хелън.

— Добре. Тръгвам.

— Благодаря ти.

Джак се усмихна.

— Няма проблем.