Катрин Стоун
Другата близначка (33)

Тридесет и втора глава

— Тогава няма да казваме на Пейдж — каза Гуен. — Нито днес, нито някога изобщо.

— Няма да е честно — отвърна Стюарт — спрямо теб.

— Няма нищо. Наистина. Добре съм.

— Това — каза чичото на Гуен, Стюарт, — го виждам.

— А ти ще разбереш, нали? Истината за това какво се е случило онази нощ? Дали Клер е захвърлила белязаното си дете със студена пресметливост, както смятате ти и сестра Мери Катрин?

— Ще говориш с…?

— Майка ти.

— С майка ми. — Думите не прозвучаха така странно както преди. — Когато е достатъчно добре, за да говори.

— Да, Гуен, обещавам. Ще разговарям и с Мариел. Тя беше с Клер през онези първи два дни в Монтърей.

— А ти не беше ли?

— Не. Аз пристигнах чак на трийсети сутринта. Дванадесет часа, след като си била дадена. Да, Гуен, ще разбера.

— Благодаря…

Отговорът на Гуен замря, както и сърцето й, когато пейджърът на Коул се обади.

— Всеки от консултантите ще ме уведоми поотделно за мнението си — обясни Коул спокойно, докато отиваше към телефона върху нощното шкафче. Той набра директния номер, изписан върху пейджъра. — Джен, Коул е. Добре. Да, искам да знам… Добре. Добре… 38? Съгласен съм. И все още спи? Чудесно… О! Бих искал да хвърля един поглед. Ще дойда след петнайсет-двайсет минути.

Коул остави слушалката.

— Тя е добре. Стабилизира се.

— Но има нещо, което трябва да провериш?

— Нещо, което искам да проверя. — Коул се усмихна нежно на разтревожената Гуен. — Едно от многото рутинни изследвания, които ще искам да видя днес следобед. Тя е добре. Ако не беше, щях да ви кажа.

 

 

Те напуснаха къщата заедно пет минути по-късно. И четиримата. Гуен можеше да остане, но каза, че било време да се прибере в апартамента си в Белведере.

И като се извини с усмивка на Кайл, обяви, че изоставя поста си и той може да премести килима, когато пожелае.

Вървяха, без да бързат към медицинския център.

Дъждът си беше отишъл, отнесен от вятъра. И в настъпилата след бурята тишина, заливът беше сапфирено огледало на небето. Един необичайно спокоен ноемврийски следобед.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — Стюарт попита Гуен, когато стигнаха до мястото, където тя и мъжете трябваше да се разделят.

— Напълно. Нямам работа в интензивното. Не и Гуен Сейнт Джеймс. Присъствието ми ще обърка Пейдж.

— Но тя е и твоя майка.

— Да. Трябва да си призная, че съм си представяла как шепна успокоителни думи на смъртния й одър, които подсъзнанието й би доловило. Но — каза Гуен — това беше, когато вярвах безусловно, че се нуждае от утеха.

— Ти си не просто удивителна — каза Стюарт. — Ти си дъщеря на Клер в пълния смисъл.

Гуен поклати глава.

— Не. О! Трябва да ти дам пръстена й. Вземи. Предполагам, че го сваля вечер и тази сутрин не е успяла да го сложи.

Беше логично предположение. Но Стюарт знаеше, че е погрешно. От мига, в който Алън го беше поставил на пръста й, Клер не го беше сваляла. До снощи, когато е имала нужда да му каже нещо. Беше казала, че е мислила за него. Че е мислила за тях. И ако не беше замълчала от болка, Клер щеше да му разкаже съня си.

Стюарт сложи пръстена в джоба и двамата с Джак прекосиха улицата. Коул щеше да дойде, след като размени няколко думи с Гуен, която твърдо настояваше да извърви сама последните две пресечки, така че Коул не предложи повече да я изпрати. Вместо това той се усмихна на измореното й, грейнало лице.

— Здравей!

— Здравей.

— Мислиш ли, че ще можеш да заспиш?

— Сега ли?

— Сега. Докато майка ти спи и аз наблюдавам нея и резултатите от изследванията целия следобед.

— Нали консултантите ще правят това?

— Съветвам ги. Но и аз ще бъда там поне до късния следобед и докато спиш. След което, ако проявяваш интерес, искам да съм с теб.

— Да, проявявам.

— Добре. — Коул докосна страната й и тънкият пласт грим, който носеше. — Обади ми се, като се събудиш.

— Ще ти се обадя.

Благодарение на усилията на Клер Форестър за набиране на средства, следоперативното интензивно отделение на медицинския център „Пасифик Хайтс“ беше не само изискано, но и модерно. Последната реконструкция, завършила преди три години, включваше преустройство на стаите за пациентите.

Всеки пациент в критично състояние разполагаше с двустаен апартамент. Спалня и хол. Последният, частна чакалня за гости, разполагаше с огромен диван, удобен за спане, както и набор от столове.

Стената между двете стаи беше гипсова, а не стъклена. Този детайл от дизайна, както и всички останали, беше уточнен от Клер. Така пациентът запазваше уединението си, а на близките се спестяваше неудобството да виждат любимите си същества, изложени на показ като съкровище в музей или като труп, който чака да бъде идентифициран в моргата.

Клер, разбира се, не беше виждала интензивното отделение след реконструкцията. Сега беше тук, но все още не го беше видяла. Пейдж беше в стаята при Клер. Мариел също беше там, но под напора на чувствата, при вида на драматично променената си приятелка, беше прошепнала, че ще излезе да почака в хола.

Доктор Пейдж Форестър беше свикнала както с пациентите в критично състояние, така и с интензивните отделения. Но сега, когато критично болната беше собствената й майка, тя влезе в стаята разтреперана. И за един трескав миг тя усети това, което вероятно изпитваха семействата на всички пациенти — желанието да извика: Стани! Ще те изведем оттук! Време е да бъдеш отново ти, а не тази неподвижна черупка. Това не си ти. Не може да си ти! Достатъчно!

Но Пейдж не извика. Нито избяга. Вместо това тя седеше, наблюдаваше, слушаше. И чу туптенето на майчиното сърце. Отмерените удари, толкова отчетливи, толкова равномерни успокоиха Пейдж. Накараха я да се почувства сигурна.

Неподвижното тяло на Клер не се бореше с машината, която дишаше вместо нея. Беше се предала, тялото й се беше предало на животоспасяващите вдишвания и издишвания.

Не след дълго дишането на Пейдж попадна в пълен синхрон с това на Клер. Както може би и ритъма на сърцето й. Тя не провери това. Нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че се чувстваше по-близка с Клер от всякога — или по-сигурна, че тази близост ще издържи, ще разцъфти, когато майка й се събуди.

— Пейдж?

Пейдж погледна натам, откъдето дойде шепотът.

— Мариел! — прошепна Пейдж, и се приближи бързо до дишащата учестено жена в преддверието. — Какво има?

— Нищо. — Мариел отстъпи назад към хола. — Е, не бих могла да те заблудя, нали? Майка ти не е единствената, която изпада в паника от време на време.

— Съжалявам. Не знаех.

— Аз съжалявам, Пейдж. Но трябва да тръгвам. Сигурна съм, че Стюарт и Джак ще се върнат скоро, а състоянието на Клер е стабилно, нали, и… — Мариел разтреперано си пое дъх. — Трябва да тръгвам.

— Разбира се! Но нека най-напред ти донеса нещо.

— Валиум ли? Или едно питие? Ще си взема и двете, щом стигна вкъщи. Просто не се чувствам много добре в болници…

Особено в интензивни отделения, предположи Пейдж. Не и откакто Мариел беше прекарала пет денонощия, наблюдавайки как Алън умира, а Пейдж едва оцелява, като през цялото време се е тревожела за скъпата си приятелка Клер.

— Пейдж, съжалявам! — каза тя отново.

— Недей.

Като хвана лакътя на Мариел, Пейдж я придружи до асансьора, където в събота й се беше наложило да седне, преди да се строполи.

— Не бива да караш.

— Няма, Пейдж. Обещавам. Не и ако съм в това състояние. Но няма да бъда. Ще се оправя веднага, щом изляза навън.

— Ще видим.

— Не, няма. Остани тук. С Клер. — Вратата на асансьора се отвори, и сякаш тя беше изход от малка затворена кутия, а не вход към нея, Мариел се качи в него. — Вече съм по-добре! Обади ми се…