Катрин Стоун
Другата близначка (30)

Двадесет и девета глава

Джак натисна звънеца с надпис Хелън Грейс, ап. 522. После, в случай че тя искаше да види лицето на посетителя си, той погледна право в камерата, поставена над входа на сградата. Възможно е Хелън да е вътре и да се крие. Но не и Джак. Искаше тя да разбере, че я е открил и не смята да си тръгне, преди да поговорят. Може би на лицето му се четеше точно това.

Вратата забръмча и Джак влезе. Апартаментът на Хелън беше до асансьора. Вратата му беше широко отворена. И там стоеше тя. Хелън Грейс. Непознатата, с която Джак беше създал дете. Заради тази жена, заради Бет и защото смяташе, че така е редно, Джак се беше сбогувал с момичето от библиотеката, което беше пленило сърцето му.

В спомените на Джак непознатата, за която се беше оженил — жената, която крещеше на невръстното му момиченце — беше чудовище. Спомените му я бяха превърнали в чудовище. Но тази Хелън, която стоеше пред него, беше онази Хелън, която беше срещнал на сватбата. Крехка. Ефирна. Изглеждаща по-възрастна за своите тридесет и четири години. Очите й изглеждаха състарени. Уморени.

Но не бяха нащрек. Джак разбра, че преди тя е била нащрек и обзета от страх. Не и сега. Тази нова Хелън, все още непозната за него, беше все още малко предизвикателна и много решителна.

— Здравей, Джак.

— Хелън.

— Заповядай.

Той влезе. Апартаментът беше малък. Всички светски принадлежности на музикантката, принадлежаща на друг свят, бяха събрани в една стая. Не бяха много, но създаваха усещане за претъпканост. Изоставената арфа, увита в плат се набиваше на очи. Нямаше пиано в малкия апартамент на учителката по пиано. Джак предположи, че Хелън дава уроци по домовете.

— Е, Джак — каза тя. — Значи все пак си ме забелязал.

— Забелязал съм те? Къде?

— В събота. На състезанието по плуване. Въпреки много късата ми и по-тъмна коса, с бейзболна шапка и очила и сред цяла редица родители.

— Била си на състезанието по плуване? — Джак мереше думите си, но тонът му беше груб. — Защо?

— Ти как мислиш?

— Не би искала да знаеш какво мисля.

— Джак, аз не я дебна! И — добави тя тихо — не дебна и теб.

— Просто случайно си се отзовала там?

— Просто случайно реших да бъда там.

— Точно както случайно си решила да се преместиш в Сан Франциско и да живееш на няколко пресечки от дома ни и от училището на Бет.

— Искам да живея тук.

— Заради Бет.

— Да, заради Бет! Естествено. Да виждам Бет, да мога да я виждам, това е причината да съм тук. Това не е тайна. Пребиваването ми тук не е тайна. Сигурна съм, че не си имал проблем да ме откриеш, щом си решил да ме потърсиш.

— Не съм си и представял, че някога ще ми се наложи.

— Искаше да кажеш, да бъдеш нащрек. Смяташ, че е трябвало най-напред да се консултирам с теб.

— Щеше да е добре.

— За теб, Джак.

— И за Бет.

— Не бих сторила нищо, което да нарани Бет. Не ти се вярва, нали? Не би могъл, като се има предвид какво направих.

— Трудно ми е изобщо да повярвам, че би искала да я видиш отново.

— Джак, мога ли да ти разкажа? Ще ме изслушаш ли? Ще се опиташ ли да ме чуеш?

— Ще се опитам.

— Би ли седнал, ако обичаш?

В малкия апартамент имаше два стола. И диванът, на който Хелън спеше.

Джак седна на единия от столовете.

Но Хелън остана права. Имаше нужда да бъде по-висока от него. Толкова висока, колкото можеше да бъде, докато обяснява на бащата на дъщеря си защо винаги се е чувствала толкова малка.

— Може би помниш, че бях най-голямата от пет деца. Разполагахме с много малко пари. Родителите ми работеха нощно време. Така изкарваха повече пари. Това, което родителите ми не харчеха за дрога, харчеха докато бяха дрогирани. Аз се грижех за по-малките деца, докато родителите ми бяха дрогирани и трябваше да карам малките да пазят тишина, докато те спят през деня. Но… не бях много добра в това. Изобщо не се справях с тях. Не можех да открия начин да ги забавлявам или да ги развличам и когато плачеха, не можех да ги успокоя. В крайна сметка ни наказваха всичките, дори бебетата.

— Наказваха ви? — попита тихо Джак. Но пламна от гняв. — Удряха ли ви?

— Удряха ни. Биеха ни. Крещяха ни, псуваха ни, оставяха ни гладни. Вината беше моя. Аз бях виновната. Ако бях единствената, която наказваха… Но не бях. А останалите бяха толкова малки. Те не разбираха и объркването ги караше да плачат още повече и аз не можех да ги накарам да спрат.

— Без значение колко си ги умолявала.

— Да. Откъде знаеш?

— В онзи ден ти молеше Бет, умоляваше я да млъкне.

— В онзи ден… — Хелън въздъхна дълбоко, сякаш глътката въздух можеше да я направи по-висока. По-весела. Но никоя глътка въздух това не би могла да разнесе тежките спомени. Нищо не би могло. Крехкото й тяло изглеждаше сломено под този товар.

— Тя започна да плаче около двайсет минути, след като излезе. Веднага отидох при нея и я докоснах. Говорех й спокойно като теб. Но докосването ми беше странно и тя усети страха ми. Мисля, че чух страх, а не успокоение в гласа си. Това накара и нея да се страхува. Изплаши я и я обърка, плачът й стана по-писклив и изпълнен с паника, също както плача на братята и сестрите ми. Между другото, те ме мразят. Тъй като не съм успяла да предотвратя тормоза. Всички те повториха насилието спрямо техните деца.

— Но не и ти.

— Не ли? Джак, аз й крещях. Не мога да си го простя, не го очаквам и от теб. Или от нея. Разказвам ти за детството си, за да разбереш причината, поради която направих това. Но това, което ми се е случило като дете, не е и не би могло да бъде извинение.

Причината за това, което направих. Хелън говореше за грешката си като за най-жестокото престъпление. Но, мислеше си Джак, какво всъщност беше направила младата майка? Беше се опитала да успокои плачещата си дъщеря. Успокоителното й докосване беше причинило ужас, при което тя се беше оттеглила в най-отдалечения ъгъл на стаята, като трепереше от страх и крещеше на своите собствени демони, а не на малкото момиченце.

— Трябваше да ти дам още един шанс.

— Джак, аз не исках втори шанс. А дори и да исках, ти не трябваше да ми даваш такъв. Ти трябваше да защитиш дъщеря ни. А тогава нямаше да ми бъде възможно да те убедя, че никога не бих наранила Бет, така като моите родители нараняваха мен. Това, естествено, беше най-големият ми страх. Че ще се държа тиранично като тях. Не го исках. Обещах си никога да не го правя. Но плачът на Бет, плачът на което и да е бебе, предизвикваше пълно объркване в мен. Не можех да се контролирам. Не бих я наранила. Сега мога да го кажа със сигурност.

— Какво би направила?

— Бих наранила себе си.

Джак погледна към изоставената арфа и разбра, че докато арфата остава безмълвна, безмълвен ще е и целият апартамент. Хелън нямаше радио. Нито телевизор. Нито стереоуредба, нито Ди Ви Ди.

Само тишина. И покритата арфа. И една книга, любовен роман до дивана.

— Което и си направила — промърмори той.

— Не, Джак. Аз спасих себе си.

— Като си се отказала от турнетата?

— Да. И като се преместих в Сан Франциско. И като преподавам уроци по пиано. И като… виждам Бет.

— От тук?

— От септември, да. Преди това живеех на четири мили оттук.

— И си я виждала…

— На концертите по пиано. Тя има такъв усет към музиката. Посещавах откритите тържества в училището. Както и конкурсите на Дайна по танци. И състезанията на Лари по плуване.

— Откъде знаеш за Лари и за Дайна?

— Поръчах си копия от годишника на училището. Много преди да се преместя тук. Исках само да видя снимката на Бет. После, когато я видях, видях и приятелите й.

— И мен.

— И теб. Всеки път, когато я виждах, ти беше с нея.

— Но е можело и да не бъда.

— Не е имало такъв случай. Реших, че не искам да има.

— Хелън, искам да кажа, че е било възможно. Би могла да се срещнеш, да разговаряш с нея… да я нараниш.

— Но…

— Не си го направила — каза Джак. И никога не би го направила! Да, реши той. Все още би предпочела да навреди на себе си, а не на Бет. — Какво ще кажеш да я видиш? Да я опознаеш? Мислила ли си за това?

— През цялото време и винаги съм била объркана. Това няма и не бива да стане. Би било егоистично от моя страна и абсолютно нечестно спрямо нея.

— Ами ако тя иска да се срещне с теб?

Тъжните й и напрегнати очи светнаха с надежда. После помръкнаха, още по-тъжни и по-напрегнати от преди.

— Да се запознае с майката, която й е крещяла и я е изоставила, и никога повече не се върнала?

— Тя не знае, че си й крещяла. А колкото до това, че си я изоставила, ако й го бях казал, нямаше да е вярно.

— Какво си й казал?

— Малкото ти име. Как сме се запознали. Че си музикантка като нея и че свириш на арфа. И че когато не сме могли да бъдем семейство, аз съм извадил късмет, че е останала при мен.

— Значи тя не ме мрази.

— Не.

— Благодаря ти — прошепна Хелън.

— Направил съм го заради нея, не заради теб.

— Знам. Но все пак ти благодаря.

— Даваш уроци по пиано на деца?

— На всеки, който иска. Предимно деца. От четиригодишна възраст. Нямам проблеми с тях. Знам, че няма да превъртя. Превъзмогнала съм го. Спокойна съм. Уравновесена. Чувствам, че е редно да съм тук. — Хелън въздъхна дълбоко. — Но не и според теб.

— Струва ми се по-малко нередно, отколкото когато идвах насам. Но… не и съвсем редно.

— Джак, ще си тръгна. Ако го искаш. Не искам да се тревожиш, че ще направя нещо от това, което ти казах, че няма да направя. Като това да се срещна с нея. Да разговарям с нея. Дори да бъда някъде, където е тя, а ти не си. Знам, че мога да си вярвам. Но все още няма причина, поради която ти да ми вярваш. Но би ли ми направил една услуга, преди да решиш?

— Каква услуга?

— Да го обсъдиш с жената, с която беше на състезанието по плуване?

— Знаеш ли коя е тя?

— Не, и не възнамерявам да разбера.

— Защо искаш да го обсъдя с нея?

— Защото е ясно колко много означава тя за теб и колко много означаваш ти за нея. Ако тя смята, че трябва да си замина, ще го направя.