Катрин Стоун
Другата близначка (28)

Двадесет и седма глава

Гуен, аутсайдерката, изтича навън на дъжда, по-яростен и по-безмилостен отколкото, когато я наваля, докато тичаше в несвяст от Белведере Корт до спешното. Дъжд, който напомняше за проливната буря през онази нощ, когато майка й, колкото и болна да беше, отишла в Кармел, за да роди първородното си дете и да го изостави?

Не. Не. Напротив, за да могат семейство Форестър, бащата, майката, близначките да са заедно под един покрив в болницата на Монтърей. Замисляла е събиране на семейството отново.

Клер вероятно не знаеше за белега по рождение. Всъщност тя не беше видяла съвсем ясно новородената си дъщеря в промеждутъка между раждането и влошаването на собственото й състояние. Клер знаеше, че едното й момиченце се е родило на мястото на катастрофата и се намираше в родилното в Кармел.

Сигурно е взела такси. Чувствала се е твърде зле, за да шофира и е вървяла пеша, когато някаква туристка от Айова й предложила да я закара до манастира Сейнт Джеймс.

Вероятно Клер е научила за манастира от таксиметровия шофьор, който я откарал от Монтърей. Може би е споменала колко са добри монахините там и какво образцово училище има в манастира, и той, виждайки колко разтревожена, споменал, че параклисът там е спокойно място за молитви. Клер се сетила за мястото, когато, след като била прибрала белязаната си дъщеря, отново изпаднала в объркване и не знаела какво да прави. И по някакъв начин се решила да остави дъщеря си.

Но Клер е искала да събере семейството си. Първородната дъщеря на Клер беше сигурна, че майка й наистина е имала намерение да го направи. Ако Клер не беше така замаяна, и двете момиченца щяха да живеят с вдовицата във фамилията Форестър, където се намираше сега Гуен. В имението. През цялото време тя тича в дъжда, водеше я сърцето й, в което нямаше объркване. Гуен беше забравила за ремонта. Кръглата автомобилна алея представляваше паркинг за автомобили и камиони. Освен това, тя забеляза тъмнозелен лексус и светлосин ягуар.

Във фоайето Гуен откри стилната собственичка на ягуара. Мариел Ланкастър. Четвъртата от изобразените четирима на снимката в „Градът и провинцията“. Една от домакините на празненството на Клер по повод раждането и една от най-близките й приятелки. Чуваше се почукване от високите токчета по мраморния под. Мариел събличаше палтото си, остави чадъра си и се чувстваше като у дома си. Все още не беше забелязала Гуен.

— Клер? — извика тя непринудено. — Къде си?

— Не е тук. — Отговорът дойде от далечния ъгъл на фоайето. От един от работниците от екипа на Джак.

— Разбира се, че е тук! Ще обсъждаме събирането на средства по Коледа за педиатричното крило. О, разбирам, Стюарт ти е наредил така, нали? Който и да си. Защото още ми е сърдит.

— Аз съм Кайл. Старши майстор при Джак Логан.

— Страхотно. Не е зле като начало. Но тъй като колата на Стюарт е паркирана отвън…

— Случи се нещо неочаквано — обясни Гуен от вратата. — Тя е в медицинския център.

— Какво се е случило? О, не, Пейдж?

— Не — отвърна Гуен. — Не е Пейдж.

„Клер е, майката на Пейдж. Моята майка. Мамо?“

— Госпожа Форестър — рече Кайл — е на операция.

— Защо?

— Язва.

— Язва ли? Клер? Не може да бъде.

— Съжалявам, госпожо. Само това знам. Джак ми каза само това, като се обади.

Мариел се обърна към Гуен.

— Наистина ли е така?

— Да.

— А вие сте?

— Приятелка на Пейдж, Гуен.

— Къде е Стюарт?

— В медицинския център, чака в кабинета на Пейдж.

 

 

— Чичо Стюарт. — Пейдж го прегърна топло. Кога бе придобила афинитет към прегръдките?

Малко изненадан, Стюарт отговори на прегръдката. И добави, както винаги го правеше, от десетилетия:

— Ей, дребосъче. Тя е все още в операционната.

Пейдж кимна. На път към кабинета й двамата с Джак бяха минали край бюрото на Алис и тя ги беше уведомила.

— Бил си в имението в седем без петнадесет? Ти и Джак?

— Да. Бях там. И двамата бяхме.

За щастие. За голямо щастие. Клер имаше нужда и от двамата мъже, единият да я прегръща и притиска до сърцето си, а другият да я откара с колата през четири пресечки до болницата.

— Тя ли ти се обади? — попита Пейдж. Тя се притесни, че Клер може би се е опитвала да позвъни и на нея рано сутринта с неистова молба към дъщеря си, която е лекар. „Помогни ми, Пейдж. Моля те. Нещо ужасно се случва с мен.“

— Не, Пейдж, не ми се обади тя. Не и тази сутрин. Но снощи ми е оставила съобщение, което ме накара да се отбия при нея рано сутринта. Не ставаше въпрос за здравето й. Днес сутринта, преди да пристигнем, тя очевидно е правела кафе и кифлички. Кръвоизливът е настъпил внезапно. Мисля, че не е звънила на никого.

— Внезапно — като ехо прозвуча гласът на Пейдж. — Но тя сигурно е страдала. Споменавала ли ти е някога, че има болки?

— Не — отвърна Стюарт. — Никога. Но е имало моменти, когато тя изведнъж е спирала да говори. Чудя се дали не е било от болка. Винаги казваше, че просто е забравила мисълта си. И че всичко е наред.

Също като дъщеря си. Всичко е наред, наред, наред.

Лъжи. Лъжи. Лъжи.

 

 

— Щеше ли изобщо да ми кажеш? — попита Мариел, след като влезе в кабинета на Пейдж. Въпросът обвинение беше насочен към Стюарт. Мариел не попита първо за Клер, защото докато изминаваше разстоянието от главния вход до осмия етаж, на няколко пъти получи последна информация за състоянието й. Информация, която я накара да се просълзи. И която й вдъхна надежда. Цялата болница знаеше и се интересуваше за майката на Пейдж, жената, която беше организирала празненства само за тях, за болничния персонал. Празненства, не галавечери. В знак на благодарност, а не за набиране на средства. — Стюарт?

— Да, Мариел. Разбира се.

— О, Стюарт, съжалявам. Не биваше да говоря така снощи.

— Няма значение. — Впрочем, тя каза самата истина. Клер беше съпруга на Алън, в миналото, в настоящето и в бъдещето. В това беше вярвал Стюарт, беше си налагал да вярва, докато не чу съобщението, което го очакваше след визитата му при Мариел. И тогава… Ако беше отишъл при нея. — Ще се поразходя до преддверието и ще се върна.

— Идвам с теб, Стюарт — рече Мариел. — Да се поразходя. Няма да говоря.

— Ще ми разкажеш ли как мина с Бет? — Пейдж попита Джак, когато Мариел и Стюарт излязоха. — Моля те. За мен е важно.

— Добре. Мина нормално. Тя наистина се зарадва, че си ми казала.

— Имаше ли още въпроси?

— Искаше да знае името на Хелън. Аз й разказах как се срещнахме и как Хелън свири на арфа.

— Иска ти се да не й беше разказвал ли?

— Не. Разбрах нещо, което трябва да знам. Можеше и да не го разбера, ако не бях предизвикал любопитството на Бет до такава степен, че тя ме попита дали знам къде живее Хелън.

— О, Джак. Да не искаш да кажеш, че Хелън живее в Сан Франциско?

— В апартамент с изглед към улицата, по която Бет и Дайна минават на път за училище.

— Какво ще правиш?

— Ще поговоря с нея.

— А полицията.

— Не се страхувам от Хелън, Пейдж. Но Бет…

— Тя не бива да говори с непознати.

— Хелън няма да й се стори непозната. Не и ако е свирила на пиано или на арфа. Тя не е учителка на Бет по пиано. Е, поне не е тази, на която плащам. Но аз знам, че те двете с Бет се виждат.

— Щеше да разбереш.

— Не знаех, че Бет мисли за Хелън.

— Ти знаеше, че Бет мисли за нещо.

— Освен това, нямах никаква представа, че е отложила урока си по пиано във вторник следобед и е насрочила среща с теб. Чудя се какво ли още не знам.

Пейдж нямаше да позволи на този чудесен баща да повярва, че не е бил достатъчно бдителен с дъщеря си.

— Джак, тя е отговорно момиче. Също като баща си. Затова предварително е уведомила учителката си по пиано, че няма да отиде на урок. А що се отнася до срещата й с мен, все пак това не беше среща с непознат.

— Не — тихо отвърна той. — Сякаш се срещаше с жената, която можеше да й бъде майка. Трябваше да й бъде майка. И все още може да е.

— Джак…

— Влюбих се в теб, Пейдж. В теб. Преди дванадесет години. И никога не съм те разлюбвал. Всъщност, още съм влюбен.

— И аз се влюбих в теб. Сега съм влюбена в теб и никога не съм преставала да бъда. Не желая да престана.

— Тогава недей.

— Но… — Толкова много „но“. Но когато тя го погледна и прочете любовта и надеждата в очите му, изведнъж изчезнаха всички „но“. Те щяха да се обичат, да се защитават и заедно да надвият лошите неща. Тя му се усмихна лъчезарно и искрено. — Няма. Обичам те, Джак. И теб… и Бет.

— И ние те обичаме.

Джак я прегърна и тя отвърна със същото. Залюляха се в бавен танц, чиято музика чуваха само двамата.

— Джак?

— Пейдж? — Сподавена целувка. Устните му шепнеха в косите й.

— Джак, трябва да говориш с Хелън. Днес. Веднага.

— Трябва да съм тук, Пейдж. В този момент. С теб. Бет е в безопасност. Говорих с училището. Скоро ще се обадя на родителите си и ще им разкажа какво съм научил. Те ще отидат на срещата с директора в два часа, а след училище ще заведат Бет и Дайна у дома. Това само по себе си също може да изглежда прекалена мярка. Хелън е в Сан Франциско от година и половина.

Пейдж знаеше, че не е прекалено… и беше сигурна, че и Джак е на същото мнение. Ако не беше загрижен за нея, сега Джак сигурно щеше да е в апартамента на Хелън.

— Ако днес сутринта беше открил, че Бет се дрогира с екстази, ти нямаше да вземеш решение да поговориш с нея някой друг път, дори и да знаеше, че го взема от година и половина. Нали?

— Знаеш, че е така. Но аз мога да чакам и ще чакам, докато майка ти не излезе жива и здрава от операционната.

— Не, Джак. Иди сега. Аз съм добре. Ние сме добре. Просто искам да съм сигурна, че момичето ни е добре.

— Сигурна ли си?

— Съвсем.

— Скоро ще се върна.

— Карай внимателно — посъветва го дъщерята, която беше загубила баща си в един дъждовен ден като този.

Джак се усмихна сериозно.

— Добре, Пейдж. Винаги съм внимателен.

Вярваше му и беше сигурна, че ще се върне невредим.

А майка й, дали щеше да се върне от прага на вечността невредима? Или щеше умре и никога няма да разбере колко много неща искаше да й каже Пейдж, скоро, но твърде късно.

„Обичам те, мамо. Възхищавам ти се. И съжалявам, толкова много… че никога не успяхме да се сближим… и че никога не ти казах как се чувствам.“ Пейдж толкова се гордееше с Клер. Винаги беше изпитвала гордост. Когато беше двадесет и една годишна се опита да си представи майка си на двадесет и една, идеалната любов, невъзможната загуба, смелостта, която й е струвало оцеляването й. Но Клер беше оцеляла, надсмиваше се над болката, обичаше въпреки загубата и правеше живота на момиченцето си щастлив, доколкото можеше.

А що се отнася до агорафобията, която Клер беше надмогнала… Пейдж не се срамуваше да копнее за такова усещане, чудото да си намериш безопасно местенце, което не желаеш да напуснеш за нищо на света. Но аз вече намерих такова място. При Джак. Пейдж искаше майка й да знае това. „Не умирай, мамо. Моля те, не умирай.“