Катрин Стоун
Другата близначка (27)

Двадесет и шеста глава

Джак й беше казал предната нощ, че ще се радва да бди над нея, докато спи. Когато тя се възпротиви, той даде клетва, че някой ден Пейдж ще му се довери и ще му позволи да я наблюдава, докато тя сънува. Сега, след като беше направил няколко телефонни обаждания и отново беше в стаята й, той я наблюдаваше как спи и й се радваше колко добре изглежда, много по-добре, отколкото когато я остави предната нощ.

Изглежда тя се чувстваше и по-удобно.

Нямаше нужда да държи дланите си нагоре, и да внимава да не размести иглите, забодени в ръката й, сега тя лежеше на една страна, леко свита, сигурна и увита като пашкул в одеялото. Ако Джак можеше да избира какъв сън да наблюдава, той би избрал това, което виждаше в момента.

Божествено спокойствие.

Пейдж и не подозираше, че при събуждането си щеше да я посрещне голяма мъка. Джак се страхуваше от вибрациите на клетъчния телефон, които щяха да го предупредят за позвъняването, което очакваше. В края на краищата, беше видял Клер и се боеше от най-лошото.

А като съди по изражението й, когато двамата със Стюарт я намериха, Клер също се боеше. От най-лошото. Очакваше позвъняването. Коул Рансъм щеше да информира Джак, че ако Пейдж иска да види майка си за последен път, то сега е най-подходящият момент. Цветът на кожата на Клер беше по-свеж, след като на няколко пъти й правеха преливания. Коул щеше да му обясни, че тя изглежда спокойна и ведра.

Заспала вечния си сън. Във вечен мир. Джак си помисли, че това е илюзия. Клер не беше готова да умре. Бореше се и се молеше да не умира, дори когато не спираше да повръща кръв. Умоляваше. Бореше се. Сякаш имаше нещо, което не беше успяла да свърши. Или да каже. На Пейдж… която сигурно също има какво да каже на майка си. Или може би иска да е с нея, да я докосва в мига, когато Клер умира. Така или иначе, Джак нямаше право да прикрива истината от Пейдж и да отлага нито за секунда новината. Той докосна бузата й и прошепна името й.

— Джак — промълви Пейдж сънливо и спокойно. Струваше й се съвсем нормално Джак да е там. През цялата нощ той беше в сънищата й. — Здравей.

— Здравей.

— Колко е часът?

— Около осем и петнадесет.

Пейдж се намръщи и се облегна на лакът.

— Сутринта ли?

— Да, сутринта.

Пейдж огледа стаята сякаш търсеше спомени.

— Заспах, след като ти си тръгна и се събудих едва, когато процедурата беше свършила. Щях да си тръгна, даже бях на вратата, но чух вятъра и дъжда и реших да остана тук. — В леглото, където той я беше целунал в омая. Сега Пейдж не усещаше омая. — Джак? Защо си… Заради Бет, нали? Говорил си с нея и тя е разстроена, че съм ти казала. Съжалявам.

— Бет е добре. Ние наистина говорихме и тя се радва, че си ми казала. Тук съм заради майка ти, Пейдж. В момента я оперират.

— Какво? — Пейдж седна в леглото рязко. Кръвта й все още спеше и сънуваше, и изостана с няколко удара. Но Пейдж не успя да пребледнее. — Защо?

— Мислят, че е язва.

— Язва без болки? — тя поклати глава. Отричане. Доктор Форестър познаваше стъпките към смъртта — нормална човешка реакция от новината за катастрофална болест. Отричане беше първата. И ето тя отричаше. „Не може да е язва. Тя никога не се е оплаквала от болки. И винаги се е радвала на добро здраве. Тя е олицетворение на здраве.“ Отричане. И остро реагиране. Джак не беше споменал за смърт, умиране или катастрофа. — Защо смятат, че е язва?

— Има кръвоизлив.

— Но… вече кървящи язви не се оперират. Не е необходимо. Прави се просто ендоскопия. Кой реши да започне операция?

— Коул Рансъм.

— О! — прошепна Пейдж. Смърт. Умиране. Катастрофа. Не. — Има перфорация.

— Така смятат и те.

— Кога?

— Стюарт и аз я намерихме преди час и половина. Просто се беше случило. Беше сложила кифли във фурната. „И кръвта по килима в спалнята беше топла.“

 

 

Всички в спешното отделение, а и в целия медицински център, щом се разчу, бяха на мнение, че именно Коул Рансъм трябваше да оперира Клер. Поради простичкия факт, че беше най-добрият, че тя кървеше, а той беше шеф на съдовата хирургия и експерт по травматология. Пептична язва с перфорация и кръвотечение беше травматологичен случай и поради опасната перфорация на Клер Форестър можеше дори да заприлича на огнестрелна рана в корема, също както самовъзпроизвелия се изстрел, който сложи край на живота на Брад Тилтън.

Нападателят на Ейлин Лейк нямаше намерение да се самоубива. Беше твърде страхлив за такава постъпка и в душата му нямаше и помен от угризение или срам. Вместо да насочи пистолет към сърцето си или мозъка си, той се беше прицелил в горната част на корема си. И беше уцелил. Стомаха си. Панкреаса. При това фатално.

Шестнадесетгодишният Коул Рансъм не видя вътрешните поражения на Брад Тилтън. Само криминалният следовател на Уест Тексас ги видя. Коул не подозираше, че тъканите на пациентката му Клер Форестър са още по-увредени. Единствено знаеше кой беше той и какво правеше. Той не беше магьосник. Не беше и войн.

И съвсем очевидно не беше и Господ. Беше мъж, това е всичко, обучен максимално добре. И на всеки свой пациент даваше всичко, което беше по силите му. Понякога това не беше достатъчно.

— Губим я, Коул. — Анестезиологът произнесе тези думи без упрек, без тревога. Просто истината, не толкова шокираща. — Налягането й отново спада.

Кръвното налягане на Клер не биваше да се понижава. Кръвоизливът беше спрян. Коул го овладя. И обемът на циркулиращата кръв беше възстановен чрез кръвопреливания.

Значи възбуденият шок се дължеше на нещо друго. Възпаление. Анафилактично. Кардиогенетично. Неврогенетично. С изключение на това, че нямаше признаци за наличието на което и да е от тях.

Може би просто Клер Форестър се беше предала, тялото й се беше поддало на продължителната болка, измъчвала я месеци наред. Язвата беше огромна, но тя се беше борила и успяла да прикрие болката. Но битката продължи твърде дълго, мъчително и на висока цена.

Нищо не й оставаше.

— Не го прави! — Командата, на Коул прозвуча свирепо. И стъписващо за екипа, който оперираше. Сякаш той говореше на самата пациентка. — Не се предавай.