Катрин Стоун
Другата близначка (26)

Двадесет и пета глава

Гуинет Анджелика Сейнт Джеймс, забравената Форестър, и Стюарт Доусън, фамилен адвокат на Форестър, стояха в чакалнята на спешното, която беше празна, ако не се смятаха те двамата.

Това беше време на затишие в спешните отделения навсякъде, утринна забрава между седем и осем часа. Пациентите, изморени да чакат настъпването на деня, бяха дошли преди часове. А решените да намерят личните си лекари сега се бяха отправили към кабинетите им. Гуен и Стюарт стояха един до друг, мълчаливи и обсебени от болезнените „ако“.

Ами ако снощи той беше отишъл при нея? Минути след като тя беше оставила съобщението? На него му се искаше да я види, изкушаваше се. Но тя каза, че е изморена. И си ляга. Стюарт бе надвил изкушението. „Ти също означаваш толкова много за мен, Клер. А и как гласът ти омекна, чу ли, когато каза, че искаш да поговорим за двама ни. За теб и мен. Разкажи ми за съня си, Клер, и аз ще ти разкажа за своя.“ Той бе надвил и ледените тръпки на страха също. На чувството, натрапчиво, но съвсем истинско, че Клер му казва сбогом.

Гуен се измъчваше от различни „ако“.

Ами ако упойващото, накарало Клер да се чувства омаломощена и объркана, я беше подтикнало да се откаже от белязаната си дъщеря по погрешка, и после е отрязало пътя й назад? Ами ако болката от тази невъзвратима постъпка беше причина за рака й, довел до кръвоизливи? Да, Гуен беше чела за новия подход и научни данни за рака. Всъщност беше попаднала на нещо в „Таим“ или „Нюзуик“, и то съвсем наскоро. В повечето случаи ставаше дума за бактерия „хеликобактер пилори“. Ако ли не, а понякога и като допълнителна причина се явяваха нестероидни антивъзпалителни медикаменти, като аспирин, напроксен, ибупрофен. Същото отрицателно влияние оказваха и фактори като семейни наследствени болести, тютюн и кофеин.

Старото разбиране, че стресът причинява рак не беше съвсем отхвърлено. Оставаше „силно доказателство“, че стресът и ракът са взаимно свързани.

Ами ако майка й е пила кафе, тревожейки се за дъщерята, която е загубила и от време на време е взимала антивъзпалителни таблетки при лек пристъп на артрит и затова язвата се беше възпалила и прокървяла?

Ако Гуен се беше отбила в имението, както я беше помолила Пейдж, или беше прекарала с Бет и Дайна в компанията на — о, Господи — толкова забавната госпожа Форестър, някой понеделник следобед… може би Клер щеше да разпознае първородната си дъщеря, въпреки че нямаха особена външна прилика, а и заради грима. Но по някакъв начин… та нали Клер беше майка, а Гуен — нейното изгубено детенце.

Клер щеше да я познае, ако, ако, ако… И язвата й щеше да оздравее. Майката и дъщерите й близначки щяха най-после да се съберат, и досега щяха да пият кафе без кофеин с мляко в кафенето. Агорафобията на Клер щеше да изчезне и те щяха да обсъждат бъбречната трансплантация на Пейдж, която щяха да направят, щом дойдеше потвърждение за съответствие на левкоцитните антигени.

— Господин Доусън? Госпожица Сейнт Джеймс?

Сестрата от спешното изчака поне единият от тях да й обърне внимание. И двамата го направиха, но първи беше адвокатът.

— Да?

— Доктор Рансъм иска да ви предам това. — Сестрата посочи към дрехите, костюм по поръчка, риза, безупречна синя вратовръзка. Висяха на закачалка с етикет от химическо чистене, увити в найлонов плик, към тях беше прикрепена и квитанция за услугата. — Негови са. Смяташе, че ще са ви по мярка. В кабинета си държи ежедневни дрехи, които са минали през химическо чистене.

Секретарят на Коул, който беше донесъл дрехите в спешното, обясни на сестрата защо лекарят ги съхранява в болницата. Така хирургът си спестяваше ходенето до дома си.

— В спешното има съблекалня, където можете да се преоблечете, ако желаете. Има и душ.

Няколко болезнени секунди, изпълнени с „ако“ бяха необходими на Стюарт да осъзнае, че има нужда от дрехите, които му предлагаше Коул. И още няколко, за да се съгласи да съблече дрехите, напръскани с кръвта на Клер.

Но беше необходимо да се преоблече, заради Пейдж.

— Благодаря. — Стюарт пое дрехите. — Има ли съобщение?

— Госпожа Форестър е в операционната и операцията започна.

— А Пейдж?

— Господин Логан се обади, не била в апартамента си. Когато му обяснихме, че и ние не сме я намерили, той каза, че се сеща къде може да е. Тръгнал е натам. Веднага щом я намери, ще отидат в нейния кабинет. Няма да идват тук. Коул реши, чу кабинетът й е по-удобно място за чакане. Намира се в осмо северно крило, много близо до реанимацията на хирургията, където ще настанят госпожа Форестър, щом излезе от операционната.

Щом излезе от операционната.

Ако излезе от операционната.

„Ако“.

— Ще се радвам да ви заведа до кабинета на Пейдж. Секретарката й Алис е тук, така че кабинетът е отворен, има и кафе.

— Знам къде се намира кабинетът й — рече Стюарт. — Но все пак ви благодаря.

— И аз го знам — добави Гуен. — Благодаря. Мисля да отида направо там.

 

 

Джак се надяваше, че знае къде е Пейдж, молеше се да е там. Със сигурност можеше да каже, че не се е прибирала в дома си. Според съседа на Пейдж, документите на асоциацията на квартала били донесени между осем и десет предната вечер. Надяваше се и се молеше, въпреки думите на специалиста по диализа, Пейдж да не беше напуснала отделението по хемодиализа, да не беше предприела краткото пътуване по ярко осветената улица към дома си в полунощ, надяваше се, че не се е изложила на опасност както извън дома си, така и от някой натрапник като Джак, който така лесно беше влязъл там, където винаги се е чувствала сигурна.

Джак също се надяваше и се молеше, че ще намери Пейдж заспала в реанимацията, не в нейното легло и във време, през което обикновено се будеше. Имаше вероятност, каза си Джак, докато на бегом изкачваше стълбите към пето западно крило. Стаята й беше отдалечена от стаята на медицинските сестри, намираше се в другия край на отделението. И тъй като всички мислеха, че Пейдж си е отишла у дома в три сутринта, стаята й щеше да остане празна, докато пристигне санитарят, който я чистеше.

Пейдж сигурно спеше, просто спеше. Не е възможно да е тръгнала към дома си по същите стълби, по които се качваше Джак сега, и замаяна от първия си осемчасов сеанс диализа, се е спънала, паднала е и си е ударила главата.

Не е възможно и абокатът на Пейдж да протече, след като са изключили апарата. Не е възможно да открие дъщерята в локва кръв само час, след като майка й е била намерена в това състояние.

Никога.

Джак не откри Пейдж на стълбите, които изкачваше по три наведнъж. Нямаше жива душа. Нито на първия етаж, нито на третия, нито на петия.

Останал без дъх, той пристигна пред стаята, където я беше целунал за лека нощ. Вратата беше затворена. Отвори я бързо и тихо. Бързо и тихичко пристъпи към леглото, където лежеше тя.

Спеше. Просто спеше.

Главата й не тънеше в локва кръв, за разлика от майка й, чиито руси коси бяха пропити с кръв. Пейдж дишаше дълбоко и бавно, отново, за разлика от майка си. Руменина покриваше лицето й, стоплена от сънищата, които сънуваше.

По устните на Клер Форестър нямаше усмивка, а изражението й издаваше силна болка, сякаш в последните секунди, преди да изпадне в безсъзнание, е разбрала какво става и прошепнала, умолявала: Не, за бога, не!

Дъщерята на Клер се усмихваше в съня си. Джак посегна да я събуди. Но се спря, преди да я докосне. Защо да я буди от щастливия сън, за да се срещне с реалния кошмар? Нямаше нужда от съгласието й за операцията. Тя и без това вече беше започнала. Тя не би могла, дори и след като осъзнае какво се е случило и се случва сега, да повлияе на изхода, а това от своя страна, според Джак, щеше да се превърне в истински кошмар.

Той беше видял колко кръв изгуби Клер. Беше видял и самата Клер. Джак искаше да докосне Пейдж. Но отдръпна жадуващите си ръце и излезе от стаята, за да се обади по телефона.

 

 

Гуен се втурна в кабинета на Пейдж, както Джак Логан беше влетял в реанимацията. Искаше да е там, където й е мястото, до сестра си, когато я открият.

Където й е мястото. Само тя знаеше за това законно право.

Що се отнася до Пейдж, Гуинет Сейнт Джеймс беше за нея гримьорката, с която беше споделила мисли в събота следобед, а в понеделник беше провела кратък разговор. Гуен беше оставила бележка за причината за срещата между Бет Логан и Пейдж. Това беше всичко.

Ако я попитаха, без съмнение Пейдж би казала, че отношенията им са приятелски. Дори може да отбележи учудването си от факта колко удобно се е чувствала в компанията на Гуен. И че би искала да се вижда по-често с нея. Дори беше възможно Пейдж Форестър да си признае, че макар да описа Гуен като своя приятелка, за да убеди Коул, че се намира в сигурни ръце, това й беше приятно. Точно така. Тя вярваше, че двете с Гуен могат да бъдат такива. Но при други обстоятелства Пейдж би била по-склонна да представи Гуен такава, каквато си и беше — специалист по маскирането, създал маска за Луиз Йохансън, за да умре в дома си.

След всичко това Пейдж би се зачудила какво прави Гуен толкова рано в кабинета й точно в този ден. Всъщност може би щеше да си зададе въпроса какво изобщо прави Гуен в медицинския център. Но Пейдж не попита. Беше прекалено любезна. Освен това, съзнанието й беше обзето от тревога за майката, която обичаше. Възможно беше обаче, някои подсъзнателни въпроси да я безпокояха. Дали Гуен Сейнт Джеймс, колкото и да изглеждаше приятна, не беше гладен лешояд? Дали гримьорката не подушваше приближаващата се смърт и кръжеше мълчаливо и бдително, изчаквайки момент да приложи уменията си и да задейства хищните си нокти?

Може би Гуен беше чула, че бледото лице на Клер Форестър скоро ще има нужда от разкрасяване… за да може Алън да познае любимата си жена и да я пожелае, когато най-после се съберат отново. В най-добрия случай присъствието на Гуен щеше да изненада Пейдж. В най-лошия, щеше да й подейства като мъчение.

Изглежда Пейдж нямаше нужда от нея. Джак беше там.

А мъжът на Ейприл беше достатъчен. Но там щеше да е и Стюарт, да подкрепи Пейдж. Алис също. И всички загрижени медицински сестри, лекари, социални работници, рентгенолози и така нататък. Когато зави зад последния ъгъл към кабинета на Пейдж, Гуен ги видя. Тя беше аутсайдер. Гледаха на нея като на аутсайдер, като някой, спрял се на ръба на морската скала, за да наблюдава дядото, осакатен от мълния, бабата с половин лице, бащата, който умира, и майката с кръвоизлив от разкъсване на плацентата, причинило раздялата на близначките още в утробата.

Само Гуен знаеше, че двете с Пейдж са се прегръщали в майчината си утроба. Докосвали са се, усмихвали са се и са се успокоявали.

Тя се обърна и избяга, така и не стигна до кабинета на сестра си.