Катрин Стоун
Другата близначка (24)

Двадесет и трета глава

Персоналът на спешното отделение нямаше навик да проверява дали Коул Рансъм е дежурен. Той едва ли не винаги беше дежурен. А и на никой не би му хрумнало да пита оператора дали хирургът има почивен ден, защото той никога не взимаше почивка. Дори да беше ясно, че не е дежурен и си е взел два почивни дни, те пак щяха да се обадят в апартамента му. И то без извинение.

Нямаше време за такива любезности. Когато Коул вдигна слушалката, го посрещнаха следните думи:

— Имаме нужда от вас.

— Разкажете ми — нареди Коул, когато четири минути по-късно влезе в травматология №3.

Струпалите се медицински сестри и лекари му направиха път, щом чуха гласа му. Докато слушаше, направи преглед. Коул забеляза много неща. Една пребледняла от загубата на кръв жена с надут корем. Имаше язва или може би рак, който беше причинил не само масивен кръвоизлив, но и перфорация. Затова коремът й беше уголемен. Изтънялата стомашна стена пропускаше въздух, кръв, киселини и бактерии към перитонеума. Освен това Коул видя нещо, което очакваше да види в такъв травматологичен център. За краткото време, докато пациентката в критично състояние беше престояла в спешното отделение, бяха направени всички наложителни интервенции, а необходимите изследвания изпратени в лабораторията. Не беше случайно. Всички от травматологичния екип, които се бяха погрижили за нея, си знаеха задачите предварително, от разрязването на дрехите й, насочването на артериалния кръвен поток, инсталирането на система, ако се налага и с разрез, слагането на катетър, до апарат за интубация.

Когато всичко това се правеше от опитен екип, процесът на стабилизиране протичаше бързо, целенасочено и изключително тихо. Нямаше нужда от напомняне да се провери пулса или дали всички изследвания в лабораторията бяха поръчани спешно. Изречени спокойно, думите най-вече служеха, за да дадат съответната информация за прегледа: жизнени показатели, огнестрелни рани, открити фрактури, или церебрално мозъчна течност, изтичаща през носа.

В такива моменти на живот и смърт пациентите не изпитваха свян. Нямаше място за това. Оцеляването им зависеше от способността на травматолозите експерти да забележат и преценят всичко.

Коул умееше да забелязва и преценява, както се изразяваше един от колегите му травматолози.

— Намерили я в безсъзнание в локва кръв. Не е лежала дълго. Малко преди това се е намирала в кухнята в дома си.

— Някакви стари оплаквания от болки в стомаха?

— Не, според приятеля на семейството, който я доведе. Той е в чакалнята.

— Други данни?

— Агорафобия. Няма данни за алергии.

Коул не попита за относителната гъстота на кръвта й. По шоковото състояние, в което тя се намираше, и по бледността й той познаваше, че хематокритът й е опасно нисък, но го стабилизираха. Вече й преляха една банка кръв. А втората беше готова за вливане.

Коул поръча лабораторните изследвания, защото само прегледът не можеше да му даде ясни показания, но вярваше, че те щяха да се стабилизират.

— Амилаза?

— Изключително висока.

Това означаваше, че язвата беше засегнала панкреаса, причинявайки възпаление и поражение, а това от своя страна можеше да доведе до усложнения. Навлизането на панкреатични и храносмилателни ензими в коремната кухина щеше да провокира храносмилателен процес, в известен смисъл щеше да се получи канибализъм на приемника. Коул забеляза ръцете й. Не носеше пръстен. Но вдлъбнатината на безименния й пръст предполагаше, че е носила халка, която наскоро е била свалена, вероятно от персонала в спешното отделение.

— Има ли съпруг?

Въпросът на Коул беше последван от тишина.

— Пейдж е нейното семейство — шефът на спешното най-после отговори.

— Пейдж?

— Това е Клер Форестър, Коул. Не ти ли казаха, когато те извикаха?

Бяха му съобщили, но Коул бързо затвори телефона и вече беше на път. Щом имаха нужда от него, значи наистина беше така. Името на пациента, дори диагнозата просто нямаха значение. Никога не бяха имали значение до сега, когато пациентката се оказа умиращата майка на жената, която толкова му напомняше за Ейлин.

Коул Рансъм знаеше историята на Клер и Алън Форестър. Всички в медицинския център „Пасифик Хайтс“ я знаеха. Дори кабинетът на Коул се намираше в павилиона на Алън Форестър, средствата за който бяха събрани от Клер.

— Къде е Пейдж?

— Не знаем. Опитахме на пейджъра й, по телефона, на мобилния, в кабинета й, Алис…

— Отделението по хемодиализа.

— Тя беше там — отвърна сестрата. — Осемчасовата й смяна приключила в три и половина през нощта и после тя се прибрала у дома. Вероятно си взима душ. Сигурно е забравила пейджъра си и не чува телефона. Другият мъж, който доведе госпожа Форестър, е тръгнал към апартамента й.

— Администраторът на болницата е вече тук — добави шефът. — Ако смяташ, че е необходимо да започваш операцията, преди да сме намерили Пейдж, за да даде съгласието си.

Коул не даваше и пукната пара за надлежно подписано съгласие за операция. Само се подписа, според изискванията на персонала на спешното, преди да внесат Клер в травматологична зала, където се зае с всички възможни интервенции с надеждата, че ще поддържа живота й, за да й направи операция. Когато времето беше от значение, когато животът беше изложен на риск, на първо място идваше грижата за пациента, и после служебните отношения с адвокатите.

Но Коул искаше Пейдж да е предупредена, че майка й щеше да умре.

— Обадете се на този номер — Коул назова номера, на който се беше обаждал един-единствен път, но беше запомнил наизуст. — Кажете на Гуен за случилото се и че не можем да открием Пейдж.

— Готово.

— Десет минути преднина за операционната — каза Коул, — и нека всички, които са на смяна в травматологията, да ме чакат там.

 

 

Гуен пристигна в чакалнята на спешното, тъкмо когато Коул се приближаваше към някакъв мъж, когото тя разпозна от снимката в „Градът и провинцията“, която сестра Мери Катрин беше изпратила. Стюарт Доусън сега беше облечен в костюм, целия изцапан с кръв.

Толкова много кръв. Кръвта на нейната майка. Навсякъде по дрехите му, ръцете му и по красивото му лице, което страхът беше променил.

Той я обича, осъзна Гуен. Той знае, че тя ще умре и това го убива. Не! Коул няма да й позволи да…

Ужасяващата мисъл на Гуен бе прекъсната от самия Коул. Хирургът изглеждаше спокоен и уравновесен. Но в тъмносивите му очи Гуен съзря смразяващ облак. Сякаш Коул имаше съмнения, че изобщо нещо можеше да се направи. Сигурно изражението му щеше да е още по-навъсено, ако знаеше, че нищо не може да се направи.

Тогава Коул я забеляза и тъмнината в погледа му се стопи.

— Не знам къде е Пейдж — каза Гуен.

— Не се притеснявай. Ще я намерим.

— Тя би искала ти да оперираш. — „Аз искам ти да оперираш. Имам ти доверие. Вярвам ти.“ — Сигурна съм.

— Аз ще оперирам, Гуен. Наистина нямам избор. — Коул насочи спокойния си поглед към адвоката и приятеля на семейство Форестър. — Има няколко неща, които трябва да знам. Ако вие, разбира се, сте наясно. Доколкото разбирам, госпожа Форестър страда от агорафобия. Взима ли някакви лекарства?

— За агорафобията ли? Нито за нея — отвърна Стюарт, — нито за каквото и да било друго. Клер изобщо не взима лекарства.

— Значи здравето й е добро?

— Отлично. Винаги се е радвала на отлично здраве. — Стюарт се съпротивляваше на вълната от чувства, която се надигаше в него, и успя да се концентрира. — Не. Чакайте. Греша. Когато се роди Пейдж, Клер имаше разкъсване на плацентата и прояви реакция срещу упойката.

— Каква реакция?

— В продължение на няколко дни беше омаломощена и от време на време объркана. Според лекарите това се дължало на факта, че организмът й изключително дълго се изчиства от лекарството.

— Знаете ли каква упойка й бяха дали?

— Не, съжалявам. Бих могъл да се опитам да разбера.

— Няма нищо.

Гласът на Коул прозвуча уверено. Дори се усмихна на Стюарт Доусън. Много доброжелателно от негова страна, но Коул просто не можеше да не го направи. Стюарт беше донесъл безжизненото тяло на Клер и я беше притискал до себе си по пътя към болницата, докато Джак шофираше.

Нямаше време да издирват упойка, дадена на някакъв пациент в някаква болница преди тридесет и една години. Нямаше никакво време.

 

 

Дори и през нощта краткият път до дома на Пейдж беше ярко осветен. И безопасен през цялото денонощие. Този маршрут онкологът и пациентката на диализа беше изминавала стотици, може би хиляди пъти. Сега Джак Логан вървеше натам. Той знаеше къде живее тя. Беше я оставил с колата след срещата на басейна и я беше изпратил до входната врата, която винаги беше заключена. Винаги. Но сега се отваряше, сега и всеки път, когато съседите на Пейдж отиваха на работа.

При други обстоятелства Джак щеше да се чувства неудобно, че толкова лесно се вмъква вътре, но сега изпитваше благодарност. Очакваше, че ще намери Пейдж в дома си на дванадесетия етаж. Сигурно вече е излязла от душа и се облича. Всеки момент в шпионката щеше да се появи сянката й и миг по-късно тя щеше да отвори вратата. Но времето минаваше, а нямаше и следа от сянката й, от Пейдж. Сутрешният вестник в найлонов плик, завит на руло, висеше на дръжката на вратата. А под него стояха листовете за последното събрание на асоциацията на дома, донесени едва тази сутрин. Или може би снощи?