Катрин Стоун
Другата близначка (22)

Двадесет и първа глава

Към десет вечерта Гуен беше в Интернет, когато телефонът й звънна.

Знаеше кой е. Беше казал, че ще се обади. Искаше й се да го беше сторил преди няколко часа, по-точно преди три часа, след като беше пожелала на сестра Мери Катрин лека нощ. В този миг се чувстваше толкова спокойна, увита в пашкул от любов, който обгръщаше десетилетия и континенти. Имаше кратка схватка с една своя фантазия. Какво от това? Фантазиите бяха нещо обичайно в света на мъжете и жените, който Гуен Сейнт Джеймс, измамницата, не населяваше в действителност. Не можеш да накараш някой да мисли за теб, без значение колко силно го желаеш. Колко често, без да има какъвто и да било житейски опит, тя беше казвала това на една от приятелките си?

С напредването на вечерта тя го повтаряше на себе си. „Не можеш. Той не иска. Не е виновен. Преодолей го. Вдигна телефона с едно сърдечно здравей.“

Коул отвърна на поздрава й малко по-сдържано, но усмихнато.

— Първоначалните ти изследвания са напълно в нормата.

— Значи мога да стана донор, ако Пейдж бъде убедена и ако резултатът от последното изследване е отрицателен.

— Чудех се дали знаеш за това.

Това изследване се правеше в последния момент, един тест малко преди самата трансплантация. Реципиент, на който е била преливана кръв, имал е предишни трансплантации или бременности, можеше да развие антитела срещу антигените в бъбрека на донора. В този случай трансплантацията можеше да бъде отложена или отменена.

— Трябваше да се досетя, че знаеш.

— Често ли са й преливали кръв?

— Не. Вместо това взимаше еритропоетин.

— Добре.

— Реши ли какво ще правиш утре?

„Да. Фантазия след фантазия.“

— Нищо.

— Тоест?

— Коул, не е нужно да правиш това.

— Кое?

— Да бъдеш мил с мен. — „Да се преструваш, че те интересувам.“

— За какво намекваш?

— И ти си се изследвал, нали? Затова разполагаш с резултатите на Пейдж. Искал си да й дадеш единия си бъбрек.

— Също като теб. Толкова ли е ужасно?

— Не. Разбира се, че не. Така постъпват хората, които се обичат.

— Не съм влюбен в Пейдж. И ако имаш друга информация, в което се съмнявам, Пейдж няма никакви чувства към мен.

— Но ти си толкова загрижен за нея.

— Права си. Така е. Пейдж ми напомня някой, когото познавах.

— И когото си обичал.

— Обичах Ейлин. Така както бих обичал сестра си, ако имах такава. Сестра, Гуен, не любима.

Разликата между двете, както и желанието му бяха ясни. Гуен беше любимата, неговата любима, ако искаше да бъде.

Ако смееше.

— Може ли да отидем в Кармел?

— Разбира се. — Гласът му имаше нежност и задоволство. — Можем да отидем, където поискаш.

— Има едни места в Кармел и в Монтърей, които бих искала да видя. Две болници и един пансион, който някога беше манастир.

„И едно място на магистралата, откъдето е излетяла една кола.“ Утре мястото можеше да бъде също толкова коварно. Дъждът, който току-що бе завалял в Сан Франциско, беше според синоптиците предвестник на първата снежна буря. Точно толкова коварно. И същевременно не беше. Щеше да предупреди Коул за опасността.

— Имам карта.

— Добре, ще разгледаме тези места. И ще прекараме нощта в едно от тях.

Гуен чу незададения въпрос — или може би въпросът беше неин.

— Коул?

— Гуен?

— Нищо.

— Наистина ли?

— Да.

— Гуен, ще си прекараме чудесно. Ще е хубаво да сме просто заедно.

 

 

— Тук е Стюарт Доусън — започна телефонният секретар. — Ако искате, оставете съобщение след сигнала.

— Стюарт, Клер е. Вероятно още си на вечерното парти у Мариел и се запознаваш с новия й приятел. Тя е удивителна, нали? Толкова издръжлива. И безстрашна. Надявам се, че си харесал новичкия. Трябва да призная, че предполагах, че още не си се прибрал, но има нещо, което трябва да ти кажа, изпитвам нужда да ти кажа тази вечер. Сега. Не знам защо е толкова наложително. Но чувствам, че е така. Ето какво. Мислех си за нас двамата. За теб и мен. Колко много означаваш за мен, колко съм ти благодарна. Винаги си бил насреща. Винаги. От смъртта на Алън… и преди това. Помниш ли когато се налагаше Алън да прекарва по цяла нощ в болницата и аз ти се обаждах? Само, за да си поговорим?

Ти беше този, на когото се обадих, когато усетих за първи път, че Пейдж се движи. Алън беше в операционната, а аз бях толкова развълнувана. Ти веднага дойде и усети как рита. И да не беше така, пак щях да те повикам. С Алън щяхме да те повикаме. Но в този ден бяхме само ние двамата. Тримата. Ти, аз и Пейдж. Дори преди смъртта на Алън, тя вероятно е чувала твоя глас толкова често, колкото и неговия. Може би дори по-често. И след като той умря, ти стана за нея бащата, от който толкова се нуждаеше. Тя нямаше майка, на която… О! Спрях, за да ти дам възможност да възразиш. За да мога после аз да ти възразя. Но телефонният секретар е по-доброто решение. И така, докъде бях стигнала? Пейдж те обича толкова много.

Клер стискаше здраво слушалката, сякаш беше последният спасителен пояс в бушуваща буря. Не можеше да я пусне. Боеше се.

— Чувствам се много странно. Вчера открих мои стари вещи, моя живот преди да срещна Алън — и теб — преди онзи празник на Вси светии на площад Жирардели. Там бяха дните ми от времето, когато рисувах на улицата, и една снимка на семейството ми, правена за Коледа, месец преди да го напусна, на която сме всички — общо девет души.

Стюарт, аз бях дъщеря и сестра, която напусна дома си на седемнайсет и никога повече не се обади. Обичах родителите си, сестрите си, братята си, моят брат близнак. Просто нямах място сред тях. Алън искаше да ги покани на сватбата ни, но аз не можех. Това, че се опитвах да свикна със семейство Форестър, беше повече от достатъчно.

Но когато забременях и започнах да се сближавам с Розалинд, с Алън решихме да имаме истинска семейна Коледа. Със семейство Макензи, семейство Форестър и ти, разбира се, и Мариел. Щяхме да го обсъдим с четирима ви в Кармел и може би дори да се обадим на семейството ми оттам. Не помня след смъртта им да съм решавала да не поддържам връзка със семейството си, но точно това се случи.

Заслужават да научат нещо за дъщеря им, която изчезна. Заслужават го от години. Аз съм непокътната в сърцата им, също както и те в моето. Стюарт, ще протегна ръка към изгубеното си семейство. Скоро. Но най-напред ще протегна ръка към Пейдж — моята собствена липсваща дъщеря. Трябва да го направя. Може би, ако започна от самото начало и споделях нея радостта си от мига, когато разбрах, че е вътре в мен, можем да открием мястото, където се загубихме… и да го загърбим. Питам се дали това съм търсила в неясните си спомени, че тичам в дъжда. Мястото, където загубих моята Пейдж.

Говоря несвързано, нали. След малко ще ти разкажа един сън за мен и теб. Аз не съм безстрашна като Мариел. Изобщо не съм безстрашна. Но ще ти разкажа… По-точно на телефонния ти секретар за съня си. Винаги можеш да се престориш, че системата за запис се е развалила и съобщението ми е било изтрито. Чувствай се свободен да го направиш, Стюарт! Или веднага изключи…

Болката се върна отново, като юмрук с остри нокти, който сграбчваше стомаха й, а после се извиваше отново и отново, като забиваше ноктите си дълбоко навътре.

— Всъщност, като размислих… — едва успя да каже тя. После събра силите си и като се опита да звучи весело, каза: — Реших да си легна! Сън като сън, безсмислен и глупав, но причината да ти се обадя беше важна и съществена. Да ти благодаря от цялото си сърце и завинаги, за всичко.

 

 

— Е, Стюарт, какво мислиш за него? — зададе въпроса си Мариел малко преди полунощ, малко след като последните й гости си бяха тръгнали от имението „Ноб Хил“.

— Това, което мисля, е, че е женен.

— И?

— Че е с петнайсет години по-млад от теб.

— Схватлив както винаги! И като заядлив правозащитник, какъвто си, веднага се захвана с двете му най-прекрасни качества — другите две са, че е дяволски секси и запленен от мен. Стюарт, не ме гледай така! Толкова ли е трудно да си представиш, че проявява интерес към мен?

— Изобщо не е трудно. Въпросът е защо ти се интересуваш от него.

— Той е секси, млад е и е влюбен в мен — а най-хубавото е, че е женен.

— Не е нужно да преследваш чужд мъж.

— Само да отбележа, че той преследва мен. Не искам да я напусне. Не искам да се омъжвам отново, за него или за когото и да е друг.

— Мариел, ти заслужаваш повече от това. Можеш да имаш повече от това. Под нивото ти е.

— Стюарт, чуваш ли се? За мен е унизително да имам връзка с мъжа на друга жена, но няма нищо лошо в това ти да си влюбен в жената на друг мъж? Защото Клер е жената на Алън. Сега и завинаги.