Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Twin, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Златина Тенева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati(2011)
- Разпознаване и корекция
- ganinka(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Катрин Стоун. Другата близначка
ИК „Коломбина прес“, София, 2003
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-706-117-8
История
- —Добавяне
Двадесета глава
— Разказах ти как се срещнахме на една сватба през лятото. Аз бях шафер, а тя шаферка. По време на церемонията свиреше на арфа.
— На арфа? Това е толкова…
— Божествено? Това е точната дума за начина, по който свиреше и начина, по който изглеждаше, докато свиреше.
— Оптическа измама?
— Тогава не ми се струваше така. Тя беше толкова ефирна. Дори името й. Хелън Грейс. Малко преди да се срещнем, беше изпратила запис за прослушване в консерваторията „Карилън“ в Грейт Фолс, Монтана. Това е малко частно училище, световноизвестно с успеха на възпитаниците си. Хелън не мислеше, че има сериозни шансове. Сама се беше научила да свири на няколко инструмента и свиреше на арфа от по-малко от три години.
— Но е била талантлива.
Джак кимна.
— Също като Бет. На сутринта след нощта, която прекарахме заедно, откарах Хелън на летището, пожелах й късмет, предрекох й, че ще успее и докато не ми се обади в онзи ноемврийски понеделник, изобщо не очаквах вест от нея.
— Да се ожените ли искаше? Затова ли се обади?
— Не съм сигурен защо се обади, нито какво очакваше да кажа. Беше разбрала същата сутрин и предполагам, че имаше нужда да сподели с някого. С мен. Не мисля, че беше мислила за бъдещето. Беше изумена, но се съгласи, когато й предложих да се оженим. И изпита огромно облекчение.
— Защото това е означавало, че ще може да продължи кариерата си?
— Това е така, но мисля, че причината беше друга. Може би е знаела, че не може да бъде майка на Бет, и беше благодарна, че аз бях насреща. Бяха я приели в „Карилън“. Очакваха я с нетърпение да постъпи там в началото на януари. Аз я насърчих. Нямаше причина да не можем да живеем в Грейт Фолс. Преместих се там наскоро след нея. Планирах да намеря жилище за нас, работа за мен и през месеците преди раждането на бебето да науча малко повече за жената, за която се бях оженил. Тя беше от голямо семейство. Беше най-голямата от петте деца. Нито едно от които — нито родителите й — присъстваха на сватбата ни. Нито се обадиха. Нито ни писаха някога.
— Каза ли ти защо тя и семейството й са били отчуждени?
— Не. Просто не отричаше очевидното — това, че бяха. Не научих много за Хелън през месеците преди раждането на Бет. Тя имаше стая в консерваторията и предпочиташе да стои там. Стаите за репетиция бяха винаги отключени и тя обичаше да свири посред нощ. Ето защо се върнах в Сан Франциско, живеех с родителите си и работех с различни предприемачи, които познавах. Събрах достатъчно пари, преди Бет да се роди, за да мога да остана вкъщи с нея през първата година. Отлетях обратно за Грейт Фолс два дни преди термина на Хелън.
— Сигурно с Хелън сте си говорили по телефона през това време.
— Да. Не много. Когато се обаждах, за да попитам как е, тя ми говореше за страстта си към музиката и колко е вълнуващо, че е в „Карилън“, и дори за това колко ми е благодарна, че съм я насърчил да отиде там. Ако не питах за бременността й, тя не я споменаваше — и дори когато я питах, винаги звучеше малко учудено, сякаш беше забравила… или беше издигнала огнена стена между бебето и останалата част от живота си. Сигурен съм, че никога не е говорила на Бет, докато беше в утробата й.
— Но Бет е чувала музиката. Арфата на Хелън.
— Вероятно и инструментите, на които са свирили другите студенти. Хелън роди два дни след термина си. Беше дълго, тежко раждане. Лекарите искаха да остане в болницата няколко дни, но тя настоя да напусне само след ден. Откарах я до консерваторията. Искаше да свири на арфата си. После се върнах в болницата, за да бъда с Бет. След два дни заведох момиченцето си у дома.
— А Хелън?
— Остана да живее в консерваторията, както преди. Хелън беше там, където искаше да бъде, аз също. Съжалявах я, като знаех какво пропуска, но в редките случаи, когато си беше вкъщи, тя се чувстваше така неловко с Бет, че когато си тръгнеше, беше истинско облекчение.
— Знаеш ли защо се е чувствала неловко?
— Не. Тя признаваше, че е така, но отказваше да говори за това. Казваше само, че никога не е умеела да гледа бебета.
— Но ти не се чувстваше неловко с Бет?
— Ни най-малко. Да се грижиш за Бет беше лесно — истинска радост. Макар че за нея невинаги беше лесно или радостно. В началото сънят й беше неспокоен. Будеше се често и плачеше. Обикновено я успокоявах, като я взимах на ръце. И й пеех. От начина, по който реагираше на музиката, разбрах защо плачеше.
— Музиката й е липсвала.
— Да. Беше свикнала, може би даже се беше пристрастила към звука от арфата на Хелън. И страдаше от липсата на нощната си доза музика. Помолих Хелън да ни направи запис и оттогава тя спеше спокойно по цяла нощ. Към края на лятото Хелън временно се прибра вкъщи. Нямаше друг избор. Боядисваха общежитието, в което живееше. Бет вече не беше неспокойна. Казах на Хелън това и Бет й го показа. Когато я поставях в прегръдката на Хелън, Бет й се усмихваше и гукаше. Но това нямаше значение. Хелън веднага ставаше нервна и не след дълго настояваше да я взема обратно. И през следващите няколко дни изобщо не я докосваше. По средата на двуседмичния престой на Хелън Бет започна да киха. Първата й истинска настинка. Нямахме овлажнител и реших, че трябва да купя. При други обстоятелства бих взел Бет със себе си, но Хелън беше там и аз излязох, след като бях изкъпал Бет в гореща вана и тя беше заспала. Обещах на Бет да се върна след по-малко от час. Мислех да напазарувам, но после реших да не го правя и се прибрах след по-малко от трийсет минути. Хелън беше толкова притеснена, че ще излизам. Даже предложи да излезе вместо мен. Мислех, че ще е добре за нея да остане насаме с Бет. Разбира се, не очаквах Бет да се събуди.
— Но се е събудила.
— Да. — Гласът на Джак беше тих. Предвещаващ опасност. — Събуди се. Чух писъци още преди да отворя вратата. Пищеше Хелън. Не Бет. Която плачеше така, както никога досега. Изтичах в стаята на Бет, обзет от страх какво ще открия — Хелън се беше надвесила над креватчето и пищеше. Замахваше.
— Но не удряше?
— Не. Беше се свила в най-далечния ъгъл на стаята, опряла гръб в стената. Гледаше като обезумяла. Неистовите й писъци умоляваха Бет да млъкне. Казах на Хелън да излезе от стаята и останах с Бет, докато се успокои и заспи. После отидох да потърся Хелън. Тя беше ужасена. От мен. Стоях на разстояние и разговорът ни беше кратък. Не я попитах защо е направила това, което направи. Не ме интересуваше. Отговорът беше без значение. Не исках повече да се доближава до дъщеря ми. Не се отнесох с особено разбиране към нея.
— Но е било разбираемо.
— И приемливо за Хелън.
— Дала ти е родителските права над Бет?
— С радост.
— Имаш ли вест от нея?
— Не. Нито от нея, нито за нея. Нарочно не търсех компактдисковете й, нито информация за концертите й. А и не съм сигурен, че има такива. Честно казано, не я познавам. Това не ме интересува. Никога не ме е интересувало. — Джак си пое дъх. Въздъхна. — Но сега… Трябваше да се досетя, че Бет ще иска да знае. Веднъж говорихме за това, когато беше на шест. Прочетох написаното по въпроса и дори обсъдих случая с психиатър. Възнамерявах да кажа на Бет, че Хелън беше добър човек и талантлив музикант. Ако ме беше попитала, щях да кажа, че тя не е виновна за провала на брака ни. Но Бет не ме попита. На шест години този въпрос не я вълнуваше.
— Но е запомнила какво си й казал, Джак. Че е било невъзможно тримата да бъдете семейство и че имаш късмет, че е останала да живее с теб.
— Тя помни това?
— Съвсем ясно. Освен това не крие, че Хелън не й е липсвала през всичкото това време. Не й липсва и сега. Просто иска да знае. Ще говори с теб, щом реши какво точно да те попита.
— Май трябва веднага да помисля за отговорите. Ще бъдат много по-трудни, отколкото когато беше на шест. Благодаря, че ми каза Пейдж. Това е добра новина. — Джак се усмихна. — Наистина.
— Джак, тя те обича.
— Знам, че е така. Как се чувстваш?
— Изглеждам уморена, нали? Да не кажа „изцедена“. — Пейдж погледна кръвта си направи кисела гримаса. — Това е характерно за диализата ми. Губя енергията си и после си я възвръщам, когато процедурата приключи и поспя малко.
— Можеш да поспиш. Аз ще наблюдавам машината.
— Докато аз спя?
— Защо не?
— Не знам дали ще мога да спя, докато си тук.
— Можем да опитаме. Или ако обещаеш, че ще се опиташ да заспиш, мога да те оставя на грижите на многобройните монитори и аларми.
— Мисля, че това е, което трябва да направиш.
— Тогава ще го направя. Но съвсем скоро, докторе, ще те нахраня. И ще те целуна.
„И ще те гледам как спиш.“
Пейдж отвори широко сънливите сини очи.
— Ще ме целунеш?
— Не ти ли казах, че това е едно от нещата, които се надявах да направя преди дванайсет години?
— Не. Не си.
— Но беше. И е.
— О!
Безспорно при сегашното си положение Пейдж Форестър нямаше как да не го изслуша и да не приеме целувката му. Но жената, привързана към апарата за диализа, никога не се беше чувствала по-свободна.
А колкото до думите, които свързваше със себе си — думи като крехка, уморена, вцепенена, напрегната — те също я освобождаваха.
— О! — повтори Джак.
После, когато той я целуна и тя отвърна на целувката му, и двамата прошепнаха, усмихвайки се учудено:
— О!