Катрин Стоун
Другата близначка (20)

Деветнадесета глава

Номерът на мобилния телефон на Джак Логан, който бе открила преди месеци в „Жълтите страници“, беше точно там, където Пейдж го беше оставила, в горното ляво чекмедже на бюрото й. След двесекундно колебание тя го набра.

След около още осем секунди, той се обади.

— Логан.

— Джак, Пейдж е. — Връзката беше добра. Гласът му се чуваше ясно, както й шумът от строителните работи. — В неподходящ момент ли се обаждам?

— Ни най-малко. Как си?

— Добре. Благодаря.

Когато Джак се обади отново, шумът беше изчезнал.

— Но нещо не е наред.

— Не, всъщност има нещо хубаво. Поне така мисля. — Предположи, че Джак ще се успокои, като разбере, че това, което тревожи Бет, не е прехласване по нечий чар. Нито, че е обсебена от мисълта за теглото си, въпреки че е слаба. Или че страда от младежки гняв, който може да доведе до самоубийство. Много успокоен. Въпреки собствените си чувства по отношение на бившата си жена.

— Ще имам по-добра представа доколко е добро, след като го обсъдя с теб.

— Звучи интригуващо. Кога трябва да се състои разговорът ни?

Имаше предостатъчно време, за да го предупреди. Бет щеше да обмисля нещата поне още няколко дни. Но колкото по-рано Джак разбере, толкова по-рано ще се успокои, и толкова по-рано ще помогне на Бет да проговори.

— Тази вечер. След като Бет си легне?

— Не е нужно да е толкова късно, ако ти не си заета. Бет ще нощува у Дайна.

— Тогава мога да ти се обадя след 7:30.

— Мога да дойда да те взема, когато ти е удобно. Когато е най-добре за теб?

— Не мога, Джак.

— Можеш да говориш с мен по телефона по всяко време, но не и лице в лице?

— Довечера съм на диализа.

— Ти си на…

— Да.

— Никой не ни чува. Само двамата сме. Неудобно ли ти е?

— Диализата ли? Не. Малко е ограничаваща, но си струва всяка секунда.

— Колко продължава всяка диализа?

— Досега беше по четири часа три пъти седмично. Но от тази вечер ще се опитаме да увеличим всяка процедура до осем часа. Ето защо мога да ти се обадя по всяко време.

— Нали не смяташ да спиш?

— Смятам да опитам. Но не съм сигурна, че ще мога.

— Защото си в едно помещение с много хора ли?

— Не. Отделението по хемодиализа е в централния корпус на болницата и стаите са самостоятелни. Възможно е да се спи. Но въпреки че диализата е чудотворна, малко е обезпокояващо това да пречистват кръвта ти в някаква машина.

— Какво може да се обърка?

— Нищо! Като изключим една-две секунди. Внимателно ни наблюдават, има алармена сигнализация. Но, Джак, ти ме познаваш. Аз имам натрапчиви мисли. Тревожа се, така че внимавам.

„Джак, ти ме познаваш.“ Да, така беше. Уязвимата Пейдж. Която не беше започнала да се опознава.

— Пейдж, хрумна ми нещо.

— Какво?

— Че ако стаите са самостоятелни, сигурно допускат посетители.

 

 

Знам, беше казал Коул, тихо и искрено. И в следващите часове думите му имаха опустошителен ефект върху Гуен. Миналата нощ Гуен го беше попитала какво иска. И отговорът, че иска да му вярва, несъмнено беше искрен. Колкото повече се доверяваше на Коул, колкото повече му вярваше, толкова по-вероятно беше той да получи това, което най-много иска: нов бъбрек за Пейдж.

Била е права през цялото време. Коул беше загрижен, и то много, за Пейдж.

Но Коул и Пейдж не бяха любовници, както не бяха и съучастници в заговор. Никой от двамата не знаеше, че тя е близначка на Пейдж, и Пейдж нямаше представа за страстта, която Коул изпитваше към нея.

Фенерът, който Коул носеше за Пейдж тайно, светеше. Гореше поради решителността на хирурга да спаси живота й. Решението на Коул да включи Гуен в постигането на тази цел беше внезапно. Когато се срещнаха — случайно — в събота, той забеляза, че Гуен иска да защити Пейдж, така както и той, и може да бъде съюзник в усилията му да убеди Пейдж да се съгласи на трансплантация.

„Ето един въпрос, който може да бъде зададен от приятел.“

Това несъмнено беше всичко, което Коул предполагаше, че Гуен би направила. Да поговорят. Да я попита. Да я убеди. И когато приятелката на Пейдж сама предложи да стане донор, Коул беше благодарен. И заинтригуван, и загрижен. Все пак Гуен беше жената, която може да спаси живота на Пейдж.

Коул не я беше предал. Гуен беше предала себе си. С невъзможните фантазии за него.

 

 

Джак пристигна в отделението по хемодиализа в седем и четиридесет и пет, както беше казала Пейдж. Дотогава щеше да бъде настанена в стаята си, привързана за машината. Така и беше.

Облечена с голяма за нея бяла риза, широки джинси и дебели вълнени чорапи, тя седеше върху завивките, подпряна на няколко възглавници. Двете дебели игли в абоката й не се виждаха, както и самият абокат, увит в бяла марля. Ако се получеше прекъсване в артериалната линия, пренасяща кръв, която да бъде пречистена от отровите, или във венозната линия, по която вече пречистената кръв се връщаше в нея, марлята щеше да почервенее.

Алармата щеше да се задейства.

Засега се чуваше само тихото бръмчене на апарата, чийто механизъм заинтригува инженерът от Станфорд. Впечатли го.

— Забележително — отбеляза той.

— Да — съгласи се Пейдж. — Така е, наистина. С това как работи, какво прави и че е на разположение на всеки, който се нуждае от него. Невинаги е било така. Само допреди трийсет години комисии разглеждаха молбите на кандидатите за диализа и решаваха кой да бъде одобрен и кой не.

— Кой да живее и кой да умре?

— Да. Не знам как са го правили. Как са били в състояние да го правят.

— Това лекарски комисии ли са били?

— Не, въпреки че предполагам, че в тях е имало и лекари. Но доколкото разбирам, повечето от членовете са били просто граждани. Те са произнасяли решението си, присъдата на живот или смърт е влизала в сила, без право на обжалване. Не е било лесно за никого.

— Предполагам — каза Джак. Огледа още веднъж апарата и пластмасовите тръбички, изпълнени с кръвта й, и изражението му помръкна.

— Джак, можеш да си тръгнеш и аз ще ти се обадя.

— Пейдж, няма да си тръгна. Няма част от мен, която да иска да го направи. Мислих си за това, че не искаш майка ти да узнае. Независимо дали страда от агорафобия или не, би било тежко за нея, за всеки родител да бъде тук. Да гледа. Тя ще поиска да направи нещо. Да си размените местата, или нещо друго. Но тя би могла да направи нещо повече, нали?

— Да. Би могла.

— И ще го направи мигновено. Би ти дала и двата си бъбрека, ако се нуждаеш от тях. Знаеш, че е така. И има вероятност да се окаже идеалният донор, нали?

— Да.

— Е?

— Преди се чудех, бях обсебена от мисълта, дали наистина сме майка и дъщеря.

— Съмняваш ли се?

— Вече не. Със сигурност съм дъщеря на Алън Форестър, следователно и нейна.

— И?

— Не мога да се отърся от усещането, че ще отхвърля бъбрека й, независимо дали показателите ни отговарят. Няма логика, знам. Но ние сме толкова различни във всяко едно отношение.

— И какво, ако действително го отхвърлиш?

— Ще се чувствам така, сякаш съм отхвърлила нея. А не искам това.

— Сигурен съм, че за нея това не би било основателна причина да не стане донор. Още повече, че е много по-вероятно имунната ти система изобщо да не отхвърли нейния бъбрек. Прав ли съм?

— От медицинска гледна точка, да. И според статистиката. Но не и ако се вземе предвид страха ми. Ако пациентът наистина се страхува от дадена хирургическа процедура до такава степен, че да е сигурен, че тя ще е безуспешна, повечето лекари не биха пристъпили към прилагането й, колкото и ирационално да изглежда това.

— Лично се грижат за сбъдването на предсказанието?

— Случва се. — Пейдж въздъхна дълбоко. — Но, Джак, смятам да поговоря за това с нея.

„И може би докато обсъждаме това, бихме могли да поговорим и за отношенията ни, които никога не са вървели.“ Междувременно имаше и други отношения между майка и дъщеря, които трябваше да бъдат разгледани.

— Бет дойде да ме види днес.

— Така ли? Защо?

— Искаше да научи нещо за майка си и се чудела, дали не е онова момиче, което казах, че съм познавала. Онази, с която си се срещал в Станфорд.

Моята Бети. Тревожела се е през всичките тези месеци, а той не беше настоял да му каже какво не е наред. А е трябвало. Трябвало е.

— Хелън не учеше в Станфорд — каза Джак. — Учеше в по-горен курс в Охайо. Ти какво й каза?

— Че тя не е момичето, с което си се срещал, но че може би ще се сетя коя е, ако ми каже името й.

— Каза ли ти го?

— Не. — Пейдж не спомена за акта за раждане.

След миг, под тихото бръмчене на апарата, който филтрираше токсините от кръвта, Джак Логан също „разтвори“ вените си…