Катрин Стоун
Другата близначка (2)

Първа глава

Медицински център „Пасифик Хайтс“

Сан Франциско

2 ноември, събота

31 години по-късно, в наши дни

Гуинет Анджелика Сейнт Джеймс нямаше спомен да беше стъпвала в болница досега. По всяка вероятност бе родена на открито зад някоя дюна или под свод от борови клони. Майка й не я бе изоставила там. В края на октомври никое новородено не би могло да оцелее — особено, ако е родено като нея, както монахините й бяха казали, по време на буря.

Гуен така и не бе разбрала, че майка й е вървяла в дъжда до манастира Сейнт Джеймс, когато една добра самарянка предложила да я откара. Именно самарянката дала на сестра Мери Катрин новороденото момиченце, едно много здраво дете, което не се наложило да водят в болница.

И сега, за първи път през нейните трийсет и една години на добро здраве, Гуен престъпи прага на болницата не заради здравословен проблем. Причината бе по-скоро козметична. Лазерната хирургия беше много популярна. Резултатите бяха впечатляващи. Лазерната клиника в Медицински център „Пасифик Хайтс“ предлагаше най-съвременна технология и персоналът й беше световноизвестен. Гуен не би могла да мечтае за по-добро място, където да разпита относно прецизната процедура (кръвоносен съд по кръвоносен съд) с лазерни лъчи върху една четвърт от лицето й. Нито би могла да мечтае за клиника, където има по-голяма вероятност за постигане на резултати, които да променят живота й.

Единственото, което беше нужно да направи, беше да попита — ако смееше.

Гуен отпрати мисълта като отметна глава. Въпросът — ще се промени ли? Би ли могла? Щеше ли да посмее? — не беше нов, а причината за днешното посещение беше истинската смелост: смелостта на една осемдесет и една годишна прабаба.

Луиз Йохансън беше водила ожесточена борба с рака и въпреки че се предаваше, окончателната победа щеше да е нейна. Тя се прибираше вкъщи, за да прекара оставащите часове, минути, секунди, които силите й щяха да позволят.

Внучката на Луиз, Робин, беше тонрежисьор в телевизия „Фокс“, където гримьорката Гуен Сейнт Джеймс подготвяше стожерите на ефира да застанат пред камерите за обедните и вечерните новини.

Гуен знаеше, че бабата на Робин се бори с рака. Всички там знаеха. Но Робин споделяше най-много с Гуен, описваше всяка стъпка от лечението, всяка емоционална промяна. Тя споделяше с Гуен и благодарността си към онколога, който беше до Луиз във всеки момент. Доктор Пейдж Форестър беше поддържала живота на Луиз дотогава, докато Луиз искаше да се бори. Понякога доста умело, като внимателно балансираше ефективността на хемотерапевтичните средства и тяхната токсичност.

Но днес Луиз се прибираше у дома с вярата, че може да се пребори със страха от последните мигове. Боеше се, че видът й щеше да е твърде ужасяващ за внуците й. Беше отслабнала страхотно. Скулите й бяха изскочили и кожата й висеше.

Може би не трябваше да се прибира вкъщи. Робин се обърна към Гуен за съвет. Имаше ли начин да й придаде по-свеж вид, без да я направи да изглежда като клоун — или още по-лошо, като труп, натъкмен от неопитен погребален агент? Дали Гуен не може да й предложи по-различен начин на гримиране, обратното на това, което правеше за магнетичната водеща с най-висок рейтинг, Мадолин Митчел? Някоя рядко използвана техника, при която лицето изглежда пълно, не слабо?

Гуен предложи да гримира Луиз. Естествено. Би го направила, независимо дали живееше близо или далеч от болницата. По случайност апартаментът й се намираше на две минути път пеша; щеше да отиде в болницата, когато Робин поиска. И така, всичко беше решено. За Луиз щеше да е най-добре, ако двете с Гуен са сами по време на гримирането, между 1:30 и 2:00, след което Робин и доктор Форестър, която бе заминала за уикенда, но щеше да се върне, за да се сбогува, щяха да се появят.

Независимо как щеше да изглежда Луиз след грима (дори Гуен не можеше да направи много) и внучката, и онкологът й щяха да я склонят да остави дежурните да я качат в застланата с възглавници кола на Робин. Гуен пристигна в болницата в 1:15. Притеснението й, а не факта, че бе подранила беше причината, поради която дългите й крака запристъпваха по-бавно. Досега не беше виждала човек, съсипан от рак. Или от каквато и да е болест. Нито беше стояла при някой, който знае, че ще умре след броени часове. Гуен се закле да направи всичко възможно този ден да бъде прекрасен за Луиз. Каквото и неудобство или дори тревога да изпита тя самата, щеше да го прикрие.

Някак.

Гуен имаше какво да си спомня. Вярно е, че вече шестнайсет години никой не бе реагирал при появата на Гуен Сейнт Джеймс по друг начин, освен с нескрито одобрение. Но спомените за съжалението, дори ужаса лесно нахлуваха обратно.

Вторият поглед беше най-труден — когато най-напред видеха хубавата страна на лицето й и тя усетеше желанието на този, който я наблюдава, да види останалото. И когато го видеше, прибързаните очаквания правеха шока още по-шокиращ. Гуен не хранеше празни надежди за това как ще изглежда Луиз. Всъщност бе прекарала една неспокойна нощ, представяйки си най-лошото. И ако действителността се окажеше още по-ужасна, нямаше да има втори поглед. Нито неволен възглас на отвращение. Гуен беше чувала и това.

Не беше единствената, която наближи болницата. Не само нейните дълги крака внезапно забавиха стъпките си.

 

 

Другата жена вероятно се надяваше, че няма да достигне до тежките стъклени врати в същия миг, в който и Гуен. Че ще предотврати неизбежната — макар и мимолетна — среща с непознат? Не, не беше това. Тя не забелязваше Гуен. Или каквото и да било друго. Вървеше с наведена глава, потънала в мисли. Облечена бе в коприна и кашмир, в различни нюанси на кремаво и черно, в ансамбъл от панталон, блуза, сако — и перли. С този елегантен тоалет можеше да отиде където и да е в този изискан град. Нещо в поведението й говореше, че би била приета добре… навсякъде.

Но тя не се беше запътила към някой търг в Батърфийлд. Нито към някоя изложба на бижута в Тифани или Пърл Мун. Не отиваше и на рецитал в Ноб Хил — само за покровители на гилдията — в изпълнение на виртуозния челист на симфоничния оркестър. Вместо това отиваше на посещение в болницата. Приближаваше я с трепет. За да се сбогува с умиращата си баба или дядо може би, или родител, съпруг… дете.

Или тя самата беше пациентка. Мисълта хрумна на Гуен в мига, в който зърна лицето й, оградено от стилно подстриган ореол тъмнокестенява коса. Косата беше гъста и лъскава, но лицето беше слабо и бледо. А в тъмносините й очи имаше тревога. Може би тя също се беше запътила към северното крило, където беше онкологичното отделение.

Гуен първа стигна до вратата и я отвори широко.

— О! — възкликна аристократичният глас. — Благодаря.

— Моля — усмихна се Гуен. И я прониза необяснима болка за тази непозната.

— Помогнете й — шепнеше тя, докато елегантната жена пресичаше фоайето. — Някой да й помогне. Моля Ви.

Все някой щеше да го направи, реши Гуен. Пътешествието от фоайето до раковото отделение беше пътешествие през ярко осветен коридор с искрящи стени, лъскав под и усмихнат персонал. Посланието беше повече от ясно.

Това беше място за живот, не за смърт. Дом на надеждата, не на отчаянието. Всеки, който имаше куража да потърси помощ, щеше да я получи, стига да има смелостта да продължи.

Да се изправи лице в лице с Луиз Йохансън, което Гуен щеше да направи. Без втори поглед, закле се тя. Без значение колко съсипана изглежда старицата. Но Гуен не можа изцяло да сдържи учудването си. Възрастната жена не беше свита на кълбо в леглото си. Леглото беше току-що оправено, наистина, сякаш това беше хотел. Впечатлението за хотел, при това голям, отговаряше на обзавеждането. И на гледката. Луиз се наслаждаваше и на двете — на панорамата на побелелия океан, който наблюдавайте от удобния си плюшен фотьойл, разположен до прозореца. Халатът на Луиз беше пухкав, също като одеялото, което висеше от скута й до пода.

А самата Луиз? Като скелет. Като мъртвец. Но очите й заблещукаха и отпуснатите й мускули разтеглиха белите като тебешир устни в дръзка усмивка.

— Приличам на леко претоплен мъртвец, нали?

— Не. Изглеждате… — „толкова жива, твърде жизнена за човек, който умира…“ — Прекрасно.

— Ха!

— Наистина.

— Вие трябва да сте Гуинет Сейнт Джеймс, вълшебната гримьорка. Вие сте само за корицата на „Вог“. Честна дума, погледнете очите си, толкова честни, добри и сини като незабравки. А косата ви. Медена! Робин каза, че сте красива като фотомодел, и е била права.

„Не, не е била.“

— Е, госпожо Йохансън, аз съм Гуен.

— Луиз! Моля Ви. Робин ми каза също така колко мила сте с всички, включително с окаяните и измъчените. Виждам, че и за това е била права. Надявам се, че не сте толкова мила, че да ми кажете, че не се нуждая от грим.

— Не се нуждаете. Но вярвам, че мога да измисля нещо по-свежо и забавно.

— Тогава обезателно го направете! Винаги много съм харесвала забавните неща.

— Чудесно.

Гуен притегли още един фотьойл и седна срещу Луиз.

— Е, да видим в какво настроение сте днес.

— Мрачно с известни проблясъци.

— Не. Това не е, което виждам.

— Как е възможно?

Гуен се усмихна.

— Носи се слух, че мога да виждам и това, което се крие под външността.

— Истинската същност на човек? Оставяте я да изплува?

— Опитвам се.

— Къде се крие истинската същност? В сърцето? В духа? В душата?

— Не знам — промълви едва чуто Гуен. Но и тя се замисли.

— Дали някои се раждат безлични?

„Само аз.“

— Някой личности са по-колоритни от други. Вие, например. Само почакайте да видите палитрата, която крещи да излезе навън.

Гуен изучава лицето на Луиз още малко, после кимна решително.

— Добре, имам план. Първо малко овлажнител…

— Кожата ми е доста суха.

Гуен докосна застаряващото лице. Кожата беше толкова топла. Жива. И тънка като хартия. Цигарена хартия, увиснала върху лицеви кости.

— Не съвсем. Винаги използвам овлажнител. Открих, че това е, което запазва най-добре грима. Просто затворете очи и се отпуснете и… Не гледайте, докато не приключа.