Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Twin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
kati(2011)
Разпознаване и корекция
ganinka(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Катрин Стоун. Другата близначка

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-117-8

История

  1. —Добавяне

Осемнадесета глава

Съдова хирургия

Медицински център „Пасифик Хайтс“

Вторник, 5 ноември

— Гуинет Анджелика Сейнт Джеймс. — Коул прочете написаното върху болничния картон, който Гуен му беше дала. Същият, който беше получила от регистратурата предишния следобед. — Хубаво име.

Хубаво име, мислеше си Гуен, само дето не беше нейно. Днес вече не. Никога вече. Рождената й дата, 29 октомври, написана върху картона също беше грешна.

Макар и само с един ден. За разлика от името й, което е било грешно цял живот.

Тя беше момиченцето на Форестър. Белязаното момиченце на Форестър.

Другата близначка.

— Гуен?

— Да? О, дълга история. — Тя го гледаше, вярваше му. Имаше му доверие. — Която ще ти разкажа някой ден.

— Утре твърде рано ли ще е? Можем да прекараме деня заедно.

— Не си ли на работа?

— Не. Нито утре, нито в четвъртък.

— Защото си работил през уикенда ли?

— Защото се надявах да прекарам известно време с теб. Утре?

— Да. Утре.

— Добре. Ще ти се обадя довечера.

— Добре. — Гуен знаеше, че сега той разполага само с петнайсет минути. Каза й го, когато тя пристигна и й се извини. Но Коул можеше едновременно да сглоби инструментите за взимане на кръв, да попълва лабораторните формуляри, както направи току-що, да долови тихата й тъга и да говори. Така че тя каза: — Чудя се защо Пейдж е отказала да кандидатства за трансплантация.

— Не знам.

— Но какво предполагаш?

— Вероятно поради същата причина, поради която отказа да работи по-малко. Предложиха й да взима по-малко дежурства и да се грижи за по-малко пациенти. Но тя отказа.

— Иска да бъде достоен знаменосец за пациентите на бъбречна диализа навсякъде.

— Предполагам. Също така се чудех дали не изпитва нужда да усъвършенства диализата, преди да премине към трансплантация.

Гуен кимна. И тя си беше задавала същия въпрос. Имаше и друга възможност, Пейдж да е била заставена да чака, без да знае защо, точно както без да знае защо, Гуен беше взела решение, което я беше отвело при Пейдж.

— Знаеш ли коя кръвна група си?

— Нулева. Универсален донор.

— Добре. А здравословното ти състояние?

— Също е добро, доколкото знам.

— Бих могъл да ти взема кръв за изследвания за донорство, ако искаш. С твое разрешение.

— С мое разрешение?

— Изследванията включват тест за СПИН, хепатит, сифилис, и всякакви болести, които могат да се предадат при трансплантацията. Провеждането на тези тестове без изрично разрешение за това се счита от пациентите, да не говорим за адвокатите им, като недопустимо нарушение на неприкосновеността.

— Адвокатите им?

— Според закона, взимането на кръвни проби, без значение колко рутинни са те, без съгласието на пациента се счита за нападение и физическо насилие.

— Физическо насилие? Не е ли малко пресилено?

— Според закона, за нападение се счита всяка заплаха от телесна повреда. Доколкото си спомням турникетът попада в групата на инструментите за насилие, както и тампонът, напоен с алкохол. Физическо насилие е самото нападение, пробождането на кожата и проникването в кръвоносните съдове.

— Имаш разрешението ми да извадиш каквото искаш. Каквото е нужно на Пейдж.

— Добре. — Коул прибави още няколко епруветки към внушителната разноцветна колекция, после посегна към турникета.

Не последва нападение. Нито физическо насилие. Нито нежелано докосване.

Гуен наблюдаваше как кръвта й изтича в спринцовката, сгушена в дланта му.

— След колко време ще са готови резултатите?

— Между седем и десет дни. — Коул не вдигна очи. — Наистина ли смяташ, че ще си подходяща?

— Какво? Надявам се. Искам да е така.

Погледът на Коул се задържа върху ръката й, иглата, спринцовката. Но гласът му, думите му проникнаха дълбоко в нея и достигнаха чак до сърцето й.

— Знам — каза той. — Знам.

 

 

Всеки вторник след училище Бет и Дайна тръгваха в различни посоки. Бет имаше урок по пиано, а Дайна взимаше уроци по танци. Третият приятел, Лари, плуваше във вторник, всъщност той плуваше всеки ден. Момичетата се събираха отново на вечеря. Всеки вторник. Една седмица у Дайна, следващата у Бет. Тази, която беше на гости, оставаше да пренощува. Във вторниците си лягаха рано. Бет имаше репетиция с оркестъра на сутринта, в 6:30. Дайна уважаваше нуждата на приятелката си от сън.

Този вторник бяха у Дайна. Бет щеше да се прибере не след урок по пиано, а след срещата си с Пейдж. Беше отменила урока си. Вчера, след като си записа час. Дайна и Лари не отмениха следучилищните си ангажименти. И двамата предложиха, като ставаха все по-настоятелни.

Но Бет беше категорична. Можеше да отиде сама. Чувстваше се добре сама. Чувстваше се… удобно с Пейдж. И момичето, и лекарката се справиха.

Справиха се отлично. И тъй като и двете бяха сериозни и любезни, и двете бяха обмислили какъв общ разговор да водят, преди да пристъпят към причината за тяхната среща. И не беше учудващо, че и двете се бяха спрели на една и съща тема: следобедът на Бет у Клер в понеделник.

— Прекара ли добре? — попита Пейдж.

— Чудесно. — Бет й показа огърлицата, която носеше. Беше я сложила нарочно, за да я види Пейдж. — Майка ти ми я даде. Мъниста на любовта. Нали знаеш, от Хайт-Ашбъри? Много ми харесват.

Пейдж докосна символа на това приказно време за Сан Франциско. Не знаеше много за епохата на децата на цветята, на девиза: „Правете любов, не война“. Още по-малко знаеше за живота на уличната художничка, преди да срещне Алън. Мънистата на любовта преди любовта, преди загубата. Преди Пейдж.

Преди Клер Форестър да стане прекрасна майка на толкова много други дъщери.

— Бет, радвам се, че ти харесват. Сигурна съм, че и тя се радва.

Това беше то. Краят на общите приказки. Бет започна с въпросите за майка си.

— С Дайна решихме, че може тя да е момичето, с което баща ми се е срещал — започна тя. — Тази, която си познавала.

— Не, Бет. Съжалявам. Това момиче беше друго. Не беше майка ти. — „Просто аз.“

— О! — Светлозелените очи на Бет, очите на Джак, помръкнаха от разочарование. — Значи не я познаваш?

— Може и да я познавам. Може да сме били в едно общежитие през първата година или в един курс. — „Ако приемем, че е учила в Станфорд.“ Джак беше казал, че я е срещнал на сватба и не я е виждал оттогава. Въз основа на това Пейдж заключи, че тя е учила някъде другаде. Разбира се, Стандфорд беше достатъчно голям, за да е възможно двамата да не се срещнат повече след любовната нощ във вечерта на сватбата. А за момиче като Пейдж, което учеше, гълташе хапчета и продължаваше да учи, Станфорд беше толкова малък, че дори майката на Бет да е била в нейния курс, Пейдж пак нямаше да я познава. Въпреки това тя попита:

— Можеш ли да ми кажеш името й?

Бет поклати глава.

— Не го знам. Дайна казва, че трябва да го пише в свидетелството ми за раждане, но не знам къде е.

Пейдж разбра, че Бет не го е търсила. Бет не би ровила из нещата на баща си, дори ако Дайна я е окуражавала и настоявала да го направи.

— Какво ти е казал баща ти за майка ти?

— Че си е тръгнала още когато съм била бебе, защото тримата не сме можели да бъдем семейство.

— Кога ти каза това?

— Говорихме за това веднъж, когато бях малка.

— Обзалагам се, че също ти е казал, че той е извадил късмет, че си останала с него.

— Точно това ми каза.

— Бет, баща ти те обича изключително много. Повече от всичко на света. И — Пейдж добави нежно — ти също го обичаш твърде много, за да нараниш чувствата му, като разпитваш за майка си. Нали не искаш да си помисли, че ти е липсвала през всичкото това време.

— Не ми е липсвала.

— Знам. И баща ти го знае. — „Аз съм тази, на която майка и й липсва… през цялото време.“ — Но ти вече растеш. Логично е да си задаваш тези въпроси.

— Така ли?

— Напълно. Напълно логично. Дотолкова, че се обзалагам, че баща ти няма да се учуди ни най-малко, ако го попиташ за нея.

— Дори не знам какво точно да го попитам.

— Бет, това няма значение. Можеш да започнеш с това, че се питаш за нея. Знаеш ли? Ще ми се, когато бях на твоите години, да бях казала на майка си, че има някои въпроси, които си задавам, и да я помоля заедно да потърсим отговорите.

— Но с майка ти е толкова лесно да се разговаря!

— Така е, нали? — „С майка ми. Моята майка?“ — Също както с баща ти.

— Има ли въпроси, които още си задаваш? Защото би могла да поговориш с нея сега!

Пейдж знаеше незададените въпроси. Никога не ги забрави. Защо не можем да сме близки? Какво липсва между нас! Отговорът също беше въпрос: всички е заради мен, нали?

— Бих могла да говоря с нея, нали? Може би трябва да го направя. — „Може би ще го направя.“

— Вероятно и аз трябва да говоря с татко.

— Повече от вероятно. Той би искал да го направиш и знам, че ще разбере. И ти го знаеш, нали?

Бет кимна и зелените й очи светнаха.

— Знам. И ще го направя. Но първо трябва да помисля по-добре какво точно да го попитам.