Катрин Стоун
Другата близначка (18)

Седемнадесета глава

Да, каза си Гуен, час след като Коул я бе изпратил от неговия до нейния апартамент… Имаше начин да повярва, и тя вярваше, че не е била предадена от Пейдж.

Или от Коул.

И единственият заговор — да, имаше такъв — беше дело на съдбата. Беше предопределено Пейдж Елизабът Форестър и Гуинет Анжелика Сейнт Джеймс да се срещнат.

Беше предопределено една от колежките на Гуен във Фокс да има роднина болна от рак. И тъй като семейството искаше най-доброто за любимия им човек, те щяха да отидат при Пейдж. И когато любимият им човек, разтревожен, че внуците й може да се уплашат от съсипания й вид, който дори Пейдж не би могла да предотврати, гримьорката Гуен щеше да предложи помощта си.

Близначките щяха да се срещнат. Ако не тази година, то следващата, или по-следващата.

Но за щастие Луиз бе имала нужда от нея точно сега.

Защото именно през тази година сестра й — нейната сестра — също имаше нужда от нея. Навреме, точно навреме съдбата реши да събере отново сестрите Форестър.

Не беше нужно много това да стане — деляха ги само две пресечки. И двете живееха в Сан Франциско, все пак — благодарение на единствения конспиратор с човешки облик.

Самата Гуен. Тя беше главният конспиратор и заговорничеше от доста време. От тринайсетгодишна. Още тогава знаеше, някаква част от нея знаеше, че не трябва да напуска Калифорния с монахините. На петнайсет знаеше, че трябва да крие белега си от света. Беше се сприятелила с всички, които беше срещнала — включително и жената, чиято болна от рак баба щеше да заведе право при Пейдж.

Но дори тринайсетгодишната Ейнджъл да не беше обърнала внимание на пръста на съдбата, сочещ към северна Калифорния и Градът край залива — дори ако беше станала сестра Анджелика, вместо гримьорката Гуен — пак нямаше да попречи на съдбата. От самото начало имаше резервен план. Сестра Мери Катрин. Монахинята, която обичаше белязаното сираче, и която знаеше цялата истина за онази дъждовна нощ, беше обречена да се стряска от тревога, че майката, която е изоставила детето си, може да е забравила къде го е оставила.

Сестра Мери Катрин щеше да намери Гуинет, или Ейнджъл, където и да беше. Санта Фе, Рим или Тимбукту. И изоставената близначка щеше да пристигне в Сан Франциско, да се премести тук, за да се срещне със сестра си.

Те щяха да се срещнат, както се бяха срещнали в събота, и резултатите щяха да са същите. Радост. Завръщане у дома. И бързото, но уверено решение на Гуен да предложи на Пейдж единия си бъбрек.

Гуен щеше да научи истината от сестра Мери Катрин. Дали щеше да я разкрие пред сестра си? Нейната сестра!

Да! Да! Да!

Не, Пейдж не трябваше да узнае. Заради Клер.

Детективът на сестра Мери Катрин не беше открил нищо, което да подсказва, че Клер Форестър страда от амнезия. Родилката просто беше решила да запази идеалната близначка и да отстрани тази с дефектите.

В продължение на трийсет и една години Клер Форестър беше пазила в тайна истината от дъщеря си, която обичаше и която явно също я обичаше.

Какво щеше да стане, ако тази измама, продължила три десетилетия, бъде разкрита пред Пейдж?

Обичната дъщеря щеше да познае болката от предателството така, както нежеланата я бе познала отдавна.

Това нямаше да се случи. Гуен не би наранила сестра си по този начин. Тя ще бъде приятелка на Пейдж. И неин донор. Нищо повече… но за Гуен повече от достатъчно.

Ами ако предположението й за заговора на съдбата се окажеше погрешно? Ако я правеха на глупачка, с която се отнасят приятелски заради бъбрека й?

Тогава нека бъде така. Но докато не се убеди в противното, Гуен щеше да вярва на Пейдж, да й има доверие. И докато не се убеди в противното, Гуен ще вярва и ще има доверие на мъжа, който й беше казал толкова убедително, че е бил безнадеждно прелъстен.

 

 

В съня й валеше, беше тъмно и студено. Тя беше отчаяна… Докато не видя сянката му. Тогава дъждът стана топъл, също като нея, стоплена от радостта. Той й обеща, че тя ще намери това, което търси. Двамата ще го намерят.

След малко. Засега, за малко търсенето можеше да почака. Но той не можеше.

Тя беше девствена, когато се ожениха — стеснителна, боязлива. Боеше се, че след като открие всичко, което може да бъде открито, може би вече няма да я желае.

През първата година от брака им интимният им живот беше традиционен. И прекрасен. И предопределен да стане още по-прекрасен — и по-интимен — през годините, които им предстояха.

Но Алън беше умрял, и с него и тези години. Сега се връщаше при нея и я желаеше така силно. Тя се втурна към него в сенките, отпусна се леко в прегръдката му. Беше толкова дръзка, докато се любеха. А сега се смееше! Смееше се! Както и той. Това също беше ново. Но след всичките тези години те се познаваха толкова добре, чувстваха се така добре един с друг, че нямаше нищо по-лесно от това да бъдат заедно. Когато смехът секна, той прошепна с дрезгав от желание глас:

— Клер, обичам те. Обичам те!

— И аз те обичам, Стюарт. Обичам те.

Клер се стресна и се събуди. Изпитваше болка. Желание. Ясно си спомняше съня. И преди беше имала еротични сънища. Много. Естествено. През годините. Но се любеше с Алън. С Алън, не с неговия… с нейния най-скъп приятел.

Никога досега Клер не се беше събуждала с такъв ясен спомен за това, което е сънувала. И сега изпитваше болка.

Изпитваше желание. Часовникът до леглото й показваше 4:22. Стюарт спеше. Дали беше сам? Клер не знаеше това. Не искаше да знае. Така казваше и на приятелките си — на приятелките на приятелките си — които бяха излизали на среща с него, бяха се влюбвали в него, и които, след като не намираха отговор на чувствата си, идваха при скъпата му приятелка Клер за утеха и съвет.

Клер нямаше представа с кого се среща Стюарт. Ако изобщо се срещаше. Но можеше да му се обади. Да сподели с него шегата. „Аз съм Клер, Стюарт. Няма да познаеш какво сънувах.“ И когато му кажеше, той щеше да се разсмее. Щяха да се посмеят заедно, както често се случваше, защото се познаваха толкова добре след всичките тези години. Дали Стюарт щеше да се смее на съня й?

А тя щеше ли да може?

Не. Нито можеше да си позволи да се предаде на безобидното желание да се върне в леглото, в сънищата, в този сън или към желанието да го събуди с различни думи. „Стюарт, аз съм.“ Нямаше нужда да казва името си. „Би ли дошъл? Сега?“ Клер стана, изправи се и се олюля, когато болката я сграбчи. Беше в стомаха, беше там от месеци и беше мъчителна. Нещо я мъчеше. Вероятно същият демон, който я тормозеше със спомени, които винаги оставаха неясни, сега прибягваше към тях и споменът за еротични сънища.

Тази вечер демонът я глождеше, разкъсваше я. Но друг път я изгаряше. Или понякога бушуваше. Но тя изпитваше най-ужасна, най-силна болка, която й причиняваше гадене. Тогава си спомняше бременността си, бурното си щастие, безграничната си радост. И тяхното учудване, нейното и на Алън, техните надежди и мечти за тяхното момиченце.

Клер Форестър никога не се обаждаше по телефона преди разсъмване. Но на пет пресечки от дома й, нейната изоставена дъщеря се обади. В Бъфало вече беше сутрин, а сестра Мери Катрин винаги ставаше рано. Както беше отбелязала в послеписа към писмото си, тя беше станала твърде съвременна монахиня. Човек можеше да се свърже с нея по всяко време на денонощието чрез Интернет, гласова поща или факс.

Ранобудната монахиня беше вече излязла, когато Гуен се обади. Гуен й остави съобщение, с което й благодареше, успокояваше я и настоятелно повтаряше, че няма за какво да й прощава. Сестра Мери Катрин не би могла да си представи, че Гуен има близначка. А и досега моментът може би не е бил подходящ Гуен да научи за сестра си. Възможно е дори да е бил неподходящ. Но сега, Гуен подчертаваше това нееднократно в съобщението си, моментът беше идеален. Абсолютно идеален, както щеше да й обясни, когато тя и сестра Мери Катрин си поговорят, което тя очакваше с нетърпение.

След като се обади в Бъфало, в продължение на няколко часа гримьорката драскаше. После скицираше. Резултатът беше родословно дърво, но не обикновено родословно дърво, а четири възможни модела на предаване на наследствеността от Клер и Алън Форестър на двете им дъщери.

Гуен знаеше от това, което беше прочела, че всеки родител има два левкоцитни антигена — хаплотипа. Единият от двата, по един от всеки родител, се предава на детето. Значи шансовете за съвпадение бяха двайсет и пет процента.

Едно към четири.

Това нямаше да се случи, повтаряше си Гуен, докато проследяваше отново и отново комбинациите. Съответствието щеше да е пълно. Съдбата не би предопределила друго.