Катрин Стоун
Другата близначка (17)

Шестнадесета глава

— Гуен. — Изненадано, но учтиво я поздрави Коул седем часа по-късно, след като отвори вратата на апартамента си. Тя беше много по-различна от онази Гуен в кафенето на болницата. Косата й, тази прекрасна грива с всички оттенъци на есента, беше в пълен безпорядък и светлосините й очи бяха помръкнали. Ледени. Виненочервеният й белег, който тогава беше прикрит, сега се виждаше съвсем ясно.

— Какво има?

— Нищо!

— Добре — каза той нежно. — Влез.

Но тя не бързаше да влезе.

— Май си изненадан, че ме виждаш. Пейдж не ти ли каза, че и аз живея тук?

— Не. Не съм виждал Пейдж, нито сме говорили от събота следобед.

Как не! Коул Рансъм беше по-добър актьор дори и от талантливата актриса Пейдж. Добре обмисленият сценарий на двамата несъмнено изискваше Коул да се престори, в случай, че се наложи, че няма никаква представа, че Гуен живее в Белведере. Учудването му беше толкова убедително, че ако не знаеше, тя щеше да повярва, че е искрено.

Но Гуен знаеше. Коул беше страхотен актьор. Умееше добре да се преструва. А Гуен знаеше какво го кара да се преструва. Любовта към Пейдж.

— Да — каза тя. — Тук живея. Два етажа по-долу.

— Гуен, това е хубаво съвпадение. Моля, заповядай.

Краката му бяха боси, носеше износени дънки, черната му коса беше мокра след душа.

— Сам ли си? — „Или Пейдж е…“

— Сам съм, пия уиски. — „И си мисля за теб.“ Коул не изрече на глас най-важната истина. Страхуваше се, че може да я подплаши и да избяга, преди да е прекрачила прага. — Ще ми правиш ли компания?

Поканата прозвуча така, сякаш казваше: „Гуен, бъди част от мен. Бъди част от моя живот“. Естествено. Нали Коул Рансъм искаше бъбрека й за жената, която обичаше. В известен смисъл това щеше да стане — или поне бъбрекът й щеше да стане част от живота му.

При това важна част.

Не забравяй защо си тук, напомни си тя. Защо беше тук? Логично, или поне за известно време й се стори логично, че се опитва да се изправи лице в лице с единия, или може би и с двамата, които замисляха заговор срещу нея. Тя щеше да го направи и то с достойнство, разбира се, точно така както тя — Ейнджъл — трябваше да се изправи пред съучениците си от Сан Франциско и да заяви, че не е вампир. Това й се струваше единствената възможност. За известно време. Но колкото повече си представяше сцената, толкова по-зле се чувстваше. Знаеше какво е гняв. Предателство. И колко разрушителни могат да бъдат те.

Не искаше тези разяждащи емоции в живота си. Не и ако имаше възможност да избира. А в случая имаше. Така че не беше тук, за да се изправи лице в лице с предателството. Или с предателя. Точно обратното. Щеше да се държи така, все едно не е получила писмото на сестра Мери Катрин. Щеше да дари бъбрека си на „приятелката си“, ако се окажеше подходящ донор.

Коул и Пейдж щяха да повярват, че са успели да я изиграят. Какво от това? Тя искаше да дари бъбрека си на своята сестра-близначка. Искаше да бъде точно такава сестра и такъв човек. „Постъпвай така с другите, както искаш те да постъпват с теб.“ С този спомен, който бушуваше в съзнанието й заедно с много други, тя влезе в апартамента на Коул.

Подовата настилка беше еднаква, мебелировката — също. Не защото бяха избрали и подредили мебелите си по един и същ начин. Просто и двамата бяха предпочели да наемат обзаведени апартаменти. И двамата не си бяха направили труда да променят каквото и да било. И двамата живееха живота си другаде. Гуен в телевизията, заобиколена от мили, неповторими хора, а Коул — в болницата, където вършеше чудеса в операционната.

След работа само Гуен обикновено се прибираше в апартамента си. Коул продължаваше да живее живота си на друго място. В апартамента на Пейдж, вероятно. Или може би понякога в големия апартамент във фамилната къща на Форестър, с жената, която обича. Гуен забеляза стенния часовник във всекидневната. Той висеше на същата стена, както и часовника в нейния апартамент.

Същата стена, същият часовник, но не беше точен, със сигурност.

— Не е 10:15.

— Толкова е. Най-много минута-две напред или назад.

— Нямах представа, че е толкова късно.

— Не е толкова късно — успокои я Коул. „Къде ли е била? В собствения си ад?“ Коул познаваше този род пътувания. Отлично. Както и това, че се измерват с неизмерима, безкрайна болка. — Искаш ли нещо за пиене? Уиски, вода, лед.

Обикновено не пиеше. Но това не беше обикновена нощ. Нуждаеше се от разсъдъка си, а мислите й бяха много по-разпръснати, отколкото предполагаше. Беше загубила време в емоционалния хаос на вечерта. Немалко време. Трябваше да внимава да не изгуби решителността си. Трябваше да внимава да не изтълкува погрешно загрижеността в тъмносивите му очи. Той не се интересуваше от нея. Не и в действителност.

Интересуваше се от бъбрека й. Направи врага си свой приятел. Или се преструвай, че е така, допълни тя.

— Коул, добре съм. Благодаря, нямам нужда от питие.

— Добре. — Не беше в стила му да напива жените. Не му беше нужно. Никога не би го направил. Ако беше казала да, щеше да й предложи разредено питие с много лед. Но дори малко уиски можеше да се окаже прекалено много. — Гуен, седни, моля те. Нека си побъбрим.

— Как е пациентът от четвърто легло?

— Ще се оправи.

— Добре. Вероятно се чудиш защо съм тук.

— Малко съм любопитен. Но преди всичко — каза Коул нежно — се радвам, че си тук.

„Лъжец!“ Не, Гуен се застави да внимава. Отново. Точно това очакваше да направи той. Знаеше, че ще го направи. Ще се престори, че е пленен от нея. Прелъстен от нея. Защото такова внимание от страна на прекрасния хирург би заставило някой като нея да направи всичко, за да му угоди. Като това да дари бъбрека си. Гуен беше повярвала, че е готова за това. Но не беше. Преструвката на Коул я нарани. Твърде много.

Застави се да си припомни това, което беше научила в манастира и което почти я беше разсмяло по-рано тази вечер. Определено беше подходящо.

Обърни другата си буза.

Коул не можа да разбере какво предизвика тази лека усмивка, несдържана, но прекрасна, върху устните й и запали едва забележимо огънче в помръкналите й сини очи. Но беше благодарен за това.

— Кажи ми.

— Добре. Виж. Исках да продължим разговора си от този следобед. Необходимостта на Пейдж от трансплантация и нежеланието й да включи името си в националния регистър. С нея нямахме възможност да обсъдим нито един от тези въпроси, но имам чувството, че не е нужно. Че вече има желание.

— Чувство?

— Повече от чувство. Пейдж ми каза, че тя и нефрологът й имат нов план.

— По-дълги периоди на диализа.

— Какво?

— Това е новият план. По-дълги периоди. Осем часа вместо четири.

Дали това разкритие — невярно по всяка вероятност — представляваше част от грандиозния план да я подлъжат да даде бъбрека си? Изглеждаше като ненужно усложнение. Но не и в случай, че въпреки усилията им, тя се колебаеше да стане донор. По-дългите периоди на диализа можеха да я накарат да повярва, че нуждата от трансплантация е доста спешна и да подчертае колко зле Пейдж понася диализата. Не че по-дългите периоди означаваха точно това, поне не според това, което Гуен беше прочела.

Но тя прие предизвикателството.

— Това ще помогне ли?

— Надяваме се.

— Но все пак Пейдж би се чувствала по-добре след трансплантацията.

— Много по-добре.

— Според това, което прочетох, при съответствие на човешкия левкоцитен антиген, бъбрекът, дарен от жив донор, който няма родствена връзка, може да е почти толкова добър, колкото този, дарен от роднина.

— Може би дори толкова добър — отвърна Коул. — Резултатите не са окончателни. Но във всеки случай бъбрек с такова съответствие от жив донор може да даде чудесни дългосрочни резултати.

— Мислех си да се изследвам като потенциален донор за Пейдж.

Гуен спря. Наблюдаваше. И видя нещо, което изглеждаше като гордост от нея, учудване от щедростта й, и нито следа от задоволство, което Коул би трябвало да изпита при този невероятно лесен триумф. Гуен не видя никакъв знак, абсолютно никакъв, за мислите, които със сигурност се въртяха в главата му. „Успяхме, Пейдж. Белязаната ти близначка падна в капана с двата крака.“ Нито успя да долови някакво нетърпение у Коул, желание тя да си тръгне, за да може да се обади на любимата си. Беше търпелив ловец. Гуен беше захапала стръвта, но още не беше в капана.

Но скоро и това щеше да стане. Щеше да се отзове право в него. Започваше да става твърде болезнено. Усещаше, че иска — твърде силно — да повярва, че греши относно Пейдж и Коул. Те не бяха влюбени. Не бяха конспиратори. Може би няма и заговор, а всичко е просто съвпадение…

— Всъщност не само мисля. Искам да го направя.

— Гуен, това е много щедро.

— Пейдж ми е приятелка.

— И все пак.

— Искам да го направя. — „Вие искате да го направя.“ Тогава защо се преструваше, че е нужно тя да обмисли по-добре решението си? Защото всичко беше само преструвка. — И ще го направя.

— Добре. — Гласът му беше нежен и в погледа му все още се четеше гордост.

— Но не бих искала Пейдж да разбере, докато не се установи, че съм подходяща.

— Логично.

— Проблемът е, че ако Пейдж не е предвидила трансплантацията като възможен вариант, няма да има резултати от изследванията на въпросния антиген, които да сравним с нейните.

— Има резултати. Разбира се, че има.

— О!

— Нефрологът на Пейдж направи всички обичайни изследвания.

— Ето с кого трябва да се срещна. Нефрологът й. И да го накарам да се закълне, че ще пази тайна.

— Гуен, за да се опази една тайна, тя трябва да не се разпространява. Колкото по-малко хора я знаят, толкова по-добре. Няма нищо, което нефрологът на Пейдж може да направи, което аз да не мога — от назначаване на изследванията на левкоцитния антиген до сравняването на резултатите.

— Значи можеш да получиш копие от изследванията?

— Разбира се.

— И нямаш нищо против.

— Ни най-малко. Утре ще оперирам до един. Може ли да се срещнем в кабинета ми в два? Ако не…

— В два е добре. — Гуен стана. — Ще се видим в два.

— Тръгваме ли?

— Двамата ли?

— Когато си готова да тръгнеш, ще те изпратя до апартамента ти.

— Не е нужно.

— Не съм казал, че е. Не е нужно и да си тръгваш.

— Мислех, че може да искаш… — „да се обадиш на Пейдж, да й съобщиш новината“ — … да си лягаш.

„Само ако и ти си легнеш. Когато ти си легнеш.“

— Не бързам да си лягам — каза той. — Остани. Говори с мен. Отговори на въпросите ми от днес следобед.

Гуен не беше забравила въпросите. Изражението на Коул й подсказваше, че той също не е. Това, което тя беше забравила, беше белязаната й страна. Страната на Ейнджъл. Тази, която беше оголила, преди да прочете писмото на сестра Мери Катрин… и която още беше гола.

Беше напълно разголена пред него. Отново.

И нищо в напрегнатия му сив поглед не й напомняше за това. Никаква сянка на отвращение, нито съчувствено изражение. Гуен дори си въобрази, че вижда сребристо пламъче на желание. Миражът трептеше дори сега, докато отговаряше на първите му два въпроса.

— Заради това. — Леко разтрепераната й ръка докосна страната й. — Повечето хора щяха да видят това, да го запомнят, и нищо повече.

— И?

— Имаше време, когато вярвах, че неща като белезите по рождение са само повърхностни.

— Но вече не мислиш така.

— Не. Вече не.

— Съжалявам, че си била така наранена.

— Добре съм!

— Знам и това.

Тя халюцинираше. Виждаше всякакви прекрасни неща, които можеха да се случат. Желание и нежност. Загриженост и копнеж. Тя разтърси глава — трябваше да дойде на себе си. Зададе му въпрос, който беше сигурна, че не очаква. Въпрос, който щеше да изтръгне отговор, който не е могъл да изрепетира.

— Какво си помисли, когато видя белега ми? — „Че е дори по-ужасен, отколкото двамата с Пейдж сте си го представяли?“

— Че е под окото ти. И че това е много добре.

Гуен знаеше, че това е добре за нея. За бъдещето й. Ако засягаше окото или челото, това щеше да разшири спектъра на синдрома на Сърдж-Уебър, който можеше да причини глаукома и припадъци.

— Късметлийка съм — промърмори тя.

— И какво още?

— Какво имаш предвид?

— Чудя се какво се е случило през седемте часа между срещата ни в кафенето и появата ти тук тази вечер.

„Не му казвай. Ще обърнеш и другата си буза, забрави ли? Никога няма да им позволиш да разберат, че знаеш коя си и какво са направили.“

— Какво искаш? — попита тя.

„Теб.“ Коул я желаеше така, както не бе желал никоя друга досега. По всякакъв начин. Искаше всичко. Искаше да разговаря с нея и да я докосва, да се смее и да я слуша, да я наблюдава отдалеч, така както човек се възхищава на изгрева, и да я прегръща.

Коул искаше всичко това. Удивително. Ожесточено.

А Коул Рансъм искаше нещо повече.

— Искам да ми вярваш.

Гуен извърна поглед. Надолу. Към пода.

Видя познат килим и познати ръце.

Ръце на хирург. Ръце на любовник.

И усети докосването им.

Коул повдигна брадичката й. После, понеже лицето й беше почти забулено, той внимателно раздели заплетените медни кичури. Пръстите му обгърнаха белязаната й страна и небелязаната й страна. Еднакво. Естествено. Сякаш нямаше ни най-малка разлика помежду им.

— Няма нищо — каза той, когато вече можеше да види очите й… и тя да види неговите. — Не те обвинявам, че не ми вярваш. Всъщност, може би постъпваш много умно.

Той й казваше, че не може да му се вярва. Признаваше. Какво? Нещо, което изпълваше гласа му с мрачни нотки, погледа му с ярост.

— Но, Коул, аз ти вярвам. — Гуен се чу да казва. Удивителни думи, уверени думи, които можеха да дойдат само от сърцето й. Предизвикателни думи. И прозвучаха още по-уверено, когато гневът в очите му се смени с учудване. — Наистина. Просто…

— Беше много дълъг ден?

— Да. Предполагам. Ако не възразяваш?

— Гуен, не трябва да ми казваш нищо. Никога.

— Но аз искам. Просто ми трябва малко време да обмисля нещата.

Като това дали е възможно да не е била предадена от Пейдж и от Коул.