Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Twin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
kati(2011)
Разпознаване и корекция
ganinka(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Катрин Стоун. Другата близначка

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-117-8

История

  1. —Добавяне

Четиринадесета глава

— Какво мислиш?

Гуен вдигна поглед към усмихнатото, красиво лице без грим на Дайна.

— Приказно. Имаш толкова много прекрасни цветове. След милион години, само за забавление, можеш да си поиграеш с грима и червилото.

— Само за забавление?

— И още как. Гримът трябва да бъде аксесоар, който да допълва настроението. Ето защо не се придържам към максимата „едно лице, една палитра“. Аз казвам, много настроения, много цветове.

— Страхотно! Благодаря. Къде е Пейдж?

— Роднина на един неин пациент искаше да я види.

Пейдж си тръгна като се извини и каза две неща. Би искала отново да се срещнат. После с леко безпокойство помоли Гуен да не споменава пред майка й за болните й бъбреци — ако някога се отбие в къщата.

— Искахте ли да говорите с нея за нещо? — попита Гуен момичетата.

— Да. Но не предполагахме, че ще я срещнем днес. Мислехме да открием кабинета й и да запишем час за Бет.

— Бет, добре ли си?

— Бет е добре — отговори Дайна. — Но ще се почувства още по-добре, ако Пейдж познава майка й от Станфорд.

— Защо?

— Защото Бет не я познава. Родителите й са се развели веднага след раждането на Бет.

— Аха — промърмори Гуен — разбирам. Бет, нямам представа дали Пейдж познава майка ти. Но съм абсолютно сигурна, че би искала да поговорите за това. Защо не отидем в кабинета й още сега? Можем да й оставим съобщение, ако искате, и да й обясним защо.

Записаха час за 3:30 следобед на следващия ден и след това Гуен съчини съобщението. Беше кратко; момичетата стояха наблизо. Очевидните факти бяха описани, включително неувереността на Бет, но не и на Дайна, за това дали изобщо да се срещнат с Пейдж. Гуен не написа очевидното; това колко сложен, колко деликатен може да се окаже разговорът с дъщерята на Джак.

Пейдж щеше да разбере.

И щеше да подходи внимателно.

След като предаде бележката на Алис, която щеше да я даде на Пейдж, Гуен придружи момичетата до фоайето. Сега, след като ръкавицата бе хвърлена, Бет беше много по-развълнувана и напомни на Гуен за Пейдж, когато обнадеждено й каза, че с нефролога й имат нов план.

Момичетата настояха Гуен да отиде с тях, когато приближиха мястото, където Бет и Дайна щяха да завият надясно към къщата, а Гуен щеше да завие наляво към „Белведере“. Госпожа Форестър нямало да има нищо против. Тя била — „Господи! Направо удивителна!“

Гуен беше леко изкушена, особено поради факта, че портретът на майката на Пейдж беше толкова различен от представата, която Гуен беше получила от самата Пейдж: рядко цвете, крехко и обичано, нуждаещо се от цялата закрила, с която дъщеря й я обграждаше. Но загадката госпожа Форестър — Гуен не знаеше малкото й име — можеше да бъде разрешена някой друг ден. Точно сега нейните мисли бяха насочени към дъщерята на госпожа Форестър. Гуен искаше да прочете една от многото статии за бъбреците, които бе свалила от Интернет през уикенда, най-вече една статия — преглед на резултатите от трансплантацията на бъбреци от живи донори, които са имунологично съвместими, но нямат родствена връзка. Непознати, например, или съпрузи.

И ако резултатите бяха положителни, както си спомняше? Това беше нещо, което можеше да направи… Гуен разбра, че решението вече е взето. Бързо решение, но не прибързано.

И толкова лесно, мислеше си Гуен, докато влизаше във фоайето на жилищната си сграда. Толкова правилно. Всичките душевни терзания на света не биха променили решението й. Очакваше да намери картонена кутия, подпряна на стената под пощенската й кутия. Това беше мястото, където поставяха огромния пакет от козметичните компании. Имаше пратка за нея, която тя бе подписала, един голям плик — доста дебел.

Адресът на подателя гласеше:

„Сестра Мери Катрин

Вила «Сейкрид Харт»

Бъфало, Ню Йорк“

Сестра Мери Катрин. Майката, на която Гуен искаше най-вече да вдъхне увереност. Днес беше денят, в който щеше да разбере. Гуен отвори плика, докато се изкачваше с асансьора. Щом влезе в апартамента си, тя понечи да извади съдържанието му. После спря. И изтри камуфлажния крем. Искаше да бъде Ейнджъл, докато го чете, момичето, което бродеше по света с открита кожа, поглъщаща жизнените цветове на Кармел. И си спомни, че беше подписала писмото си с името Ейнджъл, с което започваше отговорът на монахинята.

„Моя скъпа Ейнджъл,

Толкова се зарадвах, че имам вест от теб! Какво чудесно писмо си написала! Няма за какво да се извиняваш. Разбрахме защо така и не отговори на писмата ни. (Или поне мислехме, че разбираме. Не си позволявахме да си представим колко голяма е била изолацията ти — която, убедена съм, ти си смекчила, за да ме предпазиш.) Обсъждахме дали да не дойдем в Сан Франциско и да те върнем в Санта Фе. Но ти не беше предопределена да прекараш живота си в манастир. Знаехме това. Както знаехме, че ще намериш своя път — както си сторила, скъпа Ейнджъл.

Бях в Африка, когато писмото ти е пристигнало, което обяснява отчасти закъснението на отговора ми. Останалото е обяснено от информацията, съдържаща се в него. Реших да изчакам, докато я получа, и тогава да ти пиша. Приложените документи са събрани от полицейски детектив, когото познавах в Кармел, и на когото имах пълно доверие. Той се пенсионира наскоро, но прие с удоволствие да проведе още едно малко разследване. Разказах му всичко, което знаех за това как дойде да живееш при нас (да, скъпа, аз имах допълнителна информация, която пазех в тайна) и той проследи нишката.

Откри майка ти и… дори нещо повече. Докладът му е ясен и документите говорят сами по себе си. Можеш веднага да ги разгледаш. Но се надявам най-напред да прочетеш докрай това, което имам да ти казвам. Егоистично желание — това, че искам да ти обясня — егоистично е и горещото ми желание да ми простиш, след като го направя.

И така (ако още четеш): Това, което ти разказах в манастира е вярно само по себе си. Ти наистина пристигна в Сейнт Джеймс в 10 сутринта на 29 октомври. Жената, която те доведе при нас наистина беше туристка от Айова. И наистина беше срещнала майка ти в бурята. Майка ти наистина я беше помолила да те доведе при нас. Но дала на добрата самарянка и друга информация. Казала й, че баща ти е насилник. Че я е наранил и щял да нарани и теб. Затова щяла да му каже, че си починала. Вярвала, че това е единственият начин да те предпази. Ето защо казала да не уведомяваме полицията.

И да не те водим в болница поради същата причина. Защото дългът на лекарите изискваше да уведомят съответните власти. Между впрочем не беше нужно да те водим в болница, тъй като ти вече си била там. Беше здрава от раждането си 34 часа по-рано. Да, истинската ти рождена дата е 28.

Никога не съм виждала майка ти. Миг преди тя и туристката да натиснат звънеца на манастира, тя те дала на другата жена и избягала. Нямаше причина да се съмнявам в това. Обаче нося отговорност пред теб. Трябваше да установя, ако е възможно, че жената, която твърдеше, че е твоя майка наистина е твоя майка и като такава има правото да те даде. След като се убедях, че си подхвърлено дете, нямаше да имам никакви угризения да попълня необходимите документи. За щастие доста често работех с полицията в Кармел и с медицинските заведения — най-вече при случаи на домашно насилие — така, че успях да проуча нещата съвсем дискретно. Разбира се, не исках да направя нищо, което да наведе (предполагаемият) ти баща насилник на мисълта, че си жива.

Ето защо чаках повече от месец, преди да се обадя в родилните отделения на местните болници. Не след дълго открих това, в което си била ти — и за щастие спомените на сестрата, която се е грижила за теб, бяха съвсем точни и ясни.

Родена си на 28 октомври на мястото на една катастрофа, станала близо до Монтърей и веднага си била откарана в малка обществена болница в Кармел. Състоянието на майка ти обаче се влошило и тя била откарана по спешност в болница в Монтърей. Влошаването й било свързано с родилни усложнения, а не с някакви травми. Тя станала свидетел на катастрофата, но била в друга кола.

Баща ти и неговите родители обаче пострадали. Баба ти и дядо ти починали на място, а тежко раненият ти баща бил откаран в същата болница в Монтърей, в която била и майка ти.

Според сестрата, която се е грижела за теб в Кармел, майка ти се върнала за теб на следващата вечер (29 октомври). Сестрата не знае дали е била изписана или сама е напуснала болницата (заключенията в полицейския доклад потвърждават второто). Сестрата, която те е дала на нея, твърди, че е изглеждала доста зле. Въпреки тежкото си състояние, е пропътувала разстоянието от Монтърей до Кармел доста бързо, за да те вземе — и го е направила в 9:30 вечерта. Петнайсет минути по-късно туристката от Айова я е забелязала в дъжда и по молба на майка ти докарала нея и теб в манастира.

При нас. Сестрата ми каза името на майка ти. То не ми говореше нищо, но ми даде възможност да позвъня в болницата в Монтърей и да попитам за баща ти. (Бил е добър човек, както ще разбереш, когато прочетеш документите. Прекрасен човек. Обвиненията на майка ти за тормоз и насилие са били напълно неоснователни — просто ход, който да гарантира, че никой няма да разпитва за теб в полицията.)

Боя се, че баща ти е починал пет дни след твоето раждане. Не се сетих да попитам за други пациенти със същата фамилия, които са били хоспитализирани по същото време. Нито съм правила опити да намеря майка ти. Тя знаеше къде си. Щеше да дойде за теб, когато може… ако можеше. През годините се чудех дали да не те открия и да ти кажа името й. Но винаги решавах да не го правя. Тя не заслужаваше радостта да те познава. Беше те изоставила, не се върна да те потърси, излъга относно баща ти и кой знае още какво. Тя не заслужаваше да познава нашата Ейнджъл. А и не смятах, че си струва ти да я познаваш. Странното е, че през последната година и половина непрекъснато мисля за решението си. По пътя от Африка към дома взех решение да се свържа с моя познат детектив, за да видя какво може да научи след толкова време (и дали това, което ще открие, е нещо, което си струва да знаеш.)

Представи си учудването ми, когато при завръщането си открих писмо от теб, в което ме молеше да направя същото. И двете бяхме започнали да мислим за майка ти. Причините за това обаче бяха различни. Твоята беше великодушното ти желание да я успокоиш относно решението, което е взела в онази дъждовна нощ. А моята беше внезапната тревога, влудяващия страх, че тя може да не е знаела къде си. Сестрата каза, че изглеждала ужасно, съпругът й е умирал. Ами ако е била толкова объркана, че е нямала спомен за това какво се е случило после?

Ами ако е мислила, че те е оставила да умреш в бурята? Или е имала смътен спомен за това, че те е дала на напълно непозната жена, за да те отгледа? Нека те успокоя, преди сърцето ти да затупти тревожно, че страховете ми не са били основателни. Детективът не е разкрил нищо, което да потвърждава този сценарий (и както после си спомних, и сестрата, която се грижеше за теб, и туристката, която те предаде на мен, отбелязаха, че въпреки, че изглеждала болна, разсъдъкът й бил съвсем бистър).

Детективът също не откри причина, поради която тя се нуждае от успокоение (точно обратното). Но има и нещо друго, което той откри. Нещо, което трябва да знаеш, и което трябваше да научиш отдавна. (И щеше да го научиш, ако не бях убедена, че няма да е добре за теб да откриеш майка ти.)

Но съм грешила, както ще разбереш — надявам се, че с времето ще можеш да ми простиш, но ще те разбера, ако не го направиш. Първият документ, скъпа Ейнджъл, както ще видиш, е актът за раждане на твоята близначка.“