Катрин Стоун
Другата близначка (14)

Тринадесета глава

„Тогава защо аз да не ви помня?“

След като Коул си тръгна, Гуен започна да си представя какво би могла да отговори. „Нали разбирате, аз имам белег по рождение. Може би не сте го забелязали.“

И неговите отговори. „Гуен, забелязах. Но мислиш ли, че за мен има значение? Какъв човек мислиш, че съм?“

— Гуен?

— Пейдж!

— Здравей. Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо. Просто се бях…

— Размечтала.

„Фантазирах.“

Гуен стана и нежно прегърна Пейдж.

Когато седнаха, Гуен се вгледа в жената, която се нуждаеше от бъбречна трансплантация днес, вчера, още преди осем месеца. Пейдж имаше тъмни кръгове около очите. Като постоянен ореол. Но Пейдж изглеждаше по-силна, отколкото в събота. С розов, а не пепеляв тен. Дори да беше изкачила стълбите, а тя несъмнено го беше направила, не я застрашаваше припадък.

— Изглеждаш по-добре.

— По-добре съм. Благодаря.

— Е?

— Е, какво? — попита Пейдж.

— Какво се случи — попита приятелката си Гуен — с Джак?

— О!

— Не е нужно да ми казваш.

— Не. Бих искала. Но просто не съм свикнала… Да имам приятелка. Беше приятно. Беше ми приятно да го видя.

— Той те помни. — Разбира се, заключи Гуен, докато въпросът на Коул, на който така и не отговори, отекваше в мозъка й: „Тогава защо аз да не те помня?“. — Нали?

— Да. — Розовите й страни поруменяха. — Помни ме.

— И беше зашеметен.

— Е — каза Пейдж, като се усмихваше, — това вече не знам.

— Но ще се срещнете отново.

— Предполагам, да — каза Пейдж, вече сияеща. — Ще се видим. Но стига толкова за мен. Само един почивен ден ли си взе или си в отпуска?

— В отпуска. За радост на една жена на име Мария. Тя работеше на хонорар за следобедното токшоу и е щастлива, че ще има постоянна работа. Хубаво е като знам, че ако реша да си взема още две седмици, ще направя някой, който е мил и много талантлив, невероятно щастлив.

— Повече от две седмици за какво?

— За да размисля. Да взема решение. И да спазя часа си в петък в клиниката за лазерна хирургия. Това е първа консултация, при която ще разбера какво смятат лекарите там.

— Ще решат това, което и ти — че резултатът ще бъде чудесен. Прочетох това-онова за виненочервените петна през уикенда. Сигурна съм, че не съм открила нещо, което не знаеш. Информацията в мрежата е толкова подробна, колкото в медицинската литература и още по-нова. Между другото научих неща, които не знаех. Като започнем с причината за появата на белега.

Гуен перифразира една от дефинициите, които беше намерила.

— Хроничен приток на кръв в малки вени — венули — причинен от липсата или недостатъчни на брой нервни окончания, водещи до кръвоносния съд.

— Никога не съм го знаела — каза Пейдж. — Освен това досега не бях разбрала какви неудобства причинява лазерната хирургия — особено при белег като твоя.

Лазерните лъчи трябва да се насочват точно към насъбралата се кръв във всяка от венулите. В зависимост от възрастта на бебето или детето и участъка, който трябва да се лекува, често се прилага анестезия. Дори при възрастни, когато белегът е толкова голям, колкото при Гуен, пак се прибягва към анестезия.

— Неудобството, предизвикано от лечението, не ме безпокои. Но трябва да реша как ще се справя с мехурчетата и струпеите след това. Предполагам, че няма да мога да използвам грим в продължение на десетина дни след всеки сеанс, и тъй като вероятно те ще са на всеки няколко месеца в продължение най-малко на една година, това ще доведе до продължителни отсъствия. Вярно е, че Мария ще бъде във възторг. Но дали няма да е по-добре изобщо да напусна работа?

— Или да ходиш на работа без грим.

— Или да ходя на работа без грим — съгласи се Гуен.

— Мислиш ли наистина, че колегите, приятелите ти ще обърнат внимание на това?

— Определено. В добрия смисъл. Ще се отнесат със загриженост и разбиране. Но също така ще се почувстват излъгани. Те ми доверяваха тайните си, а аз не им доверих моите. Това не е истинско приятелство, нали? Дори още по-лошо. Аз излъгах. Трябва внимателно да помисля как е най-добре да постъпя.

Гуен отпи от напитката си и забеляза чашата на Пейдж върху масата. Не беше изпита, но не и недокосната. Пейдж беше обвила ръце около чашата. Вероятно, за да се стопли. Тъй като беше слаба, Пейдж Форестър вероятно постоянно изпитваше студ. Също както постоянно изпитваше жажда. Нищо чудно. Според това, което Гуен беше прочела, допустимата дневна доза течности на Пейдж беше три чаши. Беше научила, че за пациентите на хемодиализа под течност се разбира всичко, което е в течно състояние при стайна температура.

Сладолед. Желе. И сметана, разбира се. Много преди Гуен да насрочи срещата им в кафенето, Пейдж несъмнено внимателно беше премерила и наляла течната си дажба за деня. Наистина, би могла да изпие две-три глътки сега и да излее две-три глътки после. Но лекарката, която се беше провалила при медикаментозното лечение на бъбречната си недостатъчност и не понасяше много добре диализата, едва ли щеше да наруши крехкото равновесие, което беше постигнала. При евентуална трансплантация обаче… „Ето това е въпрос, който може да бъде зададен от приятел.“

— И аз се порових в мрежата. За заболяванията на бъбреците. Реших, че си на диализа и тя не ти понася добре.

— Да, Гуен, права си. И за двете. Но ситуацията ще се подобри значително. — Ръцете на Пейдж стиснаха здраво чашата, сякаш си даваше обещание, и тъмносините й очи светнаха с надежда. — С нефролога ми се спряхме на съвсем нов подход.

— Пейдж, това е чудесно. Искаш да кажеш… не поглеждай точно сега, но на млечния бар стоят две момичета, които проявяват нескрит интерес към теб.

— Към мен? По-добре да погледна. — Пейдж го направи, после се усмихна и им махна.

Момичетата се приближиха.

— Дайна, Бет, здравейте.

— Здравей, Пейдж!

— Здравей, Пейдж!

— Това е приятелката ми Гуен. Ще седнете ли при нас?

— Разбира се! — Дайна се отпусна тежко върху един стол.

Бет седна по-внимателно.

— Бяхме тръгнали към майка ти — обясни Дайна, — но решихме да минем през болницата и да видим как изглежда.

— Е?

— Красива е — каза Бет.

— И огромна — допълни Дайна. После се обърна към Гуен. — И вие ли сте учили в Станфорд?

— Не.

— А познавате ли бащата на Бет?

— Строителят, който подновява къщата на майката на Пейдж? Не.

— Гуен е гримьорка — каза Пейдж.

Дайна, която беше на път да се разочарова, веднага се оживи.

— Наистина ли?

— Наистина. От седем години съм в телевизията, а преди това работех за един фотограф.

— Гримирали ли сте някоя известна личност?

— Зависи какво разбираш под известен. Определено съм гримирала.

— Гримирате ли и обикновени хора? Хора, които считат себе си за известни.

— Приятели и приятели на мои приятели. Това ми доставя най-голямо удоволствие.

— Какво мислите за моя грим?

— Ами — промърмори Гуен, сякаш го беше забелязала току-що и сякаш не беше твърде силен, — очевидно имате усет. Но има ли причина, поради която го носите?

— Причина?

— Прикриваш ли нещо?

— Не. Защо?

— Защото смятам, че човек не трябва да носи грим преди определена възраст.

— И майка ми така казва.

— Вероятно се тревожи, че изглеждаш твърде голяма твърде отрано. Моите причини са по-загадъчни.

— Загадъчни?

— Аз съм за това да позволите на кожата ви да попие това, което ви обкръжава, където и да сте. Това я прави по-здрава, според мен, по-жизнена, и по-богата на естествени цветове. Колкото по-богата е палитрата от цветове, толкова повече можете да постигнете чрез грима по-късно.

— Значи не мислите, че за всеки човек има само един подходящ цвят грим?

— Никога не съм смятала така, не. Но това противоречи на разумния традиционализъм. Обзалагам се, че ще има цял набор от интересни цветове, които ще можеш да носиш.

— Бих могла да сваля този грим и да видиш.

— С удоволствие, Дайна.

— Чудесно!

Като каза това, Дайна изчезна. Бет изслуша указанията на Пейдж за най-близката тоалетна и я последва.

— Определено имаш усет — отбеляза Пейдж, когато Бет и Дайна изчезнаха. — Наистина знаеш как да разговаряш с единайсетгодишни момиченца.

— Не съм много сигурна. Май Дайна беше тази, която говореше. Но мисля, че нещо друго е на дневен ред. Смятам, че са дошли специално, за да говорят с теб.

— Нямам представа защо — казваше Пейдж, когато пейджърът й звънна. „Особено при положение, че са на път за майка ми, а с нея не биха могли да разговарят толкова лесно.“