Катрин Стоун
Другата близначка (13)

Дванадесета глава

4 ноември, понеделник

Медицински център „Пасифик Хайтс“

— Кабинетът на доктор Форестър. Алис е на телефона. Какво обичате?

— Казвам се Гуен Сейнт Джеймс…

— Гримьорката.

— Да. С Пейдж имахме уговорка да се видим. Обаждам се да проверя дали ще има време.

— Днес ли?

— Би било чудесно, ако е свободна. Но може и утре, и вдругиден — когато и да е.

— Какво ще кажете за днес следобед между три и четири?

— Идеално.

— Ще говоря с Пейдж и ще ви се обадя в случай, че няма възможност. Гуен?

— Да?

— Нали знаете за Луиз?

— Да. Робин се обади да ми каже. — Луиз бе издъхнала в съня си с усмивка на лице. Гуен въздъхна облекчено. — Пейдж добре ли е?

— За нея винаги е тежко. И май става все по-тежко с времето.

След разговора си с Алис, Гуен пусна вече подписаното известие в пощенската си кутия. Ако Пейдж не отменеше срещата, тя нямаше да си е вкъщи, когато пристигнат мострите на новите козметични продукти.

Пейдж не отмени срещата. Когато се върна в апартамента, Гуен откри съобщение от онколожката.

„Щях да ти се обадя да се видим. Планирах да се видим утре сутринта, тъй като предполагах, че в три ще си вече на път за работа. Вероятно днес имаш почивен ден? В три е по-добре. Кафенето е безлюдно, с много свободни маси до прозореца. Ще те чакам там. В три. И Гуен, благодаря, че се обади.“

Обаждането на Гуен до кабинета на Пейдж беше третото за сутринта. Първото беше до отдела й в 6:45. Гуен знаеше, че управителката ще е вече там и тя наистина беше. Гуен веднага получи отговор на молбата си за двуседмичен отпуск. Имаше неизползвани почивни дни за почти седем години. А Гуен и управителката знаеха една гримьорка, която можеше да постъпи от днес. Основният въпрос, който вълнуваше управителката, беше защо. Дали Гуен и Дейвид нямаше да вържат възела?

Гуен не отрече — нека да се питат. Меден месец в Таити беше последното от много предположения, преди Гуен да каже довиждане през смях. Не знаеше какво ще разкрие пред колегите си. Това беше едно от решенията, които щеше да вземе през следващите две седмици. Знаеше само, че събитията от тази събота бяха променили живота й — и тя трябваше да се промени според това. Предишната странична наблюдателка на живота на другите, момичето зад маската, трябваше да започне да живее своя собствен живот.

Второто обаждане на Гуен беше до лазерната клиника. Рецепционистката с удоволствие щеше да й запише час, но Гуен трябваше да получи болничен картон — по-точно болничен номер — преди срещата при лекаря. Трябваше само да се отбие в регистратурата. Направи го на път за срещата с Пейдж. Процедурата беше толкова бърза, че тя пристигна в кафенето в 2:35. След като си поръча кафе без кофеин със сметана, тя седна на една маса с изглед към залива.

Кафенето беше празно, както Пейдж беше казала. За служителите от медицинския център „Пасифик Хайтс“ с фиксирано работно време работният ден беше към края си. По-добре да приключат с работата си и да се приберат вкъщи навреме, отколкото да почиват и да пият кафе и да рискуват да се забавят. Дори болничният персонал с отворено работно време и тези с безкрайно работно време не се виждаха никъде. На следобедна визитация са, предположи Гуен. Прелюдия, предотвратяваща спешните случаи до момента, когато тези, които не бяха дежурни, можеха също да си отидат вкъщи.

Така, че в кафенето бяха само тя, облечената в светлолилаво сервитьорка и Коул. Същият онзи Коул. Който се приближи към млечния бар. Изглеждаше уморен. Изтощен. Очевидно това е цената на магията. Коул обича да оперира, беше казала Пейдж. Такава страст можеше да обясни защо хирургът бе приел да работи и в травматологията, и в кардиологията, както и това да работи тогава, когато е най-вероятно да възникнат случаи на живот и смърт. Но имаше и други обяснения. Арогантността да се мисли за Бог, например, маниакалната увереност, че може да предизвика което и да е чудо, от което има нужда.

Ами ако Коул всъщност не харесваше застрашаващите живота спешни случаи, за които винаги беше на разположение? Ами ако ги мразеше, но ги избираше, защото именно на застрашителния ръб на вечността той можеше да даде най-много от себе си и да помогне най-много — без значение колко страдание му причинява това? Страдание. Коул Рансъм. Прекрасен, талантлив, чувствителен и страдащ? Да. Това беше видяла Гуен в съботния следобед. Наистина, тя не виждаше нещата много ясно по отношение на Коул. Беше доловила привързаност към Пейдж, която навярно не съществуваше. Но Гуен не можеше да се отърси от една много плътна, много тъмна сянка на болка. И може би това беше причината, поради която Коул Рансъм прекарваше толкова часове, колкото беше по силите на човек в операционната зала, не в търсене на страдание, а като бягство от него. Демоните на човек не го преследват в операционната, особено когато залогът е толкова висок.

Гуен погледна към мъжа, който пълнеше възможно най-голямата чаша с горещо черно кафе — храна за изтощения от битките воин, но не нектар на боговете. Също и доказателство, че въпреки дежурството през уикенда и явното му изтощение, хирургът не бърза да се прибере вкъщи. Гуен го гледаше открито. Защо не? Дори ако усетеше погледът й и се обърнеше, той нямаше да има представа коя е. В събота Гуен Сейнт Джеймс беше за него само белег по рождение. Белег по рождение, точка. Лилаво-червеното петно беше всичко, което природата би му позволила да види.

Ами тази Гуен Сайнт Джеймс, която щеше да види днес? Толкова красива, колкото него, с маската си, с разпуснатите си коси. Ето защо не беше чудно, че когато Коул погледна към нея, той се усмихна леко и се приближи. Той търсеше компания. Удоволствие. Секс. Едно чувствено същество търсещо друг вид бягство.

„Нека те докосне. Той иска. Е, не точно теб. Всъщност, нека бъдем честни: на него не му пука за теб изобщо. Но това може да се случи тази вечер с измамницата Гуен. Той ще те докосне и ти ще го докоснеш, а тъмнината на нощта ще бъде своеобразна маска. Той никога няма да разбере, а ти никога няма да забравиш. Можеш да го направиш, направи го — ако смееш.“

— Може ли да седна при вас?

„Направи го! Направи го!… Не смей!“ За разлика от непознатия глас, който я насърчаваше да се преструва пред Коул Рансъм, така както не се бе преструвала пред никой мъж, този, който я спираше, принадлежеше на някой, когото някога познаваше. Ейнджъл. Ангелът, който тя трябваше да бъде… момичето, което би застанало пред съучениците си и би заповядало: Погледнете ме! Вижте ме. Гуен знаеше, че Коул Рансъм виждаше: една красива жена, близостта, с която определено му допадаше. Гуен беше получила много такива погледи през годините — но нито един толкова търсещ, нито един, изпълнен с толкова желание. И който тя толкова силно да желае. „Той никога няма да разбере, ти никога няма да забравиш.“ И споменът щеше да я убие.

Гуинет Сейнт Джеймс отвърна на въпроса на Коул така, както бе отвръщала на всички подобни въпроси досега.

— Чакам някого.

— Пейдж ли?

— Моля?

— Пейдж ли чакате?

— Вие, вие знаете коя съм? — заекна тя.

— Гуен Сейнт Джеймс. Срещнахме се в събота. Аз съм Коул Рансъм. Помните ли?

— Да.

— Тогава защо аз да не ви помня?

Гуен не отговори. Нямаше отговор. Но видя как ръката й му даде знак да седне.

— Останалата част от разходката ви без произшествия ли мина?

„Не. Говорехме си за вас.“

— Изцяло.

— И повече не изпуснахте ключовете?

— Не повярвахте, че съм ги изпуснала, нали?

— Нито за миг.

— Винаги съм смятала, че умея да лъжа.

— Съжалявам, че разбих илюзиите ви.

— И без това мислех да престана.

— Само си мислехте?

— Често взимам прибързани решения. — Бързи, лесни и понякога паметни — без каквито е да е душевни терзания. Дали това беше причината за безцветната й душа? Последица от това, че се бе крила зад маска през всичките тези години? Гуен не знаеше. Но в бъдеще щеше да взима всички решения много внимателно. Или поне нямаше да са лесни. — Мислех да сложа край и на това?

— На взимането на прибързани решения ли?

— Да.

— Аха. — Коул отпи глътка кафе, без да откъсва очи от нея. — Тази вечер не сте на работа.

— Откъде знаете?

— Вие сте онази Гуен, която гримира Луиз Йохансън, нали?

— Познавали сте Луиз? — „Луиз, какво мислиш за този мъж?“

— Не. Не сме се срещали. Но всички много я обичаха. През уикенда много се говореше за това колко щастлива била, когато я изписвали — благодарение на една гримьорка на име Гуен, която гримира говорителите във вечерните и късните новини на телевизия „Фокс“. Вие.

— Аз. Но заслугата за това беше на Пейдж, не моя. Моят принос беше повърхностен.

— Повърхностен — повтори тихо Коул. „Нима това е възможно!“

Говореше на нея — за нея — така, сякаш го интересуваше. Така, сякаш виждаше и все още искаше да я докосне. Гуен обърна поглед навън към вещаещото небе, миг преди дъжда. После отново към него.

— Мислите, че причината Пейдж да припадне са бъбреците й.

— Вие знаете за бъбреците й?

— Разбира се, Пейдж ми е приятелка. — Гуен го заяви така, както Пейдж го беше заявила в събота следобед — с обич и гордост. И с почит, реши Гуен, докато си припомняше тона на Пейдж. Сякаш Пейдж знаеше какво рядко богатство е приятелството. И очакване, сякаш се надяваше, че най-сетне го е открила с Гуен. Добре, съгласи се Гуен. Може би бе доловила собствената си надежда; беше разбрала, че всички приятелства на измамницата Гуен не бяха… истински. Да, тя държеше на приятелите си. И те държаха на нея. Но не я познаваха. Не беше им позволила да я опознаят. Така както се беше доверила на Пейдж. — Въпреки че, честно казано, Пейдж невинаги говори за себе си. Но аз имам някои предположения и мисля, че започвам да разбирам. Знам, че не можете да разкриете някои подробности за Пейдж, но имам няколко по-общи въпроса.

— Питайте.

— Добре. Чудесно знам, че когато повдигнахте ръкава й, проверявахте абоката за хемодиализата й. Но не съм сигурна защо го направихте.

— Проверявах налягането.

— Налягането?

Коул Рансъм се усмихна.

— Мощният прилив на кръв, предизвикан от фистулата между артерия и вена. Ако отклонението е твърде голямо, то може да обясни ниското й кръвно налягане.

— И това може да се коригира по хирургически път?

— Точно така. Би могло.

— Но не открихте нищо подобно?

— Напротив, но не повече от очакваното.

— Вие сте направили фистулата, нали?

— Виновен.

Гуен беше сигурна, че това трябва да е фистула „Бресиа-Кимино“. Коул не би се задоволил с по-малко, нито по отношение на Пейдж, нито на който и да е друг от пациентите си. Така наречената „вродена“ фистула, получена при съшиване на артерията и вената на пациента, беше по-трайна.

В нощта на виненочервената луна Гуен беше стигнала до заключението, че Пейдж е на хемодиализа. Сега заключението й беше потвърдено. Фактът, че Пейдж имаше абокат, използван само при дългосрочна диализа, означаваше, че заболяването на бъбреците й беше влязло в последната си фаза. Това означаваше също, че медикаментозното лечение, както и диетичното, не беше дало резултат при Пейдж. Състоянието й може би се е влошило или съдържанието на калий е било твърде високо, или недохранването е било толкова голямо, че диализата е била единствената логична стъпка. Но не съвсем успешна. Недохранването продължаваше. Гуен дори знаеше защо. Приемът на протеини, строго ограничаван преди диализата, трябваше да се увеличи след нейното започване. Диализата отмиваше протеина и ако той не бъдеше набавен в съответното количество, това водеше до загуба на мускулна маса.

Ето защо Пейдж непрекъснато се движеше, дори когато беше изморена, за да поддържа тонуса и силата на мускулите си. Но Пейдж беше слаба и костите й бяха крехки, и както сама бе признала, не бе успяла да поддържа кръвното си налягане достатъчно високо, за да не припадне, но и достатъчно ниско, за да не нахлуе кръвта в дробовете й. Доктор Пейдж Форестър, която успешно балансираше хемотерапията с качеството на живота при пациентите си, се проваляше напълно в установяването на този баланс при себе си.

— За какво мислиш? — попита Коул.

— За това, че диализата не се отразява добре на Пейдж.

— Тя ли ти го каза?

— Не. Но мисля, че е ясно. Как стои въпросът с трансплантацията?

— Кое по-точно?

— Има ли добри шансове?

В тъмните му очи се мярна сребристо пламъче.

— Защо ми се струва, че Пейдж не е обсъждала надълго и нашироко здравословните си проблеми с теб?

— Защото знаеш колко затворена може да бъде.

— Има и още нещо, нали? Решила си, че ще е по-лесно да изтръгнеш информация от мен, отколкото от Пейдж. Ако е така, ти успя. Напълно се предавам. Отговорът е да. Пейдж е отличен кандидат за бъбречна трансплантация.

— Значи чака донор? — Чакане, продължило поне три-четири години, бе предположила Гуен под сиянието на виненочервената луна. Освен ако не се появеше жив донор, който доброволно да дари бъбрека си.

— Дали чака?

— Коул, така ли е?

Най-важното е да не причиним вреда. Това, в което се заклева всеки лекар. Както и да пази лекарската тайна. Коул реши да позволи първото да вземе връх над второто. Колкото повече знаеше Гуен за болестта на Пейдж, толкова повече можеше да й помогне.

— Доколкото знам, тя не е упълномощила нефролога си да включи името й в националния регистър за трансплантации.

— Защо?

— Ето този въпрос може да бъде зададен от приятел.

Тя възнамеряваше да го стори и щеше да му го каже, ако бяха сами. Но не бяха. Красива блондинка, облечена в медицинска престилка с избродиран надпис „Хирургическо отделение“, стоеше до масата, съвсем близо до Коул. Носеше венчален пръстен. И се усмихваше.

— Коул?

— Джен?

— Извинявай, че те прекъсвам. Мислех, че си си тръгнал. Защо не си?

— Знаех, че ще ти потрябвам. Какво има?

— Пациентът от четвърто легло вдигна 38.8.

— Кога?

— Преди петнайсет минути. Всичко е под контрол. Но тъй като си тук и знаеш, че от инфекциозното ще искат да прегледат раната на корема, реших да те уведомя какво става.

— Прегледах и превързах наново раната преди по-малко от час. Това не е причината за инфекцията.

— Знам, но…

— Ей сега ще дойда, Джен. Само две минути. Никой да не пипа превръзката, докато дойда.

— Разбрано, Коул. Отговарям с живота си.

В последните й думи Гуен долови леко флиртуване, такова, към което самата тя прибягваше, безопасно скрита зад маската и измислицата за Дейвид, така както Джен беше зад венчалния пръстен.

Сексапилният ерген усмихна ли се на Джен, преди тя да се отдалечи? Не. Спокойният му поглед внимателно фокусираше Гуен.

— Трябва да тръгвам.

— Благодаря, че отговори на въпросите ми.

— Няма защо, но си ми длъжница. Следващият път — каза Коул — ти ще отговориш на моите.