Катрин Стоун
Другата близначка (12)

Единадесета глава

— И ти ли я наблюдаваш? — Клер поздрави човека, който й се обаждаше посред нощ, мъжът, който преди тридесет и една година успя да измине разстоянието от заснежения Чикаго до Монтърей, където вилнееше буря. Тогава Стюарт беше до нея и й помагаше да преживее и невъзможното. Оттогава най-добрият приятел на Алън беше до нея, както преносно, така и буквално много често. — Луната, Стюарт?

— Гледам я в момента.

— Какво според теб означава?

— Нищо, Клер. Абсолютно нищо. Но ако се интересуваш от метеорологичната теория, според най-разпространеното мнение студеното и ясно време е създало инверсионен слой, който спира необичайно голямо количество смог.

— Но през онези пет дни нямаше смог в Монтърей. И до онази нощ валеше дъжд, нали?

Онези пет дни, безмълвно проехтяха думите в съзнанието на Стюарт. До онази нощ.

През всичките тези години и десетилетия, в разговорите си те почти не споменаваха за последните пет дни и последната нощ от живота на Алън. Разбира се, че говореха за Алън. За щастливото време, за вълшебната любов. Но не и за онези няколко дни, когато загубиха толкова много. Защо да говорят? Нямаше какво да обсъждат, нямаха спомени, към които си струва да се връщат. Стюарт беше там. И Клер беше там. Подробностите сякаш бяха издълбани в сърцата им.

Или поне така си мислеше Стюарт.

— Спомняш ли си? — попита той.

— Че валеше ли? Да. Но колкото повече се старая да си припомням, толкова по-неясни изглеждат нещата.

— Защо се стараеш да си припомняш? — „Защо не забравиш, защо не можеш да си позволиш да забравиш?“

— Защото има нещо, което трябва да запомня. Виждам откъслеци, за момент ми се прояснява картината, но не успявам да я възстановя на фокус. А трябва.

— Откога се опитваш да направиш това?

— О, не знам. От тази пролет, може би.

Стюарт очакваше този отговор, но и се страхуваше от него. Той доказваше това, което през последните месеци стана болезнено ясно. Решението на Клер да поднови къщата, което тя му сподели през пролетта, не беше знак, че тя се връща към живот. Не че тя беше намекнала за такова нещо. Всъщност, Клер използваше думата „обновяване“ в най-пряк смисъл: да възстанови условията, при които се чувства подновена… доколкото може, в този случай, тъй като последният път, когато домът на семейство Форестър беше подновен от основите до покрива се случи малко преди сватбата й с Алън.

Подновяването не обещаваше промяна. А сега, като потвърждение на това, че тя правеше опит да излъска миналото, а не да създаде ново бъдеще, дойде откровението й, че споменът, който не може да сглоби, съвпада с решението й да поднови имението.

Стюарт ненавиждаше тази истина, но щеше да й помогне, както винаги. Той рече:

— Разкажи ми какво виждаш в тези части от картини, които ти се проясняват за момент.

— Аз бродя в дъжда. Тъмно е. Студено е. Мисля, че е нощта на катастрофата. Или следващата нощ. Определено една от тези две нощи. Ти си все още в Чикаго. Не си пристигнал още.

— Откъде знаеш?

— Защото — тихо отвърна тя, — ако беше в Монтерей, щеше да си до мен. В спомена си аз съм доста самотна. И отчаяна.

„Ти все още си много самотна, мила моя Клер. Бих могъл да съм до теб, само ако ми позволиш.“

— Щом вървиш под дъжда, не може да си с Алън или Пейдж. Сигурно неистово си искала да си при тях.

— Но знам, че не съм при тях и отчаянието ми не се дължи на това. За тях е добре, че ме няма. Те знаят, че трябва да свърша нещо. Те го искат. Те — тихо повтори тя. — Моят умиращ съпруг, моето безнадеждно болно бебе. Звучи като сън, нали? Като кошмар. Но го усещам толкова реален, Стюарт. Някой каза ли ти, че излизах от болницата?

— Не. Но предполагам, че си се объркала. Болницата беше като лабиринт. Възможно е по грешка да си минала през някой изход. А Мариел какво казва?

— Не съм я питала. А и нямам намерение. И за двете ни ще бъде твърде трудно да говорим за онова време.

— Искаш ли аз да я попитам?

— Не, благодаря.

— Тогава как ще разрешиш загадката?

— Като опитам да проясня спомените си.

— А ако не успееш?

— Тогава ще се наложи да призная, че не са реални и само съм си въобразявала. Най-вероятно ще се окажат част от следродилна психоза.

— Какво?

— Ти не си ли се чудил, Стюарт?

— Никога. Ти беше обезверена, Клер. Тъгуваше. Всички тъгувахме.

— Но освен това страдах и от следродилна психоза. А ако преминех границата от нормалното състояние към психозата, на практика щеше да е невъзможно да се забележат симптомите. От мен се очакваше много малко. Бях като зомби, което се носи в някакъв водовъртеж от движения.

— Не е вярно. Ти беше там, Клер, и се бореше всеотдайно за Алън и за Пейдж.

— За Алън, може би. Но след като той умря и пренесоха Пейдж в интензивно…

— Ти беше с нея, Клер, всяка минута, всяка секунда, докосваше я, говореше й, успокояваше я.

— Но не успявах да я успокоя, нали?

— Разбира се, че успяваше.

— Не. Ако го бях направила, поне веднъж щеше да дойде да ме успокои, когато вече беше достатъчно голяма да избира. А и двамата знаем, че тя така и не дойде. Защо да го прави? За нея не представлявах надеждно убежище. Докато тя беше в мен, имах шанс, ала без да се замисля за нейната безопасност, аз се спуснах по брега при Алън.

— Отлепването на плацентата не беше причинено от това.

— Така казват всички. Но откъде знаят? От значение е единствено как разкъсаната плацента е повлияла на Пейдж. А това знаем. В един момент е защитена и в безопасност, а в следващия се бори за живота си.

— Но оцеля.

— Не благодарение на мен, Стюарт. Ако лекарите не бяха пристигнали навреме и не ме бяха отвели в болницата в Монтърей, за да я родя там, а не на хълма… Дори и така, тя беше толкова болна, толкова крехка.

— Роди се пет седмици преждевременно.

— Тя имаше нужда от тези пет седмици. Отчаяно. Можеше да ги има…

— Преждевременното й раждане не е по твоя вина. Пейдж те обича, Клер.

— И аз я обичам, Стюарт. Знаеш, че я обичам. Но знаеш също, всички знаем, двете с Пейдж никога не сме били много близки. Ако я беше видял днес, когато се отби, за да се запознае с Джак и момичетата… Стюарт, изглеждаше толкова изтощена. Толкова много се нуждаеше от сигурно местенце. Но тя знаеше, че това място не е при мен. Когато е с мен се чувства по-зле, напрегната е и неспокойна. Толкова много се старае да е идеалната дъщеря. Чудя се дали стремежът й да е идеална не е следствие на това, че през първите няколко месеца не успявах да се грижа за нея както трябва.

— Стремежът на Пейдж няма нищо общо с теб, Клер, нито с каквото и да било там отглеждане. Всичко е природа и това си е наследство от Алън, което е дори по-забележително, отколкото външната прилика.

— Алън не беше перфекционист, Стюарт! А и не пресилваше себе си, както прави Пейдж.

— Напротив, правеше го. Между другото, в много по-голяма степен от Пейдж. А нежността и прелестта си Пейдж дължи на теб. Точно както направи Алън по-нежен и по-щастлив. Това е лудост.

— Точно така.

— Ти си най-нормалният човек, когото познавам.

— С изключение на… — Клер замълча, задъхвайки се от болка. Паренето в нея й беше вече познато и се случваше все по-често. Вдишването на въздух само подхранваше огъня.

— Клер?

— С изключение — рече тя, докато издишаше и се опитваше да потуши пожара в стомаха си — на това, че никога не напускам дома си. Ти, Пейдж, Мариел, другите ми приятели прекарахте последните няколко десетилетия, без да забележите този малък мой проблем.

Не може да са десетилетия, помисли си Стюарт. Възможно ли е да е толкова отдавна, откакто Клер започна да се чувства по този начин и пожела да не излиза от дома си. Но излизаше заради малкото си момиченце, което имаше нужда от майка си, на мероприятие в училище, или в библиотеката, или на празненство на рожден ден на някой съученик или съученичка. Стюарт често ги придружаваше и това му доставяше огромно удоволствие. Докато не долови паника в Клер, която тя от години успяваше да прикрие. Беше мимолетно усещане и болезнено откритие. Както Клер не беше убежище за дъщеря си, така и той не беше убежище за Клер, когато излизаше от убежището, което за нея имаше най-голямо значение, домът, който беше споделяла с Алън. Доколкото можеше да си спомни, а той помнеше, Клер не беше напускала имението от триумфалното завършване на Пейдж в медицинското училище.

А сега Пейдж подновяваше този дом, за да изглежда така, както когато Алън беше жив, с прясна боя, лъскав под, невидимият му скелет беше укрепен и защитен от упадък. Беше се поддала на един неясен спомен, може би и други се бяха изличили, а тя искаше да са ярки.

— Клер?

— Стюарт?

— Може ли да те заведа на ранен обяд утре? В „Топ ъв дъ Марк“?

— Наистина ли мислиш, че ще се справя?

— Знам, че можеш. — „Ако го искаш достатъчно силно, ако искаш мен. Ако изобщо пожелаеш да живееш, освен с избеляващите спомени за Алън.“ — Ще те взема в десет.

— Стюарт. — Огънят се разпали. — Не мога.

— Ех, Клер — тихо рече той и се усмихна, въпреки парливата болка. — Знам.

 

 

Гуинет Сейнт Джеймс никога не беше виждала луна с цвят цинобър. Но от няколко нощи, откакто беше пристигнала в манастира, изгряваше такава луна. Сестра Мери Катрин й каза, че такава луна е знак за нещо. Небесен знак, че белегът й по рождение е божие благоволение. Гуен все още беше онлайн в полунощ и не забеляза луната, от девет работеше с компютъра и беше изпаднала като че ли в забвение. Пет часа тя размишляваше върху събитията и емоциите от следобеда, от първата й среща с Пейдж до тежката стъклена врата, до прегръдката им и обещанието да се срещнат на кафе.

Два часа, всичко стана за два часа. През това време се срещна с жизнената, при това умираща Луиз. „Не умирай. Моля те, не умирай.“ И чудесната, но потисната Пейдж. „Помогни й. Някой да й помогне.“ С Пейдж беше споделила тайни, които на никого досега не беше доверявала, после махна маската си. И когато Гуинет Сейнт Джеймс беше напълно разголена, се появи той.

Коул. „Пейдж, позволи му да те докосне. Позволи му да се погрижи за теб. Той е толкова грижовен.“ Пейдж очевидно си мислеше, че греши за чувствата на Коул. Най-вероятно беше така. Безпристрастният наблюдател, който обикновено умееше да разчита чувствата на другите, не присъстваше във фоайето. Може би сърцето на Гуен беше ангажирано в този момент. Може би то се беше качило в червенината по лицето й. Загрижеността на Коул за Пейдж несъмнено беше реакция на всеотдаен лекар, както го определи Пейдж. Ако беше намерил на лъскавия линолеум свлеченото тяло на някой непознат с огромен белег по рождение, гласът му пак щеше да е тих, умелите му ръце все така нежни.

Именно в този момент, когато Гуен си пожела да беше припаднала, тя захвърли мислите си за следобеда и се зае с компютъра, като се захвана с много по-продуктивно занимание. В интернет потърси „повредени бъбреци“. Не намери нищо. Думите „бъбреци“ и „нефункциониращи“ отвеждаха до хиляди теми. Тя посети безброй много страници. Сега Гуен знаеше защо Пейдж винаги е жадна и защо изкачването по стълбите беше упражнение за нея, независимо колко изтощена се чувстваше. Освен това Гуен разбра защо при прегръдката им тялото на Пейдж беше така обезсилено, костите й толкова крехки.

Гуен мислеше, че знае какво иска да напипа Коул под кашмирения ръкав на Пейдж, но не знаеше причината. Тази неуловима причина може би беше точно пред очите й. Но Гуен се разсея, като си спомни ръцете на хирурга. Дори екранът на компютъра й се зачерви!

Кръвотечение.

Гуен се извърна към аленочервената светлина. Луна с цвят на портвайн. В далечината съзря тлеещия пурпурен залив, който беше толкова близо, че можеше да го докосне, силуетът на медицинския център се мержелееше обагрен в червено.

 

 

Коул Рансъм не видя луната, нито в полунощ, нито по друго време. Той беше в операция, откакто се появи луната, та чак докато залезе. Първият му пациент, един сърдит тийнейджър, беше забил юмрука си в плексигласов прозорец. Момчето щеше така да си умре, ако по-малката му сестра не беше завързала връзка от обувки над кървящото място. Бронхиалната артерия на момчето беше разкъсана. Но когато дойде в болницата, все още беше жив и съдовият хирург лесно го заши.

Вторият пациент на Коул беше седемдесет и две годишен самолетен механик, пенсионер, с разкъсана аорта. Цяла нощ го спасява, овладя кръвоизлива, коригира аневризма и на негово място заши изкуствена присадка.

Затова Коул не видя луната. Нямаше да му хареса. Щеше да му напомни за някой с белег по рождение, когото беше видял през деня. Петно, което помрачаваше красотата на едно изключително лице. Не. Белегът не разваляше красотата й. Нито пречеше на смелостта й. Тя се обърна лице в лице с него толкова смело и настоятелно в старанието си да защити Пейдж, въпреки неудобството си… въпреки него.

Коул съжали за неудобството, което й причини. Но луната с цвят на портвайн щеше да провокира напълно различен спомен, за грозота, не за красота. За боязливост, не за смелост. За Коул луната щеше да е като кръвоизлив, прекалено масивен, за да бъде овладян, който избликва във всички посоки като алени лунни лъчи навсякъде: по пода, по стените, по тавана.

Човекът в бяла престилка, който облекчава болката върху кушетката. Луната щеше да напомни на Коул за тази касапница. Не че трябваше да му напомнят.

 

 

Луиз Йохансън също не видя луната. Щеше да оцени красотата й. Щеше да й напомни за кошници, пълни с пролетни обички, които обичаше, и за радостта, когато наблюдава шумния празник на птиците върху пъстрите цветя. Луиз спеше в полунощ. Сънуваше и се усмихваше.

На разсъмване не се събуди, както беше правила в продължение на осемдесет и две години, за да наблюдава нежния залез на луната. Луиз никога вече не се събуди. Но луната на разсъмване беше луната на Луиз. Луната на младоженката. В прасковен и розов цвят. В сиянието на тази луна, докато сънуваше и се усмихваше, Луиз се възкачи в небесата при мъжа, когото обичаше.