Катрин Стоун
Другата близначка (11)

Десета глава

Лари се класира първи в индивидуалното смесено първенство, дръпна отбора си на трето място в щафетата сто метра и завърши втори в свободен стил петдесет метра.

Триумфът на индивидуалното смесено първенство беше изненада. Предричаха, че едно момче от Бедсайд, което държеше окръжния рекорд, щеше да е победител. Отборното класиране на трето място при щафетата също беше неочаквано добър резултат. Благодарение на Лари. Когато той се гмурна в басейна, участниците от академията „Марина Вю“ дишаха праха му.

Най-голямата изненада и очевидно най-неприятната, беше второто място на Лари в петдесет метра свободен стил, коронната му дисциплина. Ако се съди по реакцията на баща му, загубата беше въпрос на монументални разлики в пропорциите.

— Можехме да го убием — рече Пейдж, докато с Джак наблюдаваха речта. Не чуваха думите, но и не беше необходимо. Жестовете му бяха достатъчни.

— Можехме — съгласи се Джак. — Много пъти съм се изкушавал.

— Говорил ли си с него?

— Разбира се. В най-разгорещения момент само веднъж, но без резултат, и много пъти през последните четири години. Той говори аргументирано и разумно. Признава, че стъпва на трамплина и се заклева, че никога вече няма да го направи. После… се случва това. Добрите новини са, че с всеки изминат ден Лари все повече и повече започва да разбира, че проблемът е изцяло на баща му. Все още не е осъзнал това, но междувременно Бет му се възхищава дори когато просто се гмурне в басейна, а Дайна го съзерцава като възлюбен.

— Ти го подкрепяш също.

— Обзалагаш ли се? Ще го поканя на вечеря с нас. С нас означава, че и ти си включена.

— О, аз…

— С момичетата говорихме за „Уорф“, но можем да отидем, където пожелаеш. Сигурно има и по-добро меню за теб.

— Всъщност, това-онова от менюто.

— Чудесно. Но?

Но може би в края на краищата майката и дъщерята Форестър наистина имат нещо общо — склонност към фобии. Ако е така, това просто беше една малка прилика, т.е. склонността, не фобията.

Нефрофобия, можеше да се нарече нещастието на Пейдж. Страхът от всичко, свързано с бъбреци… сега, когато прословутите й бъбреци бяха увредени.

Неспособността да диша я тревожеше. Прекалено голямо количество течности нахлуваше в белите й дробове. Дори споменът за задъхването пораждаше страх. Притесняваше се и за опасността от припадък, гадене, слабост, жажда. А и трябваше да подбира храната си, за да не се чудят момичета и Лари дали нещо в нея не е наред. Имаше и нещо друго, което провокираше тежкото й дишане. Едни други спомени. Вдъхващи страх? Да. И в същото време прекрасни. Начинът, по който се чувстваше преди дванадесет години с Джак… и начинът, по който се чувстваше сега. На Пейдж й се искаше да се сгуши в обятията му и тихичко да шепти в унисон с ритмичния пулс на сърцето в гърдите му. „Прегърни ме, защити ме, накарай всичко да изчезне.“

Но всичко беше в нея. Напрежението, неспокойствието, старанието да се справя по-добре и да опитва отново и отново доведоха освен всички успехи и до увреда на бъбреците й. Всичко, за което Джак знаеше.

Въпреки това той я гледаше така, сякаш нямаше нищо против да я приеме в обятията си. Сякаш казваше, че двамата ще се защитят и всички лоши неща ще бъдат победени.

— Пейдж?

— С удоволствие, Джак. С най-голямо… удоволствие. Но дали не можем да го отложим за някой друг път? Мисля, че трябва да се прибера да поспя малко.

— Добре. Ще го отложим за някой друг път. Когато и да е.

И двамата мълчаливо си дадоха клетва, че ще го направят.

 

 

Докато се издигаше, луната тлееше в жълто. Зимна палитра, която блестеше в студения нощен въздух. С напредването на часа, нощта стана по-тъмна и по-дълбока, а светлината от небесата се превърна в кървавочервена. Родителите на малки деца, та дори бащата на едно единадесетгодишно момиче бяха благодарни, че малките им невинни създания си бяха легнали, преди луната да избухне в червено. Децата не биваше да виждат такава луна. Повечето хора в Сан Франциско биха казали, че никой не бива да вижда такава луна. Видиш ли я веднъж, не можеш да се отървеш от този смущаващ образ. Само хората, заети с други неща, не забелязваха сатанинското сияние. В частност работещите в редакционната по задължение бяха насочили вниманието си другаде. Късните им зрители, както и читателите им в неделя сутрин, очакваха научно обяснение на това небесно явление. Някои дори очакваха особена прецизност при дефинирането и сравняването на оттенъците на червения цвят на луната, изложени на първа страница.

Ту кървава луна.

Ту луна в цвят цинобър.

Ту алена луна.

Повечето тутакси биха заключили, че прецизността при определяне на цвета няма значение. Съществената дума беше „ту“. Зрителите и читателите искаха да са сигурни, че тази кървавочервена луна беше явление, което те едва ли отново щяха да наблюдават. На Клер Форестър й се искаше да не беше виждала тази луна. Но я видя. На същата дата, на 2 ноември. В същия час, в полунощ. Преди тридесет и една години. В деня и часа, когато умря Алън.

Нито тогава, нито сега Клер се опита да определи цвета. Както сега, така и тогава, художничката видя само два цвята, червено и пурпурно, същият омразен пурпурен цвят, като от маслени бои, който причини кръвотечението.

„Обичам те, Клер. Обичам те.“

След като прошепна тези думи, Алън изгуби съзнание и никога вече не се събуди. Секунди по-късно Клер припадна. Но чу думите му и видя любовта… както и кръвта, която бликна от устата му, след като ги изрече. Тогава в тези няколко секунди осъзна, че той ще умре и няма да й позволи да умре с него. Изобщо да умре. Думите му, силата и гневът, скрити в тях, ехтяха в главата й и й даваха сили да се бори…

Клер се събуди в болницата в Монтърей. Съпругът й се намираше в едно интензивно отделение, а новородената й дъщеря в друго. В продължение на пет дни и нощи Клер прекарваше времето си ту при единия, ту при другия, непрекъснато изпитвайки страх за това, което може да се случи на единия, докато тя е при другия… при все това, тя знаеше, и то благодарение на Мариел, която беше там, че нито Алън, нито Пейдж бяха съвсем сами.

А когато най-после Стюарт пристигна, и той остана да будува край леглата на любимите същества. Мариел и Стюарт можеха да поемат поотделно дежурствата. Те предложиха на Клер, за да може да поспи, поне да полегне. Разбира се, тя не желаеше да си почива, нито за минутка. В сравнение с останалите от семейството си, тя беше направо здрава. Да, беше загубила малко кръв. Чувстваше се уморена от сънотворните, които й даваха, а понякога беше и объркана. Но не беше в кома като Алън. Мускулите й не бяха притиснати, гръбначният й стълб не беше ударен, белите й дробове не бяха пълни с кръв. За разлика от момиченцето си, Клер не страдаше от жълтеница, не я интубираха и не се бореше за живот.

Алън и Пейдж умираха. Щяха да умрат. Прогнозата и за двамата, баща и дъщеря, беше ясна. И толкова тъжна. Но Клер лъжеше и двамата.

— Почакай само да я видиш, Алън. Тя е толкова красива. Съвсем прилича на теб, любов моя. Твое копие.

— Почакай само да видиш тати, Пейдж. Почакай само да те прегърне. Той толкова много те обича. И двамата те обичаме. Винаги ще те обичаме.

В онази нощ преди тридесет и една години Клер преустанови лъжите си. Налагаше се.

Алън си отиде. А кървавочервената луна светеше в студеното черно небе… също като тази нощ. Когато звънна телефонът в имението, Клер с облекчение и благодарност си помисли, че знае кой се обажда.