Катрин Стоун
Другата близначка (1)

Пролог

Пасифик Хайтс

Сан Франциско

14 януари

— Няма да се ожениш за нея!

— Не, мамо. Ще се оженя. — Изражението на Алън Форестър беше спокойно, също както гласът му. Беше очаквал тази реакция, най-вече от майка си — включително и престореното й учудване. И Розалинд, и Гавин Форестър отлично знаеха какво е „важното нещо“, което иска да обсъдят. — Надявах се, че сватбеното ни тържество ще се състои тук.

Домът на семейство Форестър беше френска провинциална къща, оцеляла след всички земетресения в района на Бей през последните сто години.

Но сътресението, което Алън усети сега, беше емоционално. Майка му беше опасна. Е, той също. Все пак беше неин син.

Розалинд щеше да каже какво мисли. Добре. Имаше това право. Баща му също щеше да изкаже мнението си. Алън вярваше, че то щеше да надделее. Въпреки аристократичното им наследство и закърнялото класово съзнание, заложено в тяхното ДНК, родителите му бяха разумни човешки същества.

— Можеш да се ожениш тук, скъпи. Бихме искали. Но… за нея?

— Клер, мамо. Името й е Клер. Тя е единствената жена, за която искам да се оженя.

— Алън, тя трудно може да се нарече жена.

— След две седмици ще навърши двайсет и една. В деня на сватбата ни.

Розалинд пребледня, но реши да не коментира двуседмичния срок. Нито би могла да се хване за шестте години разлика, след като нейната с Гавин беше седем. Щеше да е безполезно и да изтъква, че Алън и Клер се познават от по-малко от три месеца. Нейната любов към Гавин беше буквално от пръв поглед.

Но Розалинд Елизабет Пейдж и Гавин Алън Форестър бяха идеалната двойка. Атъртън и Пасифик Хайтс. Васар и Йейл. Единствен наследник и единствена наследница на огромно състояние в кораби и влакове.

Докато Клер и Алън…

— Алън, ти си хирург в един от най-добрите медицински центрове в света. А тя е хипи, дете на цветята, с всичко, което това включва. Марихуана. Безразборни връзки. Ел Си Ди.

Алън беше очаквал този ход. Но не бе очаквал, че ще го заболи толкова. Знаеше, че Клер не беше дете на цветята, а забравено дете, четвъртата дъщеря на родители, които се надяват на син. Единайсет минути след появата на Клер надеждата им се осъществила. Нейният брат-близнак Роби се появил с триумфален вик.

Две последователни бременности довели до раждането на още две момчета и семейство Макензи добило завършен вид. Три жизнени момичета. Три снажни момчета. И Клер, близначката, другата близначка, завързакът в червеникавозлатистото котило, миниатюрна във всяко едно отношение. В редките случаи, когато проговаряла, гласът й се губел сред врявата. Което всъщност нямало значение, призна тя на мъжа, когото обичаше. Преди тяхната любов не е имало много за казване. Като изключим домашните, картините си бяха само нейни. Защо да показва на семейството си рисунки, които учителите й вече бяха заклеймили като твърде пастелни. Изкуството на Клер бе едва забележимо, като самата нея. Почти недоловимо. Не съвсем невидимо все пак. Но дори това ефирно присъствие беше прекалено, поради известна скованост, засилвана от жалките й опити да се впише в нормите. Клер не се вписваше. Не би могла. Знаеше го. Семейството й също. Всеки в Сарас Орчард, щата Орегон го знаеше. Така че новината, че Клер Макензи си е купила еднопосочен автобусен билет до Сан Франциско беше посрещната със сладко-горчива смесица от облекчение и съжаление.

Клер можеше да се превърне в дете на цветята. Пътуването я отведе до равнината на изгубените души. Но за разлика от много от носещите се цветове, преждевременно напусналата гимназия ученичка имаше една страст.

Не бе мислила да продава картините си; дори не бе смятала да опита. Но минувачите се възхищаваха на акварелите върху статива на уличната художничка и не след дълго тя започна да посреща нуждите на скромното си съществуване единствено чрез картините си.

На Алън му се щеше да разкаже на родителите си историята на жената, която обичаше. Някой ден щеше да го направи. Но днес това щеше само да подхрани увереността на майка му, че Клер не е подходяща за него. Че сигурно у нея има нещо ужасно сбъркано. Защо иначе собственото й семейство би я пуснало да си тръгне с такава охота?

— Бременна ли е? — попита Гавин.

— Защото ако е така — додаде Розалинд, — има какво да се направи.

Алън очакваше честна битка. И може би това беше честно. Може би беше честно в битката родителите да залагат на всичко, което беше добро за детето им — особено когато това дете, както в неговия случай, беше единствено.

Но Алън не оценяваше честността. Беше изтощен, тъй като беше дежурен и бе оперирал в продължение на тридесет и шест часа без прекъсване. Но по-непреодолима от нуждата му за сън беше нуждата му от Клер.

Къщата на родителите му беше на три пресечки пеша от медицинския център „Пасифик Хайтс“. Една лека разходка. Освен ако, както тази вечер, си си забранил да се отбиеш в собствения апартамент, за да се срещнеш с жената, която обичаш, както обикновено.

Направи го, защото беше решен да остави този разговор зад гърба си, зад гърба на всички тях. Ако можеха.

— Нима казваш, че би искала тя да абортира моето дете? Твоето внуче?

— Откъде можеш да си сигурен, че е твое? Искам да кажа, Бог знае с колко…

— Майко, внимавай. Говориш за бъдещата си снаха. Твоята девствена снаха. Клер не е бременна. Още не.

— Алън, защо точно тя? Какво намираш в нея?

— Клер, мамо. Това, което виждам в Клер, е животът ми.

— Но тя…

— Не е като нас? Почвам да мисля, че си права. Тя е мила, любяща…

— Алън, ние те обичаме!

— Знам. Поне така мислех. Но ако е така, ще обичате и Клер. — Алън гледаше майка си в очите, докато тя не извърна поглед, тогава впери поглед в баща си, един от първите адвокати в Бей. — Татко?

— Мислил ли си за брачен договор? Препоръчително е, Алън. Сигурен съм, че и Стюарт ти е казал същото — или ще ти го каже, когато му съобщиш плановете си.

Стюарт Доусън и Алън Форестър бяха приятели от първата си година в Станфорд. И независимо от бедния му произход и съмнително потекло, родителите на Алън го бяха приели като свой отдавна загубен син. Да, семейството имаше значение за Гавин и Розалинд. Доброто възпитание даваше известни гаранции.

Но едно дете не би могло да отговаря за обстоятелствата около раждането си, при условие, че се пребори с трудностите по най-приемливия според Гавин и Розалинд начин — като се образова. Стюарт бе преуспял в това. Завършил Станфорд с отличие, той продължаваше да се издига. Беше на път да стане съдружник във „Форестър, Грант и син“.

Стюарт беше с Алън на площад „Жирардели“ в нощта на Вси светии. Беше станал свидетел на мига, на вълшебния миг, в който Клер и Алън се срещнаха, и още тогава се беше съгласил да им стане кум. И единственият съвет на адвокат Стюарт Доусън беше: „Побързай да се ожениш за нея. Не я изпускай“.

— Нека не намесваме Стюарт в това — каза Алън.

— Добре — съгласи се Гавин. — А договорът?

— Знам каква отговорност поемам. И се отнасям сериозно към това.

Гавин Форестър отвърна с мълчание — нещо, което не би направил в съда.

Но усети предизвикателството в липсата на отговор от страна на сина си. „Ще се омъжа за Клер. И няма да я накарам да подпише нищо друго, освен свидетелството за брак. Така че, довери ми се. Вярвай ми.“

От раждането на Алън Гавин и Розалинд правеха само това. Усмивката на Гавин показваше, че не смята да престане сега.

Гавин беше на негова страна, но Розалинд упорстваше.

— Ами Мариел!

— Какво за нея? — Невинният въпрос на Алън беше толкова неискрен, колкото престореното учудване на майка му относно това, че ще се жени.

— Какво ще й кажеш?

— Че е поканена на сватба на 28 януари. Ако не тук, някъде другаде.

— Ще бъде съсипана. Сигурна съм, че тя вярва, че ще се одобрите един ден.

— Напълно съм сигурен, че не е така. Щеше да ми каже.

Мариел Ланкастър не беше срамежлива, особено когато ставаше въпрос за нещо, което искаше. А когато това беше мъж, тя беше извънредно пряма. И уверена. Тя също така беше, до преди две години, най-голямото увлечение на Алън. Тази връзка очароваше Розалинд. Според нея Мариел беше идеална за Алън. От Мейн Лайн, Филаделфия, с магистърска степен по бизнес администрация в Станфорд.

— Освен това — каза Алън — няма за какво да се одобряваме. Нищо не се получи — нещо, което Мариел разбра преди мен. Сега сме по-близки, отколкото когато бяхме заедно. Тя ще се радва за мен. Стюарт също. Както и всеки, който ме обича — и всеки, който ме обича, ще обича и Клер.

— О, Алън!

— Обичам я. Странно, но и тя ме обича.

— Странно!

— Мисля, че е странно, че жената, с която искам да прекарам живота си, също иска да прекара живота си с мен.

Разбира се, че ще иска да прекара живота си с Алън, мислеше си Розалинд. Всяка жена би искала, дори ако синът й нямаше и пукната пара. Но Клер беше момиче, което нямаше нищо, и богатството на Алън и неговият блясък не можеше да не бъде взето под внимание.

Розалинд се чудеше дали да не изтъкне пред Алън тази очевиден факт, когато той кротко я увери:

— Тя не е златотърсачка, майко.

— Не казвам, че…

— Тя е златото.

Розалинд въздъхна. Тежко. Но едва доловимата й усмивка показа, че се е предала. Никога нямаше да спечели тази битка. Тя въздъхна отново, за тежест, преди да се предаде окончателно.

— Е, май имам да подготвям сватба…

От Розалинд Форестър не би излязъл добър играч на покер, не че някога щяхте да я видите да играе покер. И все пак, заради сина си, тя възнамеряваше да прикрие скептицизма си относно младата жена, която бе станала едно след друго негова годеница, негова жена, и която в началото на декември щеше да роди детето му.

Първоначалните усилия на Розалинд рухнаха. За съжаление. Но това, което имаше значение, бяха намеренията й, а тя наистина полагаше усилия. Помагаше й това, че Алън беше толкова щастлив, а Гавин, Стюарт и Мариел бяха в нейния лагер.

Но най-вече помагаше това, че Клер си оставаше Клер. Тя не се опитваше да спечели благоволението на свекърва си, нито на някой друг. Момичето от Сарас Орчард, Орегон, не направи нищо, което щеше да се окаже болезнен и отчаян опит да се впише в света на Форестър. Причината не беше враждебност към префинените ешелони на висшето общество. Нито огорчение от това, че никога няма да е една от тях. Нито озлобление срещу тези, които бяха.

Клер не притежаваше нищо от това. Тя беше просто една влюбена жена.

Клер не беше спечелила напълно Розалинд — или може би свекърва й не го беше осъзнала напълно — когато предложи младоженците да се преместят у тях.

Къщата беше идеална за това със своята уединеност и простор. Алън и Клер щяха да имат на разположение едно цяло крило, което да боядисат по свой избор, и където да живеят както искат. Нито на Розалинд, нито на Гавин се налагаше да минават през тежките дървени врати.

Но Алън искаше да покаже на родителите си — както и на Стюарт и Мариел — какво е сътворила неговата артистична съпруга. Как е преобразила дома им.

— Създава усещане за пролет — не скри одобрението си Розалинд. — Като букет за Деня на майката.

— Съвсем истински, с розови цветове — довърши Мариел, когато стигнаха до детската стая, боядисана в нежно розово. — Очарователна е! Но аз мислех, че Клер не си е правила тестове. Дори ултразвук.

— Не е — каза Алън, — няма нужда.

— Тогава откъде знаем, че бъдещото ми кръщелниче, ето бъдещо кръщелниче — Мариел хвърли една сияйна усмивка към Стюарт, — ще бъде момиченце?

— Не знаем — отвърна Розалинд. — Нямаме данни. Но Клер е толкова сигурна, че носи в себе си балерина, колкото уверена бях аз на времето, че ритащото ми бебе ще е момче.

 

 

Почивката на семейство Форестър в края на октомври във вилата в Пебъл Бийч беше планирана далеч преди Клер да разбере, че е бременна. Но новините не промениха плановете. Бяха направени допълнителни резервации за бъдещите кръстници.

Дали ще отидат до Кармел зависеше от това как ще се чувства Клер пет седмици преди термина.

Добре, съгласи се тя. Чудесно. Лекарят даде съгласието си. Клер беше образец на добро здраве. Шестимата щяха да пътуват с две коли, семейство Форестър с мерцедеса на Гавин, а Мариел и Стюарт — включени в плановете от пролетта — с ягуара на Мариел.

Предварителната уговорка обаче претърпя промяна, когато Мариел пристигна в дома на Форестър без Стюарт. Тя ги информира, че е възникнал проблем с едно дело, с което Стюарт решил да се заеме лично — в Чикаго. Беше заминал за Уинди сити и щеше да излети от О’Хеър за Монтърей, веднага щом постигнеше споразумение с адвокатите на другата страна.

Мариел вече беше решила, че Клер ще пътува с нея. Настояваше за това. Била се настроила за безгрижен „женски разговор“.

Според прогнозата, до вечерта щеше да се разрази буря. Небесата вече плачеха. Но в двете коли беше напълно безоблачно.

— Никога не съм виждала Алън толкова щастлив — превъзнасяше се Мариел. — Не мисля, че има по-щастлив хирург в историята на хирургията. Нито по-щастлив мъж, може би!

— Алън обича работата си.

— Да, така е. Но Клер, той обича теб още повече.

Алън й беше казал: Остави Мариел да бъде твоята по-голяма сестра, която не си имала. Тя го иска. Истина е, че понякога е малко деспотична и не се отказва лесно, когато намисли нещо, но те харесва. А тя не харесва всички.

— Благодаря ти, Мариел.

— Няма защо. А сега нека поговорим за тържеството за бебето. Сигурна ли си, че не искаш да поканим никой друг?

Домакините на тържеството — Розалинд и Мариел — бяха поканили всичките си приятелки, което означаваше, че списъкът с гостите приличаше на класация на най-влиятелните жени. Розалинд очакваше една от тях да долети от Палм Спрингс специално за тържеството.

 

 

— Никой не отказа поканата.

— Това не ме изненадва.

— Алън, не ми изглеждаш доволен. Да не би да се тревожиш, че Клер ще се развълнува прекалено.

— Да, малко.

— Тя казала ли ти е нещо такова?

— Напротив — призна той, — така щяла да се почувства добре дошла.

— Тя е добре дошла. Наистина. — В гласа на Розалинд имаше същата топлота, както в този на сина й. — Алън, ние я обичаме. Толкова сме благодарни, че е сред нас.

Разговорите продължаваха да са ведри, дори когато заваля и задуха силен вятър. Гавин караше по-внимателно от всякога и повече, отколкото бе необходимо. Ниската скорост задължаваше Мариел, която не бе особено внимателна, да прави същото. Рефлексите на петдесет и четири годишния Гавин Форестър бяха отлични. Както и зрението му. Той редовно печелеше на рокетбол срещу два пъти по-млади играчи — на възраст колкото Алън.

Гавин забеляза сърната в мига, в който копитото й докосна паважа. Миг по-късно видя как разтревожените й родители препуснаха да я настигнат.

Гавин зави, овладя волана, после погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че семейството елени, както и Мариел и Клер са добре. Наистина бяха.

Гавин още не беше набрал скорост — и за всеобщо учудване се появи втора сърна. Тя също се стрелна — близначката, забравената сърничка — която отчаяно се бореше да настигне семейството, което я беше изоставило.

Гавин отново зави рязко. Спаси и нея. Пътят правеше остър завой точно там, където той зави за втори път и веднага след завоя едно голямо виолетово петно от масло блестеше върху сивия мокър път. Гавин не можа да го избегне; никой шофьор не би могъл. И съдбата на собственото му семейство бе предрешена. Гавин продължаваше да натиска предупредително и тревожно клаксона, дори когато колата се плъзна върху петното и полетя стремглаво надолу.

Надолу.

Надолу.

— Не! — изкрещяха Мариел и Клер, в мига, в който завиха и видяха как колата прелетя над скалата.

Ягуарът на Мариел също занесе върху петното. Но по-ниската му скорост, благодарение на предупреждението на Гавин, позволи на Мариел и на шофьорите на другите четири коли зад тях да спрат. Единият от шофьорите тръгна незабавно да потърси помощ. Останалите три блокираха пътя, за да предотвратят нова трагедия, докато Клер и Мариел се втурнаха към мястото на катастрофата. Спускането беше стръмно и изпълнено с надежда.

Металносиният седан не беше обгърнат от пламъци. Летящата кола по чудо се бе приземила на лявата страна. Разбира се, гладката й повърхност беше наранена. Лошо ожулена. Също както и хората в него. Утре мускулите им щяха да са схванати до болка. Но една гореща вана в Пебъл Бийч щеше да облекчи болката в мускулите им, също както и коктейлите край горящата камина, последвана от вечеря в апартамента им край морето, в халати и по чехли, ако искаха, а после щяха да легнат и добре да се наспят.

Но за родителите на Алън нямаше да има болка в мускулите. Нито гореща вана, нито камина, нито водка „Колинс“, нито шампанско. Задвижващият вал, счупен при удара, се бе врязал в сърцето на Гавин. На пръв поглед Розалинд изглеждаше в безсъзнание, но невредима, но това, което бе останало от другата половина на лицето й разкриваше ужасната истина.

Гавин беше мъртъв. Розалинд също.

А синът им? Жив, в съзнание, осъзнаващ болезнено ясно, че окървавените лица на баща му и майка му бяха съсечени. Алън съзнаваше и собственото си положение. Залостен сред железа, неспособен да помръдне, с мускули, които никога вече нямаше да усетят болка — но щяха да крещят, както вече крещяха, тъй като вече започваха да умират. Доктор Алън Форестър знаеше, че раните му са смъртоносни. Но се усмихна на Клер от лъскавия си син ковчег и кимна успокоително, че е добре. Алън не каза, че е добре, даже безгласно. Не можеше, тъй като се страхуваше, че и при най-лекото помръдване на устните му, щеше да бликне кръв.

Силният кръвоизлив в белите дробове се разпространяваше, като се надигаше в гърлото му отново и отново, въпреки усилията му да преглъща. Със стиснати устни и челюсти Алън се усмихна на Клер през предното стъкло. Тя също му се усмихна, сякаш бе повярвала на лъжата му — и когато плацентата се откъсна от утробата й и тя разбра, без да погледне, че това, което се стича по краката й е кръв, Клер също излъга.

— Алън, започва се. Затова е този учуден поглед, който несъмнено си забелязал. Да, признавам, че малко боли. Но няма нищо, моя любов. Нищо! Това означава, че нашето прекрасно бебе е на път. Точно навреме. Чуваш сирените, нали? Много фелдшери, Алън, много — вече почти пристигнаха. Докато едни те вадят от колата, други ще ми помогнат да родя нашето момиченце. Тя няма търпение. Иска да види татко си веднага. Скоро ще я държиш в ръце. Алън, ще държиш нашата дъщеря. Нашата Елизабет Пейдж. Скоро.

Бяха избрали името преди седмици и смятаха да го съобщят този уикенд.

Но в слънчевата кола, две мили преди да излети, Алън бе разкрил името на бебето пред баба му — покойната вече Розалинд Елизабет Пейдж. Алън искаше Клер да научи колко щастлива беше Розалинд, колко трогната, колко развълнувана — и че се тревожеше за снаха си, която беше обикнала. Не би ли трябвало бебето да бъде кръстено и на майката на Клер? Алън сигурен ли беше, че това е което Клер иска? Напълно сигурен, беше казал Алън на майка си през тези две последни мили: Сега ние сме нейното семейство.

Тогава вълнение се бе надигнало в гърдите му, както сега — кръвта в гърлото му. Толкова много кръв. Още и още кръв. Не можеше да свари да я преглътне и с всяка следваща глътка ставаше все по-слаб. Пукнатините върху стъклото ставаха все по-размазани, както и прекрасните черти на лицето й зад него.

Въпреки това и въпреки безстрашната й усмивка, лекарят видя това, което Клер не можеше да скрие. Пребледняването, сякаш и тя губеше кръв. И болката, много по-силна от леката, която признаваше. И страхът. И ужасът.

Страхът на майката за съдбата на нероденото й дете.

Алън не можеше да помръдне. Слаб. Умиращ. Но присви гърло, за да спре надигащия се прилив на кръв достатъчно дълго, за да изрече нужните думи.

— Клер, обичам те. Обичам те.