Джанел Тейлър
Среща с непознат (6)

Шеста глава

Тя мислено се поздрави, задето вчера бе купила от супермаркета пакет силно кафе. Още нямаше девет сутринта, а вече бе изпила две канички от ароматната течност.

Може би кофеинът й въздейства или още бе под влиянието на преживяния стрес, ала не се чувстваше уморена след безсънната нощ, която прекара. Знаеше, че й предстои тежък ден. Нямаше друг изход, освен да се въоръжи със смелост и търпение, за да издържи изпитанието.

След като приключи разговора с Кърт, през цялата нощ ту избухваше в ридания, ту прелистваше вестниците, гледаше новинарските емисии по телевизията или влизаше в Интернет, търсейки нова информация за двойното убийство във Филаделфия.

В новинарските емисии на Си Ен Ен и Ен Би Си не споменаха нито дума за Фийби и Рино. В крайна сметка Джордан се отказа и от мрежата — трудно се свързваше с „търсачките“, а когато най-после осъществеше връзка, намираше само препратки към град Рино в Невада и телевизионния сериал „Приятели“, в който една от героините се нарича Фийби.

Но докато прелистваше вестниците, се натъкна на дописката, която бе споменал Бо, придружена от неясна снимка на убитите съпрузи. Според надписа отдолу фотографията е била заснета на някакъв благотворителен бал, състоял се преди една година.

Въпреки че снимката беше поразмазана, веднага ставаше ясно как Бо се е досетил, че Спенсър е дете на съпрузите Аверил. Момченцето беше взело най-хубавото от красивата си русокоса майка и мъжествения си тъмнокос баща.

Джордан подозираше, че приятелката й се е влюбила в Рино Аверил само заради привлекателната му външност. Този човек не притежаваше други качества, само дето беше много богат, ала Фийби не беше от жените, които се омъжват за пари.

Рино беше адвокат, специализирал се в криминални дела, и единствен наследник на богата стара фамилия. Когато се ожени за Фийби, и двамата му родители вече бяха починали, той нямаше братя или сестри. По-късно Фийби обясни на Джордан, че именно затова решили да се оженят тайно, вместо да устроят пищна сватбена церемония. Майка й беше починала много отдавна, а баща й не разполагаше със средства за подобна венчавка.

Въпреки това Джордан малко й се обиди, че дори не й е намекнала за предстоящата сватба — съобщи й, че се е омъжила, едва след като се върна от сватбеното пътешествие на Карибите. Едва сега Джордан си даваше сметка, че това е бил първият признак за разрива в дългогодишното им приятелство.

Казваше си, че и самата тя има известна вина, задето е допуснала да се отчуждят през изминалите няколко години. Много по-лесно беше да се отдаде на работата си и да се опита да забрави миналото, вместо поне веднъж месечно да пише или да се обажда на приятелката си, с която вече нямаха общи интереси. Фийби беше господарка на голямата си къща в предградията на Филаделфия, занимаваше се с благотворителност, имаше дете…

И съпруг. Също като Кърт и Джордан подозираше, че въпросният съпруг се е забъркал в някакви незаконни сделки, заради които е бил убит заедно с жена си.

Авторът на вестникарската дописка тактично наричаше Рино „уважаван адвокат, макар и с противоречива репутация“. Бе защитавал известни жестоки и хладнокръвни убийци, някои от които беше спасил от електрическия стол благодарение на умело приложени юридически трикове. Джордан често се питаше не го ли гризе съвестта, че благодарение на него опасни престъпници се разхождат на свобода. Питаше се още как Фийби живее с него.

А сега в съзнанието й се натрапваше въпросът дали наистина не е засегнал интересите на някого, който е решил да отмъсти не само на него, но и на цялото му семейство.

Гневът и безсилието й, предизвикани от смъртта на Фийби се смесваха с неописуема скръб. Плачеше не само заради себе си и загубата си, но и заради Спенсър. Измъчваше я мисълта каква ще бъде съдбата му. След като от полицията разкрият престъплението, отнело живота на родителите му, и тя съобщи, че момченцето е живо, трябва да се вземат решения относно бъдещето му.

Вероятно Рино и Фийби имат завещания. Разбира се, като адвокат той вероятно е уредил тези формалности. Например кой ще бъде настойник на Спенсър, ако родителите му починат. Тя беше сигурна, че името й не фигурира в завещанията им. Рино винаги я гледаше отвисоко. Едва ли би приел да я обяви за настойница на единствения си син, въпреки че тя беше кръстница на Спенсър.

Всъщност той изобщо не подозираше този факт. Фийби, която беше католичка, кръсти невръстното си дете в църквата в родния си град по време на едно от посещенията си при баща си, когато Рино не я придружаваше. Обясни на Джордан, че съпругът й не е религиозен и не държи синът му да принадлежи към което и да било вероизповедание. Нямало да се възпротиви, ако, като порасне, Спенсър реши да стане католик, ала не искал да го кръщава.

Очевидно Фийби не бе готова да се отрече от вярата, в която я беше възпитала майка й — ревностна католичка, която беше починала много млада от рак, а към края на живота си намираше утеха само в религията. Заедно с приятелката си Джордан беше до леглото на болната, когато й дадоха последно причастие, и видя колко успокояващо й подейства ритуалът. Може би затова Фийби толкова държеше мъничкият й син да не бъде лишен от първото причастие.

Кръщенето беше импровизирано, поне така си помисли Джордан. С Фийби бяха тръгнали да обядват в ресторант, изведнъж приятелката й заяви, че отец Ралф ги чака в църквата „Сейнт Кристофър“. Благият възрастен свещеник, който познаваше и двете от детството им, с радост кръсти Спенсър; Джордан, която притискаше бебето в прегръдките си, бе поласкана, че е била избрана за негова кръстница.

Нямаше значение, че церемонията беше тайна, а бебето носеше гащеризонче вместо старинна дантелена роба. Важното бе, че Фийби й показа как още цени приятелството им. Наистина бракът й с Рино бе предизвикал отчуждаване помежду им, но Фийби още държеше на нея и я обичаше като сестра. Доказателство бе, че тогава я превърна в негова духовна майка, а само преди два дни й повери живота му.

Въпреки това Джордан знаеше, че Рино никога не би се съгласил тя да стане настойница на сина му, ако нещо се случи на двама им с Фийби. Вероятно бяха избрали семейна двойка от неговото аристократично обкръжение, която да поеме грижите за момченцето.

А може би са определили Кърт за негов настойник. Ако не я лъже паметта, той е женен, с две големи деца и притежава преуспяваща компания в Питсбърг. Може би ще бъде определен за попечител на Спенсър…

Мислите й непрекъснато се връщаха към Кърт — ту съжаляваше, че му телефонира, ту — че не му разкри истината. Очевидно беше много разстроен от новината за смъртта на сестра си и зет си. И той като полицейските служители мислеше, че трупът на племенника му още не е изваден от водите на реката.

„Трябва отново да му позвъня — помисли си. — Редно е да му кажа, че Спенсър е жив.“

Само че Фийби я беше предупредила да не казва на никого, че момченцето е при нея. Снощи Бо бе повторил предупреждението.

„Но на Кърт мога да вярвам. Та нали в момента се доверявам на един непознат. На човек, който дори не познава Фийби.“

Само че нямаше избор. Бо сам се беше включил в този безумен сценарий.

Ако сега се обади на Кърт, не само ще пренебрегне съвета на Бо, но ще наруши обещанието, което беше дала на Фийби, и което възнамеряваше да спази, въпреки че приятелката й беше мъртва…

Седна до масата в кухнята, избърса сълзите, които отново се стичаха по страните й, и машинално разбърка млякото в поредната чаша силно кафе. В този момент чу стъпки на горния етаж.

„Божичко, Спенсър се е събудил!“ — помисли си и изтръпна.

Страхуваше се от този момент, макар да знаеше, че неизбежно ще настъпи. Изобщо не възнамеряваше да му съобщи трагичната вест за родителите му, ала се боеше, че като я погледне, той ще разбере.

Момченцето, което още носеше любимата си пижама с „бейзболни“ мотиви, влезе в кухнята и сънено примижа срещу слънцето. Джордан усети, че сърцето й се къса.

— Хей, как спа? — насили се да попита и с изненада установи, че гласът й не трепери.

— Добре.

— Искаш ли мюсли? Имаш богат избор — добави, като си спомни как вчера в супермаркета препълни количката. — Какво предпочиташ — „Граф Чокула“ или „Полковник Крънч“?

— Не е полковник, а „Капитан Крънч“ — поправи я малкият и се прозина. — Той ми е любимият.

— Закуската ще ви бъде поднесена след броени минути, сър. — Тя отиде да вземе кутията с мюсли. Спомни си как като дете не й разрешаваха да закусва подсладени овесени ядки. Майка й твърдеше, че тази храна е нездравословна, пък и сутрин Джордан никога не беше гладна.

Докато приготвяше закуската на Спенсър, машинално сдъвка няколко мюсли. Сетне, без да мисли, приготви една порция и за себе си и седна до малчугана.

— А ти защо ядеш моята храна? — попита той и учудено я зяпна.

— Защото съм гладна — излъга Джордан.

Истината бе, че откакто научи трагичната вест, непрекъснато й се повдигаше. Ала изпитваше необходимост да прави нещо. Каквото и да било, стига да не се издаде пред момченцето, което не подозираше, че е останало кръгло сираче.

— Смятах, че ядеш само онези… как им казваха… здравни храни.

— Казват се „здравословни“ — машинално го поправи тя, сетне добави: — И не ги консумирам винаги.

— Да, да. Виждам как се тъпчеш само със зеленчуци и се наливаш с кафе.

— Вчера в киното похапнах и бонбони заедно с теб — напомни му Джордан.

— Вярно, бе! — Малчуганът я изгледа с уважение, сякаш си казваше, че не е толкова загубена, колкото изглежда.

Двамата замълчаха. Джордан се насили да преглъща храната, въпреки че от скръбта сякаш буца беше заседнала в гърлото й. Изведнъж усети, че е капнала от умора. Единственото й желание беше да се сгуши в леглото си и да лее сълзи за приятелката си.

Ала бе принудена шеговито да разговаря с момченцето, което не подозираше, че никога повече няма да види майка си.

Като в просъница чу как Спенсър попита:

— Бо ще ме заведе ли в зоопарка?

— Знам само, че днес ще дойде да те види — предпазливо отвърна тя. — Но не знам дали ще има време да отидете в зоопарка.

Малкият широко се усмихна:

— Ура, Бо ще дойде! Кога?

— Скоро.

Като видя как личицето на момченцето грейна от радост, на Джордан й се прииска Бо да дойде по-скоро. Осъзна, че неговото присъствие ще й даде сили да се преструва пред Спенсър и да не се разплаче.

Питаше се как е издържала цялата нощ без него.

По ирония на съдбата този човек, когото познаваше толкова отскоро, бе станал съпричастен към най-голямата, най-драматичната трагедия в живота й.

Опита да си внуши, че Бо не е някакъв супермен, че който й да се появеше в живота й в този момент, щеше да й направи същото силно впечатление. Че Спенсър щеше да се привърже към всекиго, който знае, че децата предпочитат плодовото желе пред зеленчуците.

„Не — каза си, — Бо не се различава от другите мъже, а аз само си въобразявам, че изпитвам нещо по-особено към него.“

Изведнъж забеляза, че Спенсър се усмихва, и се запита колко време ще успее да скрие истината от него. Разбира се, малкият още не можеше да чете, но за всеки случай тя скри вестника под матрака си, да не би момченцето да види снимката на родителите си и да започне да задава неудобни въпроси.

Убийството на адвокат от Филаделфия и съпругата му се беше превърнало в новина номер едно през почивния ден, когато от гледна точка на вестникарите липсваха „важни“ събития. Бог знае обаче дали медиите няма да раздухат историята с изчезналото дете. Ако случаят предизвика интереса на репортерите и се предположи, че Спенсър не е бил на яхтата с родителите си, полицаите — и убиецът, осъзна тя и потръпна — ще го търсят под дърво и камък.

— Какво ти е, Джордан?

— Моля? — Тя се сепна и видя, че малчуганът я наблюдава; изглеждаше не по-малко разтревожен от нея.

— Всичко е наред, миличък. След като закусиш, отиди да погледаш телевизия.

— Уха! Ще ми пуснеш ли канала на Дисни? По това време дават любимото ми филмче.

— Разбира се — колебливо отвърна Джордан — едва сега си даде сметка, че не бива да го оставя сам пред телевизора. По канала на Дисни нямаше да излъчат новината за родителите му, но какво ще се случи, ако по време на рекламите той превключи на друг канал? Как ще реагира, ако случайно научи ужасяващата истина, преди тя да намери начин да му я съобщи по заобиколен начин?

Налага се непрекъснато да го държи под око. Всъщност тъкмо това и възнамеряваше да стори. Ако убиецът на Фийби и Рино търси Спенсър, ще се добере до него само през трупа й.

* * *

Малко преди обяд Бо позвъни на вратата и завари Спенсър да плаче.

Докато шофираше към центъра на града, мислеше само за недовършената си работа. Ала когато Джордан отвори вратата и той видя просълзеното момченце, което надничаше през открехнатата врата на всекидневната, напълно забрави тревогите, свързани с работата му.

— Хей, приятелче, какво се е случило? — попита, пристъпи в коридора и разтревожено изгледа Джордан. Нима е съобщила на момченцето за смъртта на родителите му?

— Каза, че не можем да отидем в зоопарка — изхлипа Спенсър.

Бо изпита неописуемо облекчение, но се постара да си придаде разтревожено изражение:

— Наистина ли? Сигурно има сериозна причина, която да възпрепятства посещението ни при животните.

— Точно така, има! — Джордан затвори вратата, дръпна резето и сложи предпазната верига.

Едва видимите бръчици и дълбоките сенки под очите й издаваха, че е прекарала безсънна нощ. Изглеждаше изтощена, тъмната й коса небрежно беше пристегната на конска опашка. Беше боса, носеше измачкана синя тениска и джинси, отрязани до коленете.

„Прилича на момиченце“ — помисли си Бо и се насили да извърне погледа си от нея; в противен случай неволно щеше да отметне от челото й непокорните кичури, както отмяташе косата на Джинет.

— Голяма работа, че навън е горещо! — начумери се Спенсър. — Това е глупаво обяснение. И тя е глупава!

— Хей, по-кротко, приятел — промърмори Бо, като видя, че Джордан се засегна. — Тя има право. Прекалено горещо е за разходка из зоопарка. Навън буквално не може да се диша, има опасност да получим слънчев удар. — Той избърса потта от челото си, за да подсили аргументите си.

— Нали обеща да ме заведеш в зоопарка? Не искам да стоя в тази тъпа къща! Умирам от скука!

— Не се налага да стоиш вътре — спонтанно изрече Бо и веднага съжали. С крайчеца на окото си забеляза, че Джордан озадачено се е втренчила в него. — Може да се поразходим с джипа — предложи и се обърна да я погледне.

— До къде? — Спенсър присви очи, сякаш се питаше дали има смисъл да прави нова сцена.

Бо усети, че това поведение е нетипично за малчугана. Спенсър не беше нито своенравен, нито капризен. Ала в момента се страхуваше и тъгуваше за родителите си. Чувстваше се впримчен в непознат дом, с непознати хора. Бедничкият, единственото му желание беше да се върне у дома и да се озове в прегръдките на майка си. Съвсем нормално беше да се държи като разглезено дете.

— Невъзможно е да се разходим с джипа! — заяви Джордан и укоризнено изгледа Бо, сякаш питаше: „Как ти хрумна подобна глупост?“.

— Защо? — изплака Спенсър.

— Защото… навън е много горещо и… и… — Тя млъкна, безпомощно поклати глава, очаквайки Бо да й се притече на помощ.

— Наистина е много горещо — намеси се той, — но колата ми е с климатична инсталация. Което означава, че не ни се налага да слизаме — добави и многозначително я изгледа.

— Няма да слизаме ли? Но… — запротестира Спенсър.

— Вижте какво, не можем по цял ден да стоим в апартамента — заяви Бо, обръщайки се към двамата. — Предлагам да се повозим и да обиколим града. Още не съм разгледал всички забележителности, а смятам, че Джордан ще бъде прекрасен екскурзовод.

— Да, обаче аз искам да слизаме от колата — заинати се момченцето.

— Добре, ще видим. — Бо се наведе и разроши косата му. — Бягай да обуеш нещо. Мисля, че все ще намерим място, на което продават сладолед на автомобилистите.

— Веднага се връщам! — ентусиазирано се провикна Спенсър и хукна към горния етаж, като изкачваше по две стъпала наведнъж.

Джордан се нахвърли върху Бо, зелените й очи гневно искряха.

— Не си с ума си! Не можем да излезем с него! Ами ако някой го види? — изсъска.

— Джипът ми е с тъмни стъкла — опита се да я успокои той. — Разбери, че ако го затвориш вкъщи, хлапето ще се изнерви. Всъщност и двамата ще се изнервите. Да го поразходим и да му осигурим щастливи мигове, преди да разбере…

Той не довърши изречението.

Джордан кимна. Скръбта се вкопчи в нея като дубльорка, която нетърпеливо е чакала зад кулисите.

Бо видя как устните й потрепнаха, а очите й се насълзиха. Очевидно беше потресена от внезапната и жестока смърт на най-добрата си приятелка. Може би никога нямаше да я прежали.

Сърцето му се сви, като си спомни за собствената си трагична загуба. Запита се дали някога ще настъпи ден, в който образите на съпругата и сина му да не му причиняват болка, разкъсваща душата му.

— Зная, че ти е мъчно — промълви. — И че се страхуваш. Не бой се, Спенсър няма да пострада, ти също.

Джордан го погледна:

— Наистина ли го мислиш?

Вместо да отговори, той импулсивно посегна към немирните кичури, които се спускаха върху челото й. Направи го неволно, дори имаше усещането, че протегнатата ръка е на друг човек… сякаш не можеше да контролира движенията си.

Пръстите му докоснаха не само косата й, но и кадифената й кожа. Джордан тихо възкликна, но не потрепна, нито се отдръпна.

Бо се осмели да я помилва по лицето, прокара палец по скулата й. А когато повдигна брадичката й, за да погледне в очите й, зърна нещо неочаквано.

Искрящите пламъци на страстта.

Джордан го желаеше! Изпитваше към него същото, което той чувстваше към нея!

Той осъзнаваше, че моментът изобщо не е подходящ за романтични чувства, ала не бе в състояние да се въздържи. След като се увери, че чувствата й към него не са само платонични, внезапно го обзе неописуем копнеж, пожела да я има.

За миг стисна клепачи; знаеше, че когато отвори очи, ще разбере как страстта й е била плод на въображението му.

Ала когато отново погледна Джордан се убеди, че помежду им сякаш протича електричество. Усети огненото копие на желанието да пронизва слабините му, сетне, без да си дава сметка какво прави, се наведе и я целуна.

Когато устните му се впиха в нейните, тя понечи да се отдръпне, но след миг блажено въздъхна.

Беше огнена, страстна целувка, която му помогна да разбере всичко, което го интересуваше.

Джордан Къри беше много, много опасна.

— Хей, вие двамата! Защо се целувате?

Двамата стреснато вдигнаха поглед. Спенсър стоеше на горната площадка на стълбището и притискаше до гърдите си гумените си сандали.

Отвращението, изписано на лицето му, при други обстоятелства щеше да разсмее Бо, само че появата на момченцето го върна към действителността.

А действителността не беше забавна, а трагична.

За щастие Спенсър не изчака да отговорят на въпроса му. Слезе и помоли Бо да му помогне да обуе сандалите си, като обърна гръб на Джордан, сякаш тя изобщо не съществуваше.

— Аз… ще отида да се преоблека — смотолеви младата жена. Обърна се и хукна нагоре по стълбата. Бо чу как някъде на горния етаж се затръшна врата.

„Той я мрази — помисли си, докато помагаше на малчугана да закопчее каишките. — Мрази я, защото не му е майка и защото й обърнах специално внимание.“

Имаше усещането, че е герой от архивен сантиментален филм, в който сирачето, обезумяло от мъка, тормози жената, която се грижи за него, а после се появява красив мъж и спечелва сърцата и на двамата. Щастлив край, семейство като по поръчка.

Но случващото се не беше сцена от филм, а щастливият край бе типичен само за сълзливите мелодрами.

А най-страшното тепърва предстоеше за Спенсър, който не подозираше, че е останал кръгъл сирак и че никога повече няма да се върне в родния си дом.

* * *

Като се озова в спалнята си, Джордан свали дрехите, които набързо беше облякла сутринта, и ги захвърли до неоправеното си легло.

Неодобрително огледа разхвърляната стая — подобен безпорядък бе нетипичен за нея. Откакто преди три дни Фийби й повери Спенсър, дори не беше вдигала щорите, за да отвори прозорците и да проветри. И сега няма да ги отвори. Не и след като светът около нея внезапно се разпадна…

Не и след като Бо Съмървил я целуна така страстно.

Застана пред огледалото над тоалетката и видя, че издайническата руменина още обагря страните й, че алени петна са избили върху алабастровата й кожа под шията, между презрамките на сутиена й.

Бившият й годеник Кевин често я дразнеше задето, когато се възбудеше, кожата й пламваше именно на това място, сякаш бе изгоряла от слънцето.

Не отричаше, че докосването на Бо я е възбудило. Но какво му даваше право да я целува? Защо отвърна на целувката му? Моментът изобщо не беше подходящ за нежни чувства.

Всъщност моментът никога нямаше да бъде подходящ за романтична връзка с Бо Съмървил. Тя бе прекалено заета и преди Фийби да й повери Спенсър, а сега буквално не можеше да вдигне глава от работа.

Освен това вече бе усетила, че също като нея Бо не е готов за емоционално обвързване. Дори когато още не се бяха запознали и разговаряха по телефона, той се опитваше да се държи на разстояние. Не беше необходимо да притежаваш ясновидски способности, за да разбереш, че този човек не желае да се впуска в любовна авантюра и че Андрея Макдъф насила го е накарала да си уговори среща с непозната жена.

Ето защо той нямаше право да я целува по този начин. Ама че нахалство — да се възползва от слабостта й в подобен момент!

Тя така се разгорещи, че й хрумна да го изгони, ала изведнъж си спомни, че е дошъл по нейно настояване.

Пък и ако го прогони, ще й се наложи сама да се справя със Спенсър.

Цяла сутрин се опитваше да угоди на момченцето и вече бе уморена и изнервена. Вярно, че се издигна в очите му, защото закуси с любимите му мюсли, ала каквото и да стореше или да кажеше след това, все не му харесваше. По нейна вина той пропусна любимия си телевизионен сериал и удари крака си в масичката. Упорито отказа да измие зъбите си и да се облече, като заяви, че не харесва дрехите, които тя му приготви.

Не стига, че се държеше отвратително с нея, ами непрекъснато я разпитваше кога ще дойде Бо и дали ще отидат в зоопарка. Накрая тя изгуби търпение и изтърси онова, което цяла сутрин се мъчеше да избегне — че няма да отидат в зоопарка, дори когато Бо дойде. Ако изобщо дойде.

Вече се съмняваше, че той изобщо ще се появи, въпреки че два пъти й се обади от службата, за да я предупреди, че е прекалено зает и ще позакъснее.

„Май е за предпочитане да си беше останал в службата!“ — помисли си, отвори чекмеджето и извади първия къс панталон, който й попадна. Беше черен. Прекрасно — тъкмо ще подхожда на настроението й.

Обу го и отново застана пред огледалото. Не, не може да се яви пред Бо Съмървил в този вид. Той не бива да разбере колко я е възбудила целувката му.

Бе изминало прекалено много време, откакто я беше докосвал мъж. Прекалено много време, откакто мъж я бе поглеждал по начина, по който я погледна Бо, преди да я целуне. Прекалено много време, откакто…

„Има още много да чакаш, особено за това! — каза си, отвори друго чекмедже и затърси блузата, която й трябваше. — Дори завинаги, ако господин Съмървил е последният мъж на Земята.“

За нищо на света няма да попадне в примката на чаровник като Бо, притежаващ изискаността и маниерите на южняшки джентълмен. В противен случай само ще си играе с огъня.

След провалилата се сватба се беше зарекла никога повече да не се влюбва, и то в човек като Кевин. Кевин, който със страстта и обещанията си бе заглушил гласа на разума й, беше я накарал да забрави всичко, освен как се чувства, когато са заедно.

Ала може би в дъното на душата си винаги е таяла надежда, че все някога ще се омъжи. Че някой ден ще й омръзне да живее сама. Тогава ще се появи някой, който ще я накара да забрави горчивината, причинена й от Кевин.

Твърде възможно бе това да се случи. Но тя си даваше сметка, че човекът, спечелил сърцето й, ще бъде пълна противоположност на онзи, който го е разбил.

В далечното бъдеще се виждаше като съпруга на симпатичен, почтен и благ човек, какъвто е баща й.

Да съпостави Бо Съмървил с Кларк Къри бе все едно да сравни сухо мартини с чаша топло мляко.

Тя въздъхна, облече светлозеленото поло без ръкави и разпусна косата си. Знаеше, че е облечена неподходящо, че навън е прекалено горещо за памучен панталон и поло, ала не я беше грижа.

Единствената горещина, която я тревожеше, бе от огъня, запален дълбоко в нея от страстната целувка на Бо.

* * *

Падаше мрак, когато Бо спря джипа пред къщата на Джордан. От радиото звучеше гласът на Ван Морисън, климатикът беше включен на максимална мощност. Но когато Бо изключи двигателя, настъпи тишина.

— Приятелчето спи ли? — попита той и се обърна към задната седалка.

— Така изглежда — отговори Джордан.

Двамата се загледаха в малчугана, който, закопчан с предпазния колан, бе затворил очи и дишаше равномерно.

Спенсър заспа още когато потеглиха по обратния път от парка в Западна Вирджиния, където тримата си устроиха пикник.

Прекараха добре, въпреки нарастващото напрежение между Бо и Джордан и между нея и Спенсър. След като си взеха сладолед от заведение за обслужване на автомобилисти, те обиколиха с колата улиците на Вашингтон, като Бо внимаваше да не доближи зоопарка.

Разбира се, той познаваше забележителностите на града, защото ежедневно го прекосяваше на път за службата, но заради Спенсър се преструваше, че за пръв път ги вижда. Естествено момченцето го молеше да спрат пред всяка и да я разгледат. Естествено всеки път Джордан забраняваше да слизат от джипа.

Всъщност не можеше да я обвинява. Градът гъмжеше от хора — местни жители и служители, които само работеха във Вашингтон, строителни работници и дипломати, туристически групи — от автобусите непрекъснато слизаха групи, състоящи се от семейства, възрастни хора или ученици с еднакви тениски. Не биваше да рискуват — току-виж някой е зърнал снимката на семейство Аверил в неделния вестник, а видеше ли Спенсър, веднага щеше да забележи приликата.

Джордан предложи да отидат в прекрасния парк, намиращ се недалеч от станцията на ферибота. Знаеше, че Спенсър няма да я чуе, защото радиото свири прекалено високо, затова прошепна на Бо, че ще намерят уединено местенце, където ще слязат от колата и ще оставят детето да потича на воля. Купиха сандвичи и безалкохолни напитки от някакъв магазин в близост до парка и си устроиха пикник на дървената маса, полускрита от гъстите шубраци. Въпреки че отдалеч видяха неколцина туристи, никой не обърна внимание на Спенсър, чието лице почти не се виждаше от каубойската шапка, която Бо му беше нахлупил за всеки случай.

Докато Джордан си почиваше на скамейката, Бо и малчуганът се боричкаха на тревата и се катереха по клоните на едно вековно дърво. Който и да ги видеше, щеше да ги помисли за баща и син.

Тя се запита какви ли са били отношенията между момченцето и Рино. Спенсър почти не споменаваше баща си, но днес почти непрекъснато говореше за майка си.

Всеки път, когато споменеше името на Фийби, Джордан се просълзяваше. За щастие носеше тъмни очила, иначе щеше да се издаде пред малчугана.

Макар че Спенсър заспа още когато потеглиха обратно към Вашингтон, между Джордан и Бо не се възцари неловко мълчание. От време на време разменяха по няколко реплики за натовареното движение, ала през повечето време мълчаха и слушаха радио.

Сега тя съжали, че не са се възползвали от случая, за да обсъдят положението.

Не и целувката, която тя упорито се мъчеше да забрави.

Налагаше се да поговорят за Спенсър. Въпреки че беше преодоляла първоначалния шок от убийството на Фийби и Рино, Джордан още не знаеше каква ще бъде следващата й стъпка. Логично беше да не предприема нищо, само да чака развоя на събитията.

Какъв развой?

Например да прочете във вестника, че извършителят на жестокото престъпление е заловен.

Служителите на закона да потропат на вратата й.

Или пък хладнокръвният убиец, който е подслушвал разговора й с Кърт, да се досети, че Спенсър е при нея, и много скоро да потропа на вратата й.

— Значи утре заминаваш на почивка — обърна се към Бо. Даваше си сметка, че е настъпил моментът да слезе и да се сбогува с него. Това беше последната й възможност да говори с него, преди да остане сама с бремето си.

Той се втренчи в нея:

— Не е наложително.

— Моля? Доколкото разбрах, отдавна си уредил пътуването си. Вероятно имаш запазен билет за самолет и…

— Няма да пътувам със самолет — прекъсна я той, лицето му беше застинало в непроницаемо изражение. — Ще шофирам до Северна Каролина.

— Пътят е прекалено дълъг.

Той кимна:

— Няма значение, обичам да шофирам. Наел съм за една седмица къща, която се намира близо до брега на океана. Но може и да не замина…

— Не, в никакъв случай не бива да отлагаш пътуването — насили си да каже Джордан, сякаш нямаше нищо против заминаването му.

— Сигурна ли си?

— Какво ще правиш тук? Не ти ли стига днешната „програма“? Ако останеш още няколко дни с нас, напълно ще се побъркаш.

— Грешиш. Ако искаш, ще остана.

Тя поклати глава:

— Не си длъжен да ми помагаш да го държа под око, Бо. Ще се грижа за него и ще изчакам развоя на събитията. Ще следя новините във вестниците и по телевизията, за да разбера дали са заловили престъпника, който… който го е направил — добави и се обърна към задната седалка да провери дали Спенсър не се е събудил. Беше сигурна, че малчуганът спи дълбоко, ала не биваше да рискува той да чуе за смъртта на родителите си.

Скоро трябваше да събере сили и да му съобщи новината. Но моментът още не беше настъпил.

— Възможно е да измине много време, докато тече разследването — изтъкна Бо. — Нищо чудно никога да не открият убиеца…

— Няма значение — прекъсна го Джордан. — Ще изчакам, а когато се уверя, че опасността е отминала, ще отида в полицията.

— Не и веднага, нали?

— Разбира се.

— Добре, щом така си решила.

Последва дълго мълчание. Накрая Бо отвори вратата и промърмори:

— Ще сложа моя приятел право в леглото.

Джордан кимна и слезе от джипа.

Въпреки че падаше мрак, горещината беше все така потискаща. В тревата свиреха щурци, от време на време по притихналата улица преминаваха коли. Джордан отключи вратата на къщата и изчака Бо, който носеше Спенсър, да се изкачи по стълбата.

Отново огледа улицата, от двете страни, на която се издигаха високи дървета и бяха засадени живи плетове. Твърде възможно бе някой да наблюдава от прозореца на съседна къща или да се спотайва в сенките.

Кръвта й се смрази при мисълта, че жесток престъпник дебне Спенсър. Въпреки че нощта беше гореща, тя потрепери, докато чакаше Бо, понесъл в прегръдките си детето, да прекрачи прага.

Като се озоваха в коридора, прошепна:

— Да го сложим да си легне.

— Капнал е от умора — прошепна й в отговор той. — Вероятно ще спи непробудно чак до сутринта.

Джордан го поведе към спалнята за гости на втория етаж.

Отметна завивките, а Бо нежно положи върху леглото момченцето, сетне свали дрехите му и му облече пижамата, без да го събуди.

Докато го наблюдаваше, Джордан изведнъж си каза, че този човек има опит. Докато тя нямаше представа как се закопчават ризите и панталоните на малките момченца, Бо като че ли го налучкваше интуитивно.

„Защото е мъж“ — помисли си, макар да осъзнаваше, че мисълта й е лишена от всякаква логика.

Ала нещо й подсказваше, че греши. Че той го е правил и преди. Прекалено умело придърпа завивката чак до брадичката на малчугана, после се наведе и го целуна.

Когато се обърна, очевидно бе поразен от изражението на Джордан.

— Какво има? — прошепна й, докато тя отиде да изключи нощната лампа.

Младата жена само поклати глава и вместо да отговори, също се наведе да целуне Спенсър. Устните й попаднаха върху челцето му. Момченцето сънено размаха ръка, сякаш да прогони досаден комар.

Двамата на пръсти излязоха от стаята. В коридора Джордан спря, за да превключи на по-ниска степен климатичната инсталация, сетне слезе по стълбата. С Бо се озоваха един срещу друг и се спогледаха.

Тя възнамеряваше да се сбогува с него, ала с удивление се чу да казва:

— Искаш ли чаша кафе?

— Само ако е студено. Горещо кафе и горещината навън не са най-добрата комбинация.

„Горещината навън и горещите целувки не са най-добрата комбинация“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Джордан и побърза да извърне поглед от плътните му устни.

— В хладилника има студен чай — промърмори.

— Ммм, прекрасно.

Като влязоха в кухнята, Джордан забеляза, че лампичката на телефонния секретар примигва.

— Първо ще проверя съобщенията — заяви. — Може би…

Не довърши изречението, защото изведнъж си спомни жестоката истина.

Вече не очакваше обаждане от Фийби. Никога повече нямаше да чуе гласа й.

Преглътна един-два пъти, за да се овладее, приближи се до устройството и натисна бутона. Лентата се пренави.

Имаше само едно съобщение — от възрастната госпожа Вилрой, която живееше в същата сграда.

Старицата беше типична съседка клюкарка. Често се обаждаше на Джордан да поиска нещо назаем или да помоли за услуга. Бог знае какво искаше този път. Винаги казваше едно и също: „Здравей, Джордан, обажда се Вилма Вилрой. Моля, обади ми се веднага, щом се върнеш“.

Джордан въздъхна и натисна бутона за изтриване.

Тази вечер изобщо не беше в настроение да изпълнява прищевките на възрастната съседка. Ще я потърси утре сутринта.

— Твоя приятелка ли е? — попита Бо, който стоеше на сантиметри от нея.

— Съседка.

Тя усети как струйки пот се стичат по слепоочията й — навън беше толкова горещо, че косата й се бе овлажнила през няколкото минути, необходими да измине пътя от колата до къщата. Блузата с поло яка я задушаваше като стоманен обръч. Наведе се да събуе еспадрилите си, жадувайки да се освободи и от блузата, и от измачкания памучен панталон.

Боса, прекоси кухнята; като мина покрай Бо, почувства, че той внимателно я наблюдава. Ала тя не смееше да го погледне. Страхуваше се какво ще бъде изражението му сега, когато за пръв път бяха сами.

Извади от шкафа две кобалтовосини чаши за студен чай, отвори хладилника и извади каната от същия сервиз. На полицата видя кошничката с праскови, които беше купила вчера.

— Гладен ли си?

— Не — отвърна Бо.

Докато наливаше чая, Джордан най-сетне се осмели да го погледне и осъзна, че не е жадна за студената напитка, а за още една целувка — също като предишната, която беше изпепелила душата й.

С всяка изминала минута решителността й намаляваше. Вече нямаше сили да се преструва, да потиска желанието, което изпитваше към този мъж. Случилото се през последните двайсет и четири часа — душевната травма, враждебното поведение на Спенсър, безсънната нощ, целувката — я беше изчерпало физически и морално. Не можеше да устои на магнетичната сила, която я привличаше към Бо Съмървил.

Опита се да си внуши, че той не е подходящ за нея. Че не е мъж, с когото би искала да има семейство.

Ала в момента единственото й желание беше да е с него. И може би това бе достатъчно.

Засега.

Усети, че гърлото й е пресъхнало, страхуваше се, че всеки миг краката й ще се подкосят. Преглътна и прекоси кухнята, за да му подаде чашата.

Той я взе и отпи.

Джордан също отпи една глътка, но студената течност с аромат на лимон не облекчи пресъхналото й гърло.

В главата й се въртяха объркани мисли. Еротични мисли.

Наблюдаваше как Бо прокара език по устните си и разбра, че ако затвори очи, ще си представи как усеща влажните му устни зад ухото си, как горещият му език си проправя път надолу…

Господи! Как е възможно в подобен момент да мисли за любов? Помъчи се да се съсредоточи върху проблемите, които неизбежно щяха да възникнат, ала съзнанието отказваше да й се подчини.

Невъзможно бе да си внуши, че не желае Бо, след като изпитваше към него сексуално привличане, каквото не бе изпитвала към друг мъж.

Жадуваше той нежно да я притисне в прегръдките си и да я занесе в спалнята й, също както беше занесъл Спенсър. Знаеше, че страховете й ще изчезнат, ако оброни глава върху широките му гърди. Жадуваше Бо внимателно да я положи на леглото и да я съблече.

А след това…

След това да я люби, да й помогне да повярва, че животът продължава.

Копнееше да отхвърли оковите на въздържанието и здравия разум. Нямаше да издържи нито миг повече, ако не даде воля на чувствата си — на скръбта, самотата, мъката, желанието.

Видя, че зелените очи на Бо са вперени в нея, и в тях зърна отразена собствената си страст. В този миг разбра, че и той като нея изпитва отчаяна необходимост от избавление.

Бо остави запотената чаша върху барплота. Протегна ръка за нейната чаша. Джордан покорно му я подаде — едновременно знаеше и не знаеше какво ще се случи след това.

Затаи дъх, докато наблюдаваше как той внимателно остави чашата й редом с неговата.

Очите им отново се срещнаха, погледът му недвусмислено подсказваше намеренията му.

— Джордан, ако веднага не ме изгониш — задъхано прошепна той, — и двамата горчиво ще съжаляваме.

В съзнанието й прозвуча предупредителна аларма. Разбира се, Бо има право. Само трябва да му посочи вратата и той ще се подчини.

— Утре ли заминаваш? — попита и откри, че гласът й е още по-задавен от неговия.

Той кимна:

— Да. Ако не съм… ако не съм ти необходим.

Джордан поклати глава.

Разбраха се без думи — ще прекарат нощта заедно, после той ще замине.

Щеше остане сама със Спенсър, но предпочиташе трудностите пред перспективата отново да види Бо след онова, което възнамеряваха да направят.

Дълго се гледаха в очите.

Джордан затаи дъх.

После Бо я взе в прегръдките си и я целуна. Когато най-сетне усети докосването на топлите му устни, тя сякаш попадна в друг свят. Свят, в който нямаше нито тревоги, нито граници. Свят, в който съществуваха само усещания.

Езиците на двамата влязоха в страстен дуел помежду си, а когато той вдигна глава, Джордан възкликна от удоволствие. След миг Бо започна да я целува по шията, устните му сякаш прогаряха плътта й като нажежено желязо.

Толкова силно я притискаше към себе си, че тя усети възбудата му, обви бедра около кръста му, прегърна го през врата.

— Къде? — прошепна Бо, преди отново да впие устни в нейните.

— Горе — отвърна тя, когато за миг престанаха да се целуват, за да си поемат дъх.

Преди малко той като че ли бе проникнал в съзнанието й и бе прочел мислите й, защото, без да я изпуска от прегръдките си, се изкачи по стълбата и отмина затворената врата на стаята за гости.

Влезе в спалнята, затвори с крак вратата и нежно положи Джордан върху неоправеното й легло. Свали блузата и панталона й, но се позатрудни със сутиена, който беше с предно закопчаване.

Тя се повдигна на лакти, за да го улесни, гърдите й най-сетне бяха освободени от придържащите ги дантели. Бо се втренчи в нея почти със страхопочитание, изстена, наведе се и с горещия си език докосна набъбналите й зърна.

Джордан блажено въздъхна, облегна се на пухените възглавници, натрупани една върху друга, и позволи на страстта отново да я завладее. Стори й се, че губи съзнание, ала бе върната към действителността от невероятно усещане — жарки мъжки устни, които целуваха ту едното й зърно, ту другото, после се спуснаха надолу по корема й.

Той само за миг вдигна глава, докато сваляше късия й панталон заедно с бикините. Захвърли ги на пода, после нежно разтвори бедрата й. Джордан понечи да запротестира, но когато усети езика му върху най-интимното кътче от тялото си, от гърлото й се изтръгна възторжен вик.

Заливаха я вълна след вълна от неописуема наслада; тя се вкопчи в гъстата коса на Бо и притисна лицето му към себе си, сякаш се страхуваше, че ще престане да усеща допира на езика му. Ала той дори не понечи да вдигне глава, а Джордан почувства безпогрешните признаци на наближаващото освобождаване. Загърчи се, опитвайки да удължи сладката агония, но силните му ръце здраво стискаха бедрата й, а езикът му продължаваше милувките си, докато тя експлодира под него и около него, задъхано шепнейки името му.

Бо най-сетне вдигна глава и се просна върху голото й тяло, но не съблече дрехите си.

— Моля те — изхленчи тя, изпитвайки още по-голяма необходимост да го има. Издърпа ризата от панталона му, плъзна длан под памучната тъкан, овлажнена от потта, помилва мускулестите му гърди, вкопчи се в раменете му и повдигна бедра, за да срещне мъжествеността му.

Бо изстена, очите му помътняха, той стисна клепачи. После се втренчи в нея така, сякаш се насилваше да запази останките от здравия си разум. Джордан го зацелува по шията и си помисли колко солена и едновременно сладка е кожата му. Бедрата им се полюшнаха в интимен ритъм, но Джордан копнееше да усети плътта му, да отстрани дрехите, които ги разделяха. Задърпа ластика на боксерките му, ала Бо протегна ръка да я спре.

Тя смаяно се втренчи в него.

— Проклятие, Джордан… не нося… каквото трябва — задъхано произнесе той.

„Предпазно средство. Не носи предпазно средство“ — помисли си тя и сърцето й се сви.

— Ти имаш ли… — подхвана Бо, но не довърши изречението, като видя изражението й. — Така и предполагах — промърмори. Отдръпна се от нея и се просна по гръб в леглото, като дишаше тежко.

Джордан лежеше до него, взираше се във вентилатора на тавана и бавно се връщаше към действителността.

Внезапно й хрумна, че ако Бо не се беше сетил да я предпази, на нея изобщо нямаше да й мине през ума.

Толкова сляпо го желаеше, че дори не помисли за нежелана бременност или например СПИН. Дори сега се изкушаваше да продължи, без да мисли за предпазни средства.

И може би щеше да го направи, но Бо се отдръпна и окончателно я върна на земята.

— Отивам си — промърмори, без да я погледне.

Джордан машинално придърпа чаршафа, за да прикрие голотата си, и опечалено си помисли: „Ето че отново сме на изходната позиция.“ Беше си обещала, че ще прекара само една нощ с него…

Ала бягството й от действителността беше прекалено кратко.

— Имаш ли нещо против да те оставя сама? — учтиво попита той и се наведе за обувките си, които беше захвърлил под леглото.

— Не — излъга Джордан.

— Не става въпрос само за… това. — Бо се изправи и се обърна да я погледне. — Какво ще предприемеш относно Спенсър?

— Не се безпокой, ще се справя.

— Какво ще направиш?

Сърцето й се сви. Доскоро той беше част от „екипа“, а сега излизаше от играта. Най-страшното бе, че постъпките му я бяха подвели, че си въобрази прекалено много.

Не искаше утре Бо да замине. Не искаше да ги разделят стотици километри, не искаше сама да превъзмогне скръбта си и да пази Спенсър от опасността, за която беше намекнала Фийби.

Бо напрегнато се втренчи в нея:

— Ако съм ти необходим…

— Не! — прекъсна го тя, осъзнавайки, че тонът й е прекалено рязък. — Все ще измисля нещо.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Бо се изправи:

— Ще ти телефонирам, като се върна. Ще отсъствам само една седмица.

Джордан отново кимна, не беше в състояние да проговори.

— Е, доскоро — промърмори Бо и тръгна към вратата.

Тя остана като прикована на мястото си.

— Няма ли да ме изпратиш?

Джордан безмълвно поклати глава.

— Но нали трябва да заключиш вратата след мен? Не бива да…

— Ще я заключа — промълви тя, опитвайки да прогони горчивината и страха, които се надигаха в гърлото й. Отново ще бъде сама. Но този път може би животът й бе в опасност. Ала не можеше да го помоли да остане, а той нямаше да поднови предложението си.

Бо застана до вратата и зачака.

С усилие Джордан отново заговори:

— Върви си. Ще заключа, след като си тръгнеш.

— Добре. — Той й махна с ръка и излезе.

Тя лежеше неподвижно, вслушвайки се в стъпките му; чу как той затвори врата след себе си.

„Не я затръшна — помисли си, — но все едно го направи.“