Джанел Тейлър
Среща с непознат (2)

Втора глава

— Джереми? Извинявай, събудих ли те?

— И още питаш! — Гласът на съдружника на Джордан се чуваше едва-едва. — Колко е часът?

— Наближава шест. — Тя взе термоканата от алпака и си наля още една чаша кафе. Напоследък наистина се беше пристрастила към капучиното, което поднасяха в „Старбъкс“, ала днес беше толкова уморена, че и кафето, приготвено в домашни условия, й се стори поносимо.

— Шест ли? — повтори Джереми. — Дори не е шест, а наближава! Да му се не види, защо не спиш? И защо ме събуждаш в ранни зори?

— За да ми направиш огромна услуга, Джереми.

От другата страна на линията тя чу гърлен мъжки глас — говореше Пол, който живееше заедно с Джереми, споделяше леглото му и любовта му към четирите котарака Кърли, Лари, Мо и Джо — последният наскоро бяха прибрали от улицата.

— Джордан е — обясни Джереми на приятеля си и широко се прозина. — Бягай обратно в леглото. Е, скъпа съдружничке, каква услуга искаш в този безбожно ранен час?

— Всъщност ще я поискам в бъдеще. В момента не се налага да правиш нищо.

— Слава богу.

— Преди да ти обясня какво става, държа да те предупредя, че не мога да ти разкажа всички подробности.

— Какви ги увърташ? Не ме дръж в напрежение, моля те. Случило ли се е нещо?

Случило ли се е нещо?

„И още как! — мрачно си помисли тя. — Само дето още не знам какво!“

— Джереми, налага се да си взема отпуска — заяви и чу как съдружникът й въздъхна от облекчение.

— Господи, това ли е всичко? Изкара ми акъла. Очевидно е крайно време да си отпочинеш. Само че искам да знам кога и къде заминаваш и докога ще отсъстваш. Дано да си намерила време да прегледаш каталога на онзи курорт с минерални бани, който ти препоръчах. Масажистите там са…

— Не ми е до това — прекъсна го Джордан. — Случи се нещо непредвидено, затова се налага известно време да отсъствам от работа.

— Какво е това „нещо“? И какво разбираш под „известно време“?

— Отговорът на първия въпрос е, че нямам право да ти кажа. А на втория… наистина не зная колко време ще отсъствам.

Джереми помълча, сетне колебливо попита:

— Да не е починал твой близък?

— Не!

— Болна ли си?

— Не. Не мога да…

— Ясно. Пазиш нещо в тайна… Какъвто и да е поводът, крайно време беше да излезеш в отпуска. Разбирам, че става въпрос за нещо много важно. Върни се на работа, когато разрешиш проблемите си. Не бери грижа, ще се справя и сам. Кога тръгваш?

Тя се поколеба. Питаше се дали да му съобщи, че няма да напуска града. Накрая реши, че е по-добре да не го споменава. Иначе току-виж реши да я посети и тогава ще види Спенсър. Тогава наистина ще й се наложи да дава обяснения, а Фийби изрично я беше помолила да не казва и думичка пред непознат.

— Заминавам веднага — промърмори в слушалката.

— Имаш предвид днес, така ли?

— Имам предвид след няколко минути.

— Във връзка с…

— Със сватбеното тържество на Гоф-Андерсън всичко е наред. Ордьоврите вече са приготвени, омарите ще бъдат доставени по обяд, а цветята — в дванайсет и половина. Ти обаче трябва да си там в десет часа, защото масите и столовете…

— Зная, зная. — Джереми отново се прозина. — Ще докарат масите и столовете в единайсет часа. Документацията е в службата и тъй като твоя милост има навика да записва всичко до най-малките подробности, вероятно няма да възникне нещо непредвидено. Но ако се наложи да те попитам…

— Обади ми се по мобилния телефон. Няма да го изключвам.

— Добре.

— Бурканчетата с желе за неделното празненство на Кларк са в…

— Зная.

— Да не забравиш да ги вземеш. Тържеството започва в…

— Зная, Джордан. Разписанието ми е известно и макар че явно не ти се вярва, аз съм способен да се справя и без твоята помощ. От теб се иска да заминеш и поне за малко да забравиш за работата.

— Слушам.

— Приятно изкарване.

— Благодаря. Сигурно ще бъде прекрасно — отвърна тя и се запита дали Джереми не долавя фалшивите нотки в гласа й. Отпи от кафето и неволно потръпна — беше прекалено силно и горчиво.

— Джордан?

— Казвай.

— Държа да ме запознаеш с него, като се върнеш.

„С кого?“ — запита се тя, сетне така се сепна, че едва не се задави с кафето.

— Как разбра?

— Досетих се, че е замесен мъж. Крайно време беше да се запознаеш с някого.

Мъж ли? Джордан неволно се усмихна. Какво ли ще каже Джереми, ако знае, че въпросният мъж е висок един метър и носи маратонки марка „Мечо Пух“?

— Джереми… — подхвана, ала съдружникът й беше толкова възбуден, че отново я прекъсна:

— Знам, знам, нямаш право да ми съобщиш подробностите. Да знаеш обаче, че не съм вчерашен. Влюбила си се до полуда в един мъж, който ще те заведе на фантастично романтично пътуване.

„Да си мисли каквото ще — каза си тя. — Нямам намерение да го разубеждавам.“

— Bon voyage, Джордан — каза той и издаде звук, сякаш я целува.

— Дочуване, Джереми. — Остави слушалката на вилката, после отново я вдигна.

Наложи се да направи справка за номера. Не го знаеше наизуст, толкова рядко го беше избирала през последните години. Домъчня й, като си го помисли. В продължение на цяло десетилетие се обаждаше на Фийби поне два-три пъти дневно. Когато двете бяха в четвърти клас, бяха свикнали да отварят прозорците и да разговарят с часове, но родителите им на бърза ръка ги отказаха от този навик.

Джордан неволно се усмихна, ала докато избираше кода на Филаделфия и непознатия номер, усмивката й бързо помръкна.

След няколко позвънявания се включи телефонният секретар. Монотонният глас на Рино провъзгласи: „В момента не сме у дома. При първа възможност ще ви се обадим. Ако желаете, след сигнала оставете съобщение“.

Джордан затвори и впери поглед в пространството.

Налагаше се да зададе на Фийби куп въпроси.

Непременно трябва да се свърже с нея.

* * *

Бо отиде в спортната зала по-рано от уговорения час, което беше съвсем нормално за него. От майка си знаеше, че всеки джентълмен държи на точността.

Ед обаче още не беше дошъл. Което също беше нормално.

Ед винаги закъсняваше. Бо отдавна беше забелязал, че неговият приятел и съдружник сякаш през повечето време телефонира на различни хора, за да се извини за закъсненията си и за отложените срещи.

Каза си, че вече би трябвало да е свикнал — в края на краищата с Ед се познаваха още от студентските си години в университета Райс, когато бяха съквартиранти. Тогава приятелят му или закъсняваше за лекции, или изобщо ги пропускаше, ала колкото и да е странно, всички изпити взимаше с отличен. Накратко, беше истински гений.

След като се дипломираха, Бо попътува из Европа, после се ожени за Джинет и започна работа в родния си град Дъ Лайл в Луизиана.

Баща му искаше — по-точно очакваше — наследникът му да поеме ръководството на компанията „Съмървил Индъстрис“, но Бо предпочете да постъпи в местна фирма, занимаваща се с архитектурни проекти, и да издържа съпругата си и сина си Тайлър със заплатата си, вместо да разчита на парите си от попечителския фонд. Баща му, който смяташе архитектурата за „хоби“ на Бо, години наред се беше надявал синът му да поеме семейния бизнес.

Изглежда, напоследък бе осъзнал, че мечтите му са напразни, и започна да подготвя за отговорния пост племенника си Редмонд. Намираше, че младежът е умен и способен, въпреки това често повтаряше на сина си, че за него винаги ще има място в компанията.

После се случи нещо, което Бо отдавна очакваше — фирмата, която беше собственост на един възрастен архитект и бавно, но сигурно западаше, през зимата фалира. Той беше на път да се раздели с Лиса, трябваше да промени живота си, да се заеме с нещо ново. Ала знаеше, че ще сгреши, ако приеме предложението на баща си.

В родния си град бе обкръжен от прекалено много спомени. Крайно време бе да разкъса оковите на миналото.

С Ед се бяха разделили преди години, но още поддържаха връзка. Той знаеше, че бившият му съквартирант се е оженил за богата девойка и че тъстът му е осигурил сумата, необходима за откриване на архитектурната фирма във Вашингтон. Ед няколко път му подхвърли да напусне Юга и да стане негов съдружник. Когато преди няколко месеца поднови поканата, Бо осъзна, че моментът за решителната промяна е назрял.

Оказа се, че не е толкова мъчително да напусне семейството си и родния град. Всъщност му се стори прекалено лесно, което пък го накара да изпита угризения на съвестта.

Вече не знаеше дали се е вкопчил в миналото, или наистина иска да го остави зад гърба си.

Сега животът му беше много подреден… и много скучен — ходеше на работа, хапваше по нещо на крак, ежедневно посещаваше залата за фитнес, която дори в този ранен час в съботния ден вече беше препълнена.

Реши, докато чака Ед, да потренира на бягащата пътечка. „След няколко дни — помисли си, обзет от радостно предчувствие — ще бягам по пясъка на океанския бряг.“

Щеше да прекара отпуската си във вила в Северна Каролина. Когато през есента направи резервацията, живееше с Лиса в Ню Орлийнс и двамата щяха да пътуват заедно. Всъщност идеята беше нейна. После отношенията помежду им рязко се влошиха, дойде раздялата, той се премести да живее във Вашингтон. Но тъй като вече беше платил за престоя във вилата, реши все пак да прекара отпуската си край океана.

Нямаше нищо против да замине сам. В действителност в момента предпочиташе самотата. През последните месеци му се беше събрало твърде много — раздялата с Лиса, преместването във Вашингтон, новата работа — необходимо му беше време да проумее случилото се и да планира бъдещия си живот.

Машинално увеличи темпото, давайки си сметка, че години наред не е имал възможност да се откъсне от ежедневието, да размисли. Сякаш животът му бе излязъл от контрол в онзи ужасен миг, който завинаги щеше да остане запечатан в съзнанието му, а оттогава той само се носеше по течението.

Край на пасивността! Време е да преосмисли живота си. Да разбере къде се намира сега и къде желае да бъде.

„Проклятие! Искам да бъда само на едно място“ — помисли си, затвори очи и спомените като черни гарвани отново връхлетяха върху него. Насили се да ги прогони. Насили се да отвори очи, преди сълзите му да рукнат…

Впери очи в огледалото срещу уредите и срещна погледа на привлекателна млада жена. Русата й коса беше вързана на конска опашка, гимнастическото трико подчертаваше стройното й тяло.

Непознатата се усмихна. Той също й се усмихна, сетне отмести поглед. Ала усещаше, че младата жена го наблюдава, което го поизнерви. Погледна часовника си и слезе от бягащата пътечка.

„Този път Ед прекали!“ — помисли си, докато с хавлиената кърпа бършеше потта от челото си.

— Здравейте. Отскоро ли идвате тук?

Бо отпусна кърпата. Блондинката стоеше до него; беше много дребничка и едва стигаше до рамото му. „А може би аз съм нестандартен! — помисли си той. — Коя ли жена може да се мери по ръст с човек, висок близо два метра?“

И Джинет беше висока колкото тази непозната… затова той често я наричаше „Мъниче“. „Мъничето ми…“

Той преглътна, насили се да прогони спомена и да отговори на въпроса.

— Да, от няколко седмици.

— Откъде сте? Акцентът ви много ми допада.

— От Луизиана.

— Знаех си! Веднъж бях в Ню Орлийнс по време на Марди Гра. Според мен това един от най-прекрасните градове на света.

— Имате право — съгласи се той. Беше съвсем искрен. И според него Ню Орлийнс бе забележителен град.

Ненадейно изпита почти болезнена носталгия. Ала да живее в родния град беше още по-болезнено. Накъдето и да се обърнеше, виждаше Джинет и Тайлър. Невъзможно му бе да продължи да живее с мъчителните спомени.

— Е, и Вашингтон не му отстъпва — засмя се непознатата. — Заявявам го най-авторитетно. Родена съм и израснала на няколко пресечки от тази зала.

— За пръв път срещам човек, който е родом от тук — заяви Бо. — Хората в този град сякаш са пресадени от другаде.

„За разлика от Дъ Лайл“ — добави мислено. Повечето жители на градчето, намиращо се между Ню Орлийнс и Батон Руж, произхождаха от фамилии, заселили се там преди столетия. От сто и петдесет години голямата къща в плантаторски стил бе обитавана от членовете на семейство Съмървил.

— Имате право. Във Вашингтон непрекъснато пристигат все нови и нови хора, други пък си заминават. Но човек свиква — добави блондинката, сетне огледа ръцете му. Бо се досети какво я интересува.

Търсеше с поглед венчалната му халка.

Той нарочно скри ръка под хавлиената кърпа — не искаше непознатата да види, че на безименния му пръст няма халка.

И самият той се чувстваше някак странно без пръстена. Трудно му беше да повярва, че навремето не обичаше да носи бижута. Ала когато с Джинет решиха да се оженят, тя настоя на венчалната халка.

— Защо? Нима ми нямаш доверие? — попита я той, а очите му закачливо проблеснаха. И двамата знаеха, че тя няма повод да го ревнува.

— О, не, доверявам ти се напълно. Но приеми, че съм малко старомодна. Държа съпругът ми да носи венчален пръстен.

Най-голямата ирония бе, че тъкмо когато бе свикнал с халката, трябваше да я свали.

„Не можеш да я носиш вечно, Бо!“ — каза Лиса само месец, след като се бяха запознали.

Истината бе, че той се надяваше да я носи вечно, дори след смъртта на Джинет.

Също както бе вярвал, че вечно ще бъде женен за нея.

Вечно!

„Нищо не е вечно — помисли си горчиво. — Нищо, освен болката.“

— Как се казвате? — с меден глас попита блондинката, а той осъзна, че напълно я е забравил.

— Бо — отвърна. — Бо Съмървил.

— Приятно ми е, Бо. Аз съм Сузан Ланкастър. Отивам в залата за вдигане на тежести… Ще дойдеш ли с мен?

— Съжалявам, но не мога — отвърна той, осъзнавайки, че тонът му не изразява никакво съжаление. — Имам уговорка с един приятел да поиграем тенис.

— Е, ще го отложим за друг път — сви рамене тя. — Знаеш ли какво? С риск да ме помислиш за много нахална, предлагам по-късно да се срещнем и да ти покажа истинското лице на този град. Във Вашингтон има и други забележителности, освен Белия дом и музеят „Смитсониън“.

— Сигурно е така — отговори Бо. — Но не съм… — Той се поколеба.

— Не си свободен, така ли? — Блондинката изпитателно го изгледа.

Бо кимна:

— Съжалявам.

— Няма нищо. Длъжна бях да опитам. Миналата седмица приключи последното ми бракоразводно дело и… се чувствам малко самотна.

— Съжалявам — повтори той.

Сузан пак сви рамене:

— Съпругът ми пожела да се разведем.

— Предполагам, че ти е доста тежко.

— Едва ли има нещо по-неприятно от развода.

— Сигурно — окуражително се усмихна той.

— А ти? Не, не отговаряй. Нека отгатна. Предполагам, че имаш щастлив брак.

Бо усети познатото свиване на сърцето, но се насили да отговори:

— Вече нямам.

— И ти ли си разведен?

Той погледна часовника си:

— Извинявай, но закъснявам за срещата с моя приятел.

— Доскоро! — Сузан му махна за сбогом, но той вече бързаше към вратата.

* * *

— Къде е мама?

Джордан примигна. Ала момченцето, което беше настанила в стаята за гости, не откъсваше от нея кафявите си очи и нетърпеливо чакаше отговора й. Изглежда, отдавна беше будно и дълго бе обмисляло въпроса, преди да го зададе.

— Мама е… — Джордан се поколеба.

„По дяволите, Фийби! — помисли си гневно. — Снощи се изниза и ме остави в пълно неведение!“

Щом разбра, че Спенсър ще бъде в добри ръце, Фийби заяви, че бърза да хване последния влак за Филаделфия, и помоли приятелката си да повика такси. Джордан се съгласи, като предполагаше, че ще разполага поне с половин час, докато таксито пристигне. Достатъчно време, за да зададе въпросите, които я интересуваха, да научи повече за…

За всичко.

Да разпита Фийби за брака и за живота й, за сина й, за онова, което толкова я беше изплашило, че я бе накарало изневиделица да се появи в дома на отдавнашната си приятелка и да й повери детето си.

Само че не й остана време.

Таксито чакаше пред вратата, Фийби бързаше за влака.

Докато двете разговаряха в кухнята, Спенсър бе заспал пред телевизора. Майка му безмълвно се разплака, като го целуна по челото, но малчуганът дори не помръдна. Докато я изпращаше, Джордан продължи да я обсипва с въпроси, ала не зададе повторно онзи, на който Фийби отказа да отговори: „Защо го оставяш при мен?“.

След като приятелката й потъна в мрака на дъждовната нощ, изоставяйки я сама с момченцето, Джордан неволно се разплака. Плачеше от умора и от чувството за безпомощност. Плачеше, защото ненадейното посещение на Фийби отново й напомни колко й липсва щастливото минало, защото сърцето й се свиваше от мъка за изоставения малчуган, спящ на канапето, и защото нямаше абсолютно никаква представа как да се грижи за малко дете.

Повече от час наблюдава спящия Спенсър, докато се реши да го пренесе в спалнята на горния етаж. Ако той се събуди, ще му обясни, че на майка му се е наложило спешно да замине, но скоро ще се върне да го вземе. Дори репетира думите, които щеше да използва.

Ала хлапето не се събуди.

Тогава.

Ала сега се беше ококорило и очакваше обяснение.

Сега, след като бе прекарала безсънна нощ, наизустената реч се беше заличила от паметта й, подходящите думи й се изплъзваха.

Дълбоко си пое въздух и започна отново:

— На мама й се наложи да се върне в… да се върне у дома.

Запита се дали казва истината. Дали приятелката й наистина се е върнала във Филаделфия? Рано сутринта няколко пъти позвъни в дома й, за да я попита как да обясни на Спенсър отсъствието й, и дали той е алергичен към някакви храни, каква паста за зъби използва, но при всяко обаждане се включваше телефонният секретар.

— Върнала се е у дома ли? — повтори малчуганът. Гласът му потрепери, от очите му потекоха сълзи. — Без мен ли? Но…

— Не се безпокой, миличък. — Тя побърза да седне на леглото и понечи да прегърне хлапето. Ала протегнатите й ръце застинаха във въздуха, като видя как малкият потрепери и се отдръпна.

Не го обвиняваше. Наистина му беше кръстница, но на практика той изобщо не я познаваше. Най-вероятно по вина на Рино.

Вместо да го помилва, тя само го потупа по рамото и продължи да говори, все едно не бе забелязала реакцията му:

— Възникна нещо спешно във Филаделфия и майка ти трябваше да замине. Скоро ще се върне да те вземе, а междувременно аз ще се грижа за теб. Само кажи на леля Джордан какво искаш и ще го имаш. Става ли?

Спенсър не кимна утвърдително, не каза нито дума. Продължи да се взира в нея, а сълзите се стичаха по страните му.

Като го гледаше, сърцето й се късаше. Помисли си: „Да му се не види, къде е Фийби? Защо се появи и изчезна така ненадейно и без всякакво обяснение?“. Спомни си загадъчните думи на приятелката си и се запита всъщност чий живот е в опасност.

На Фийби ли?

Или на Спенсър?