Джанел Тейлър
Среща с непознат (3)

Трета глава

Бо нетърпеливо забарабани с пръсти по масата, сетне за пореден път погледна ролекса си.

— Сър, ще желаете ли нещо за пиене?

Той вдигна поглед към сервитьора, който като по магия се появи до него — масата за двама беше най-хубавата в заведението и предизвикваше завистливите погледи на посетителите, които чакаха реда си на бара.

Бо се прокашля и не отговори веднага.

Иска ли едно питие?

Да, определено му се иска да пийне нещо. Например бърбън, и то чист, без газирана вода. Само че от горчив опит знаеше, че уискито му пречи да избягва изкушенията, предлагани от представителките на нежния пол. Та нали се запозна с Лиса именно в един бар във френския квартал, където се опитваше да удави в алкохол мъката си, и докато се усети, вече бяха любовници и живееха заедно.

Само че той отдавна бе прекратил взаимоотношенията си с Лиса и бе превъзмогнал зависимостта си от бърбъна. Вече не изпитваше необходимост нито от женски ласки, нито от алкохола, които го бяха подкрепяли по време на най-трудните мигове в живота му.

Най-трудните мигове в живота му!

Не, няма да се връща към миналото. Никога повече!

А колкото до тази вечер… Няма да пие и ще се отнася към тази Джордан като със сестра, дори ако тя наистина е пленителна, както твърди Андрея Макдъф.

— Не още, благодаря — обърна се към сервитьора. — Ще изчакам дамата. Сигурен съм, че ще дойде след няколко минути.

Но дамата не се появи. Нито след няколко минути, нито след близо трийсет.

След като чака половин час, Бо извади клетъчния телефон от вътрешния джоб на елегантното си тъмносиньо сако и провери дали е включен и да не би Джордан да му е оставила съобщение. Може би го е търсила, а той не е чул позвъняването заради силната музика, която звучеше от стереоуредбата в ресторанта.

Устройството беше изключено. По дяволите!

Още не беше свикнал с проклетата машинка. Съдружникът му Ед твърдеше, че мобилният телефон е задължителен за хора с тяхната професия, тъй като чрез него се осъществявала по-бърза връзка с клиентите.

„Само че няма да имам никаква полза от него — във връзка с работата или за удоволствие, ако забравям да го включа“ — упрекна се мислено и пъхна телефона обратно в джоба си.

А сега какво?

Може би Джордан напразно се е опитвала да се свърже с него.

Или пък не са се разбрали за часа и мястото на срещата.

Той бръкна в джоба на сакото си за електронния бележник — още една „играчка“, която според Ед беше абсолютно необходима на всеки делови човек. Оказа се обаче, че за днешния ден няма записана среща с Джордан Къри.

Бо свъси вежди. Почти беше сигурен, че са се уговорили за днес. Спомняше си как Джордан го попита дали има предвид тази събота или следващата.

Не го разтревожи фактът, че не е отбелязал часа и деня в електронния си бележник. Според него това беше поредното сложно устройство, което създава повече неприятности, отколкото да му бъде от помощ. В интерес на истината той предпочиташе „старомодния“ начин на работа с молив и хартия, независимо дали записваше уговорена среща или чертаеше жилищен план.

Проклятие! Ако беше записал в обикновен бележник точно кога и къде ще се срещне с Джордан Къри, едва ли щеше да изпадне в толкова неловко положение. Ами ако е обещал да я вземе от жилището й преди два часа?

Въздъхна и повика сервитьора, който стоеше на разстояние, за да не му досажда, но не го изпускаше от поглед.

— Боя се, че дамата, с която имах среща, е възпрепятствана — заяви и посочи джоба с клетъчния телефон, сякаш току-що бе научил неприятната вест. Отмести стола си, извади от портфейла си няколко десетдоларови банкноти и ги подаде на сервитьора. — Извинете за безпокойството и задето задържах масата. Приятна вечер.

— И на вас, сър. Заповядайте отново при нас.

— Непременно.

„Може би наистина ще го направя“ — помисли си, докато вървеше към изхода на просторната зала. Тухлените стени, вентилаторите на тавана, уханието на екзотични подправки и джазовата музика, която звучеше от високоговорителите, му напомниха за ресторантите в родния му край.

Само че едва ли щеше да посети заведението заедно с Джордан Къри. Вероятно тя му е обидена, задето не се е явил на срещата.

Пиколото докара джипа му и той потегли по главната улица. Когато спря на първия светофар, се запита дали да не спре на някой паркинг и да позвъни на Джордан по мобилния си телефон.

„След като сгафи, най-добре да й се извиниш лично“ — прошепна му ехиден гласец. В края на краищата той знаеше адреса й, нали? Уж случайно Андрея бе подхвърлила, че Джордан живее в един от новите квартали, обитавани от заможни хора, чието местоположение бе известно на Бо. Наскоро бе посетил клиент, който временно живееше там, след като къщата му беше изгоряла при пожар. Въпросният човек, който възложи на Бо да проектира новия му дом, познаваше Джордан и дори му посочи жилището й, което са намираше на същия етаж.

„Светът е малък“ — помисли си и неволно се усмихна. Но какво ще каже на Джордан, когато отиде в дома й? Та той дори не знае дали е подранил или е закъснял за срещата! А може би тя изобщо не го очаква?

Съществуваше и друга възможност — запомнил е деня и мястото на срещата, но Джордан се е отказала да се види с него и не е благоволила да го предупреди.

Добре, но ако тя го очаква, неспокойно кръстосва дневната и си мисли, че я е забравил?

Всъщност мнението й не го интересуваше. Нито пък се притесняваше, че Джордан Къри ще го помисли за грубиян и така ще бъде прекъсната в зародиш една романтична връзка. Изобщо не възнамеряваше да се обвързва нито с тази, нито с друга жена.

Ала той бе закърмен с традициите на Юга, където всички мъже са джентълмени. Невъзможно му бе да се прибере у дома и да забрави Джордан. За нищо на света не искаше тя да го помисли за невъзпитан грубиян.

Ако се окажеше, че вината е нейна, че поради някаква причина тя не е пожелала да се срещне с него… е, сърцето му нямаше да бъде разбито. Но непременно трябваше да научи истината.

Ала ако се окаже, че Джордан го очаква и само си мисли, че е закъснял — или подранил — той ще измисли някакво обяснение и ще премълчи, че я е чакал в ресторанта. Ще отидат да вечерят в друго заведение и така задължението му към Джордан Къри и Андрея Макдъф ще бъде изпълнено. Точка по въпроса.

Планът си го биваше, затова реши веднага да го осъществи.

Подсвирквайки си, подкара джипа към познатите тухлени къщи, издигащи се в една тиха странична уличка.

* * *

Подпряла с ръка брадичката си, Джордан седеше до Спенсър и го наблюдаваше как ровичка храната в кобалтовосинята чиния.

— Защо не ядеш? — попита го. — Не си ли гладен?

— Гладен съм, но…

— Какво?

Малчуганът извърна очи. Джордан си даде сметка, че не я е погледнал нито веднъж, откакто тази сутрин му съобщи, че майка му е заминала обратно за Филаделфия. Стараеше се да избягва погледа й… също както стори Кевин, когато се видяха за пръв път след несъстоялата се сватба. Малко преди Деня на благодарността се сблъскаха в супермаркета и в продължение на няколко неловки минути говориха за времето и за предстоящите избори.

През целия ден тя водеше подобни неловки разговори със Спенсър. Само дето темите бяха различни — обсъждаха марки шоколад и анимационни филмчета.

Или по-скоро тя говореше, а малчуганът почти не отронваше дума, само слушаше. Или пък не слушаше. Невъзможно й беше да прецени. Искаше й се да отгатне какво се върти в главата на бедното хлапе, ала нямаше представа как да го накара да разкрие душата си.

Малчуганът промърмори нещо и прокара вилицата си през купчинката картофено пюре.

— Какво каза, Спенсър? Извинявай, не те чух.

Тя се приведе към него, а хлапето машинално се отдръпна и смотолеви:

— Казах, че храната не ми харесва.

Джордан се втренчи в чинията:

— Тогава защо, като те попитах, отговори, че обичаш картофено пюре?

— Обичам, ама не такова. В това има някакви зелени неща.

— Не са зелени неща, а парченца праз — обясни Джордан. — Така пюрето е по-вкусно. Празът е разновидност на лука…

— Не обичам и лук.

— Така ли? — Тя отново се втренчи в чинията му. — Защо не хапнеш от пилето? Нали каза, че харесваш пилешко месо?

— Само в „Кентъки Фрайд Чикън“.

— Така ли? — повтори тя. — Само опитай, сигурна съм, че ще ти хареса…

— Изглежда гадно.

„Гадно! Хм!“ Кой би предположил, че някой ще нарече „гаден“ най-големия й специалитет? Цели три години бе усъвършенствала рецептата!

— Предлагам да опиташ поне зеленчуците.

Хлапето направи физиономия на отвращение.

— Слушай, вероятно си мислиш, че няма да ти хареса, но това не е обикновен спанак. Приготвих соте от… — Наблюдавайки изражението му, тя не довърши изречението. Най-вероятно кръщелникът й не знаеше какво означава „соте“. Та той беше още съвсем малък!

Най-лошото бе, че тя не умееше да разговаря с деца. Нямаше представа какво ги интересува, с какво да привлече вниманието им. Вярно е, че някога самата тя е била дете, ала оттогава са изминали години и…

На вратата се позвъни. Сърцето на Джордан подскочи.

— Да не би мама да се връща? — обнадеждено попита Спенсър и за пръв път лицето му се проясни.

„Дано да е тя!“ — помисли си тя и забърза по коридора, като подхвърли: „Може би“, а малчуганът хукна след нея.

Ала на прага не стоеше Фийби, а висок, русокос непознат, издокаран с „униформеното“ облекло на преуспяващ бизнесмен — бежов панталон, бяла риза, тъмносиньо спортно сако и мокасини, излъскани до блясък. Изглеждаше толкова самоуверен и бе толкова елегантен, че Джордан се засрами, осъзнавайки, че носи развлечена тениска, протрити джинси и чехли, нахлузени на бос крак, а ноктите й са в окаяно състояние. Бе пропуснала обичайното съботно посещение при педикюристката, за да гледа анимационни филмчета заедно със Спенсър. Изведнъж се досети, че като стана в пет и половина сутринта, само изми зъбите си и дори не среса косата си, само я върза на опашка, а след безсънната нощ под очите й сигурно има дълбоки сенки. Прекрасна гледка, няма що!

— Ти ли си Джордан Къри?

Още щом посетителят заговори, тя позна гласа му.

Изведнъж си спомни нещо, което й подейства така, сякаш я порази мълния.

— Боже мой! — възкликна и притисна длан към устните си. — Напълно ми излезе от ума.

Посетителят развеселено я изгледа:

— Забравила си коя си, така ли? С удоволствие ще опресня паметта ти.

Шеговитата му забележка напълно я извади от равновесие. Втренчи се в зелените очи на мъжа срещу себе си и машинално отбеляза, че на цвят са също като нейните очи. Всъщност и под неговите се забелязваха дълбоки сенки, които донякъде бяха прикрити от слънчевия загар. Този човек изглеждаше така, като че ли прекарва повечето време на открито; повече му подхождаше да бъде фермер, отколкото да носи елегантни дрехи и да се намира в един от най-елитните квартали на Джорджтаун.

— Ти си Бо Съмървил — промълви.

— Благодаря за информацията, но винаги съм знаел кой съм. Ти имаш проблем с установяване на истинската ти самоличност.

Джордан неволно избухна в смях. Помисли си, че никога не е виждала толкова очарователен мъж. Докато се взираше в очите му с цвят на мъх, за миг забрави Спенсър.

Ала когато Бо Съмървил се втренчи в нещо зад гърба й, тя се обърна и видя хлапето, което стоеше на прага на кухнята, а лицето му беше помръкнало от разочарование.

— А ти, братле, знаеш ли кой си? — попита Бо.

Спенсър кимна.

— Сигурен ли си? Как се казваш?

— Спенсър — прошепна малчуганът.

— Как си, приятел? — окуражаващо попита Бо, макар да усети, че нещо не е наред.

Спенсър наведе глава:

— Добре.

— Не ме баламосвай, нещо те яде отвътре — подхвърли Бо и намигна на Джордан.

Сърцето й се разтопи, след миг обаче я обзе неописуема тревога — някой вече знаеше, че момченцето се намира в дома й. Не, не просто някой, а напълно непознат човек.

— Хм, да видим какво се е случило. Току-що си настъпил кучешко аке, така ли?

Джордан се изуми, като дочу кискане и по метода на елиминирането разбра, че се е изсмял малчуганът.

— Не — отвърна Спенсър, сетне изпод око огледа новодошлия. — Не съм настъпил кучешко аке.

— Тогава какво ли може да бъде? Сетих се — случайно да си изял гъсеница? Случва се и на най-умните, нали разбираш.

Хлапето отново се изсмя и отново отговори отрицателно.

— Как го постигна? — прошепна тя на Бо. — През целия ден дори не се е усмихнал.

— На децата им харесва, когато големите говорят разни гадости — прошепна в отговор той. — Успехът е в кърпа вързан. — Сетне продължи да говори на Спенсър: — Е, щом не е гъсеница, нито кучешко аке, не мога да си представя защо толкова си се вкиснал.

— Предположи! — изкомандва хлапето.

— Да видим… о, знам какво се е случило. Майка ти те е накарала да ядеш супа от овчи очи, вярно ли е?

Този път момченцето не се засмя, лицето му отново помръкна.

Джордан се досети, че реакцията е предизвикана от споменаването на майка му. Изведнъж осъзна, че Бо я мисли за майка на малчугана. Нямаше откъде да знае, че момченцето тъгува за майка си, която го е довела на непознато място, изчезнала е посред нощ и оттогава изобщо не се е обаждала.

— Виж какво, Бо — побърза да каже, за да смени темата, — съжалявам, че не дойдох на срещата. Дълго ли ме чака в ресторанта?

Той се поколеба, сетне отмести поглед от Спенсър и се втренчи в нея:

— Да, доста чаках. Накрая си казах, че си забравила уговорката ни.

— Много извинявай. Никога не ми се е случвало. По принцип не пропускам уговорени срещи, но сега… — Тя безпомощно сви рамене.

— Случва се и в най-добрите семейства — шеговито подхвърли той. — Вижте какво, имам страхотно предложение. Какво ще кажете да излезем и да хапнем някъде? Умирам от глад, а пък ми се струва, че в този квартал има доста хубави заведения.

— Вярно е, но току-що вечерях — смутено избърбори тя.

— А ти, братле? И ти ли си вечерял?

— Тц — мрачно промърмори Спенсър.

— Че защо? От онова помещение зад теб се разнася божествена миризма.

— За вечеря имаме пиле. Ако искаш, ето ти и моята порция.

— Защо? Не обичаш ли пилешко?

— Не ми харесват онези зелени неща в пюрето — обясни момченцето.

— Не думай, да не би в него да са се заселили извънземни зелени човечета? — изсмя се Бо.

— Това е моят специалитет — намеси се Джордан. — Пиле по френски.

— Любимото ми! — потри ръце Съмървил.

— Тогава заповядай на масата — предложи тя. Беше приготвила двойна порция, защото не знаеше дали малкият й гост се радва на добър апетит.

— Приемам с удоволствие — усмихна се Бо.

Джордан смръщи вежди и си помисли: „Не е за вярване, че каня в дома си непознат и дори му предлагам вечеря!“. Но изпитваше истинско облекчение, че за пръв път през този ден не е сама със Спенсър, пък и за разлика от нея очевидно Съмървил умееше да общува с деца.

Прекалено късно си спомни предупреждението на Фийби, че никой не бива да разбере за присъствието на момченцето в дома й. Всъщност случилото се не беше фатално. В края на краищата никога повече няма да види този Съмървил. Неочакваното му появяване я улесняваше — тъкмо ще му обясни, че от известно време няма приятел, защото…

Всъщност защо?

Докато вървеше към кухнята, следвана от Спенсър и безумно привлекателния Бо Съмървил, Джордан си даде сметка, че не знае причината, поради която отказва да има сериозна връзка с някого. Нито пък защо се е страхувала да вечеря с господин архитекта.

— Заповядайте, седнете. — Тя посочи столчетата пред барплота и се приближи до печката, върху която беше оставила трите огнеупорни тавички, покрити с фолио. С крайчеца на окото си забеляза, че момченцето се настани до Бо. Спомни си как, когато го беше повикала да обядват заедно, то се постара да седне колкото е възможно по-далеч от нея. По всичко изглеждаше, че Спенсър се чувства по-добре в компанията на този непознат, отколкото заедно със своята кръстница.

Каза си, че това не бива да я дразни. В края на краищата Бо Съмървил притежаваше необикновен магнетизъм. Изглежда, знаеше как да разговаря със Спенсър.

В интерес на истината… знаеше как да разговаря и с нея.

В съзнанието й сякаш се включи предупредителна аларма.

„Не му позволявай да ти завърти главата, Джордан! Навремето се влюби в човек с меден език и погледни какво се случи.“

Разбира се, този път тя беше нащрек. Никога повече нямаше да се влюби в очарователен мъж, който умее да говори гладко. Точка по въпроса!

* * *

— Хубав апартамент — отбеляза Бо, докато оглеждаше кухнята. — Винаги ли готвиш толкова сложни ястия за двама ви?

— В интерес на истината, когато съм у дома, никога не приготовлявам „сложни“ ястия, както ги нарече — отговори тя, без да се обърне към него, сетне извади чинии от остъкления бял шкаф.

— О, какъв съм глупак. Забравих, че професията ти да организираш празненства е свързана с приготвяне на изискани ястия. Предполагам, че ме очаква кулинарна изненада. — Той се приведе и се втренчи в чинията на Спенсър. — Какво е това, картофено пюре със спанак ли?

— С праз. — Джордан се обърна да го погледне, заинтригувана от познанията му.

— Обожавам го! — възкликна той. — Навремето баба ми приготвяше най-различни задушени зеленчуци. Спомням си, че прибавяше бекон, оцет, меласа и тайните си подправки.

— Какви са тези тайни подправки?

— Отказа да сподели тайната дори със собствената си дъщеря — промълви Бо и се усмихна. — Заяви, че докато е в състояние да стои до печката, няма да каже рецептата другиму. Щяла да я предаде на мама едва когато вече не можела да се държи на краката си.

— Но така или иначе не го е сторила — промърмори Джордан, докато изваждаше от едно чекмедже приборите за хранене.

— Не, защото почина внезапно, когато беше едва шейсетгодишна. Никой от нас не го очакваше. Мислехме, че още дълги години ще се радваме на готварските й умения.

— Горката жена!

— В живота често се случват трагедии — промърмори Бо, а тя забеляза, че погледът му е помръкнал. — Баба ми отдавна е в гроба, но още не мога да приема, че вече не е между нас. Съжалявам, че така и не сподели с нас „тайните“ подправки.

— Знаеш ли, рецептата й е почти като моята, ако се съди по съставките, които ти изреди преди малко. Пропусна само една.

— И коя е тя?

— Бирата. Задушавам зеленчуците с цяла бутилка бира, която им придава прекрасен аромат.

Той усмихнато поклати глава:

— О, не! Мама не разрешаваше в къщата да се внася алкохол. Беше ревностна баптистка. Не, трябва да е било нещо друго.

— Може би сушени люти чушки — подхвърли Джордан, само и само да поддържа разговора. — Попадала съм на подобни рецепти.

— Отново не улучи. Зеленчуците на баба не бяха пикантни, но притежаваха специфичен вкус, какъвто никога повече не съм опитвал.

Бо наблюдаваше Джордан, докато тя напълни чинията му с парчета пържено пиле, картофено пюре и задушени зеленчуци, сетне извърна поглед към малчугана до себе си:

— Е, приятел, наистина ли не обичаш онези зелени неща в пюрето?

— Тя каза, че приличали на кромид лук — измънка Спенсър, натъртвайки думата „тя“.

— Повечето деца не обичат лук — кимна Бо. — Особено пресен. Защото не им допада всичко, което е зелено. Така ли е?

— Точно така — кимна момченцето, а по изражението му пролича, че Бо Съмървил е неговият нов идол.

— А пък аз като малка обичах и лук, и зеленчуци — обяви Джордан и постави пред Бо препълнената чиния.

— Да, обаче си била момиче — заяви той, сякаш това обясняваше всичко, сетне се обърна към момченцето: — Бас държа, че предпочиташ сандвич с фъстъчено масло и плодово желе.

Спенсър усърдно закима.

Джордан смаяно го изгледа, после замислено промърмори:

— За щастие разполагам с фъстъчено масло. Мисля, че в килера имам и буркан с мармалад.

— Мармалад ли? — едновременно възкликнаха двамата й гости.

— Какво е мармалад? — попита Спенсър и сбърчи нос.

— Нямаш ли плодово желе? — Бо укоризнено се втренчи в нея, сякаш им беше поднесла омразната супа от овчи очи.

„Вероятно всички майки знаят, че децата обожават плодовото желе, и винаги са запасени с този продукт — помисли си тя. — Знаят още, че мармаладът е нещо съвсем различно от желето.“

— Дано поне разполагаш с мед — въздъхна Бо.

— Да, имам! — радостно възкликна тя, като че ли беше отговорила на въпроса за сто хиляди долара в телевизионната игра „Стани богат“.

— Случвало ти се е да похапнеш сандвич с фъстъчено масло и мед, Спенс?

— Тц.

— Искаш ли да опиташ?

— Аха — кимна момченцето, а Бо отмести стола си и заяви, че веднага ще приготви този кулинарен деликатес.

— И аз мога — намеси се Джордан. — Ти яж, че пилето ще изстине.

— О, не. Знам специален начин за приготвяне на тези сандвичи. Случайно да ти се намират солети?

— Солети ли?

— Предполагах, че нямаш. Ще ми предложиш ли нещо подобно?

— Да. Гризини със сусам и чесън. — Тя извади от шкафа в килера кутия с фъстъчено масло и мед. Бо забеляза, че медът не беше в пластмасова туба с формата на мече, а в скъп порцеланов буркан с етикет на прочута фирма за домакински принадлежности.

„По-добре, че не е позната туба мече“ — каза си той. Ако беше видял нещо подобно, спомените отново щяха да нахлуят в паметта му.

А той искаше завинаги да останат погребани там.

Тръсна глава и заговори на Джордан, за да прогони опасните мисли:

— Наистина ли? Дай да ги видя.

Тя му подаде пакета. Бо огледа съдържанието, сетне сви рамене:

— Както се казва, като няма риба, и ракът върши работа.

— Ще намажеш маслото върху гризините ли? — поинтересува се тя.

— Гледай и се учи. — Той окачи сакото си на дръжката на вратата и запретна ръкави. — Солетите имат специално предназначение.

Джордан примирено разпери ръце, после седна до Спенсър.

— Къде държиш хляба? — попита Бо.

— В най-горното чекмедже вляво от теб.

— А приборите?

— В най-горното чекмедже вдясно.

Той извади от металната кутия хляба — беше пълнозърнест, за хора, които пазят диета, но вероятно щеше да свърши работа, сетне взе от чекмеджето два ножа и лъжичка. Намаза филиите с фъстъчено масло, след което използва лъжичката, за да разстеле меда.

Докато работеше, се стараеше да мисли само за онова, което върши в момента. Страхуваше се да се пренесе далеч от тази кухня и любопитния поглед на момченцето, които сякаш бяха отдалечени на светлинни години от друга кухня, друго момченце и друг сандвич с фъстъчено масло… Чу как Спенсър попита:

— Джордан, за какво ли са му гризините?

— Нямам представа — отвърна тя. — Да видим какво ще се получи.

Джордан ли? Той се изненада, че детето нарича майка си по име. Разбира се, знаеше, че това е прието в някои семейства. Може би е модерно в Северните щати, но старомодното му южняшко възпитание му пречеше да възприеме обръщението като нещо съвсем нормално. Струваше му се като проява на неуважение.

Неволно се запита къде е бащата на хлапето. Андрея не беше споменала, че Джордан е вдовица или разведена. Нито пък, че има син. Вероятно е предположила, че информацията ще го накара да откаже срещата с жена, която е толкова „обременена“.

Честно казано, той наистина нямаше да се съгласи да излезе с Джордан, ако знаеше за съществуването на Спенсър. Сърцето му се свиваше всеки път, когато видеше момченца да си играят в парка, да си похапват картофки в закусвалнята или да държат ръката на един от родителите си, докато чакат на светофара.

Струваше му се, че накъдето и да се обърне, вижда деца, а момченцата му напомняха за онова, чиято смърт бе оставила в сърцето му празнина, която никой и нищо не можеше да запълни.

Тази вечер изненадата при вида на Спенсър, който стоеше зад Джордан, за миг го извади от равновесие. Но малкият изглеждаше толкова тъжен, че на Бо му се прииска да го прегърне, да му се притече на помощ. Вместо да се обърне и да побегне, той, неочаквано за самия себе си, прие поканата за вечеря…

Осъзна, че докато е бил унесен в печалните си мисли, е приготвил сандвича. Взе чинията и я постави пред Спенсър.

— Леле! Платноходка!

— Харесва ли ти?

— Супер е!

— Наистина е много интересен — усмихна се Джордан и се наведе да разгледа сандвича, който беше истинско произведение на изкуството. От хляба Бо беше оформил триъгълните платна и корпуса, а гризините бяха вместо мачти.

— Откъде си се научил да го правиш? — попита Спенсър и отхапа от едната „мачта“.

Бо сви рамене, в гърлото му сякаш заседна буца.

— Той е архитект — притече му се на помощ Джордан. — Обзалагам се, че умее да изработва какви ли не красиви неща. А сега да го оставим да вечеря. Дано храната не е изстинала.

— Сигурен съм, че всичко е прекрасно. — Бо отново седна, но апетитът му беше прогонен от завладелите го чувства. Ах, колко добре си спомняше онези дни на скулптури от хляб с фъстъчено масло и радостта да бъде заедно със съпругата и сина си…

— Ако искаш, ще го стопля в микровълновата фурна — предложи Джордан.

— Не, благодаря. — Той си взе от зеленчуците и машинално задъвка.

Внезапно очите му се разшириха от изненада:

— Не е за вярване! Вкусът е също като на онези, приготвени по тайната рецепта на баба ми!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Подправките са същите. Не съм хапвал нещо подобно, откакто тя почина.

Джордан се усмихна:

— Мисля, че тайната е в бирата, забранена от религиозната ти майка.

Той се замисли и си каза, че предположението е напълно правдоподобно — от баба му можеше да се очаква да крие в шкафа по някоя и друга бутилка бира. Спомни си как една година майка му я обвини, че е прибавила бърбън в традиционната коледна яйчена напитка.

Той се зае с вечерята, като си мислеше, че от години не е хапвал толкова вкусна храна. Всъщност откога не е опитвал домашно приготвено ястие? Лиса изобщо не готвеше, а майка му заявяваше, че го прави по принуда, но това занимание не й е по сърце.

Само Джинет му готвеше през годините, последвали смъртта на баба му. Приготвяше любимите му храни — панирани калмари, пържени наденици, царевичен хляб. Често подхвърляше, че ако той продължава да се храни толкова обилно, ще напълнее и ще погрознее.

След като смъртта я покоси, за него вече нямаше домашно приготвени ястия, пък и той беше загубил всякакъв апетит. Изглежда, завинаги. Само алкохолът му допадаше, защото притъпяваше болката. Съчетанието от бърбън и липса на храна го превърна в призрак на предишния Бо, дрехите му стояха като на плашило.

Лиса, която беше вманиачена на тема здравословен живот, го промени изцяло! Накара го да се откаже от пиенето, принуди го да се храни със салати и зърнени кълнове и да посещава спортната зала.

Е, поне един от „здравословните“ навици беше запазил. Призляваше му при вида на разните там кълнове и безвкусни вегетариански буламачи, но не пропускаше нито ден, без да потренира.

— Татко има платноходка — заяви Спенсър и си откъсна парченце от „платното“. — Обаче не е като тази, а е яхта.

Забележката върна Бо към настоящето. Той погледна момченцето, сетне Джордан:

— Така ли?

Тя сви рамене, изражението й беше непроницаемо като маска. Не беше трудно човек да се досети за причината. Хлапето говореше в сегашно време за баща си, следователно родителите му бяха разведени. Може би бившият съпруг на Джордан беше плейбой, който има яхта и приятелка във всеки пристанищен град.

— Взима ли те на яхтата? — попита, остави вилицата и отмести празната чиния.

— Аха. Обаче мама се сърди. Казва, че първо трябва да се науча да плувам.

— Боя се, че има право. — Той отново погледна Джордан. — Сигурен съм, че баща ти те задължава да носиш спасителна жилетка, когато си на борда на яхтата.

— Тъй си е.

— Правилно.

— А ти имаш ли лодка? — поинтересува се момченцето.

— Да. — Истината бе, че притежаваше няколко лодки, ала не намираше за необходимо да се впуска в подробности. Андрея, която беше от Луизиана, и знаеше колко огромно е богатството на семейство Съмървил, едва ли бе пропуснала да осведоми Джордан за този факт. Това не означаваше, че той трябва да говори за своите моторници, платноходки, за яхтата… и за другите „играчки на богаташите“, които вече не го интересуваха. Готов беше да замени цялото си богатство за…

Не! Не бива да мисли за това! Станалото, станало. Не може да върне миналото, да направи замяна, невъзможно е да се събуди и да разбере, че всичко е било само жесток и кошмарен сън.

— Къде е? — продължи да го разпитва хлапето.

— В едно пристанище в Луизиана, където живеех преди.

— Така ли? А яхтата на тате е във Филаделфия, където живеем.

— С баща ти ли живееш? — изненада се Бо. Предполагаше, че след развода Джордан е получила настойничество над детето.

Спенсър кимна:

— Да. И с мама.

— Редувате се при попечителството, така ли? — обърна се той към Джордан.

Тя се смути, а Бо мислено се упрекна за нетактичния въпрос.

— Какво е попечителство? — попита Спенсър.

Сега Бо се смути и побърза да промърмори:

— Майка ти ще ти обясни.

— Непременно ще я попитам, когато пак я видя.

В този момент той разбра истината. Нищо чудно, че Джордан не държи плодово желе в хладилника. Нищо чудно, че помежду нея и момченцето не се усеща топлота. Нищо чудно, че Спенсър се обръща към нея по име.

Те не бяха майка и син.

Спенсър не беше нейно дете.

Бо не знаеше дали изпитва облекчение или разочарование.

„Разочарование ли? Защо да си разочарован?“ — попита обвиняващ вътрешен глас.

Бо знаеше отговора, но не му допадаше.

Бе разочарован, защото за миг си бе позволил да фантазира. За себе си, Джордан и Спенсър. Позволил си бе да мечтае, че присъствието му е желано от жената, която живее без съпруг, и от момченцето, копнеещо за баща си.

За миг си беше представил, че отново има семейство…

Ала това не бе неговото семейство.

Джордан не беше жената, за която той още скърбеше.

Спенсър не беше неговият син.

Илюзорният му свят се разби като крехко стъкло. Той извърна поглед от детето към младата жена, която не беше негова майка.

— Мислех, че е твой син — каза простичко.

Тя поклати глава, но не се впусна в обяснения. Спенсър пък беше зает с унищожаването на сандвича и не забеляза погледа, който си размениха възрастните.

В този момент Бо си даде сметка, че не само той е напрегнат и неспокоен. Несъмнено бе обременен от миналото. Но и с Джордан ставаше нещо нередно. Тя нервно чупеше пръсти, през няколко секунди поглеждаше часовника си… като че ли чакаше нещо.

Ако се съди по погледа, който хвърли на сакото му, окачено на дръжката на вратата, може би с нетърпение очакваше той да напусне дома й. Бо се изправи и промърмори:

— Предполагам, че си имаш работа.

— Ти също. — И Джордан се изправи.

По лицето на Спенсър се изписа разочарование:

— Наистина ли трябва да си тръгнеш?

— Наистина — отговори Бо и усети как сърцето му се сви. — И така… доскоро.

— Ще дойдеш ли пак?

Той беше поразен от радостните пламъчета, които заблещукаха в очите на малчугана. Не възнамеряваше да се върне в този дом. Просто бе изрекъл баналната фраза за сбогуване.

Никога повече нямаше да види нито жената, нито момчето.

— Разбира се — промърмори и погледна Джордан, ала изражението й беше непроницаемо.

— Кога? Защото скоро ще се върна у дома — настояваше момченцето.

— Кога заминаваш?

— Когато мама дойде да ме вземе. Тя е…

— Тя ще дойде много скоро — намеси се Джордан. — Но може би преди заминаването на Спенсър с теб отново ще се видим. Нали, Спенсър?

Бо знаеше, че е неискрена. Тонът й беше на човек, който гледа да успокои дете, предявяващо неосъществими желания.

Внезапно установи, че поведението й го дразни. Реакцията му бе необяснима, тъй като именно той не желаеше да продължи връзката. Но Джордан явно приемаше за дадено, че повече няма да общуват. Че ако отново се срещнат, ще бъде съвсем случайно. Странно защо, ала това му бе неприятно.

— Ако още си тук, когато другата седмица се върна от пътуването, може да отидем в зоопарка — чу се да казва на момченцето.

— Тримата ли? — разочаровано попита то.

Бо погледна Джордан:

— Ако Джордан е заета, ще отидем само двамата с теб.

Тя поклати глава:

— Предложението не се приема. Искам да кажа, че… — Не довърши изречението. — Знаеш ли какво, Бо? Обади ми се, за да се уговорим.

Очевидно бе намерила начин да се отърве от него.

— Непременно — отвърна, взе чинията си и я остави в умивалника.

— Не си прави труда — смутено избърбори тя. — Остави я там, после ще заредя съдомиялната машина.

Изглежда изгаряше от нетърпение той да напусне жилището й. „Добре, тръгвам си!“ — помисли си Бо, ала го гризеше любопитство. Питаше се защо Джордан изведнъж толкова се разбърза, защо стоеше като на тръни. Държеше се така, сякаш се страхуваше той да не похити детето.

— Не ме изпращайте. Довиждане, братле — каза Бо и помилва малкия по главата. Обърна се към Джордан и добави: — Благодаря за вечерята.

Младата жена промърмори нещо, но той не чу думите й, защото побърза да затвори външната врата.