Джанел Тейлър
Среща с непознат (16)

Епилог

През цялата нощ валя проливен дъжд, ала в единайсет часа в неделната утрин юнското слънце вече блестеше, а по светлосиньото небе не се виждаше нито едно облаче. Задухът, типичен за Вашингтон, днес не се чувстваше, полъхваше лек ветрец.

— Идеално време за сватбена церемония — заяви Джереми и си наля още една чаша кафе.

Джордан потръпна. Вече беше чувала тези думи.

Мислено се пренесе в спалнята си в къщата на родителите си.

* * *

Двете с Фийби стояха пред огледалото, през прозореца нахлуваха топлите лъчи на слънцето.

— Идеално време за сватбена церемония, Джордан! — възкликна приятелката й и застана зад нея, за да нагласи воала й. — Чувала ли си поговорката, която гласи: „Щастлива ще е булката, която се омъжва в слънчев ден“?

— А пък аз си мислех, че е добра поличба, ако в деня на сватбата вали дъжд — възрази Джордан.

— Глупости! Измислили са го, за да не съжаляват младоженките, когато времето е лошо — заяви Фийби и за последен път подръпна воала. — Готово. Много си красива.

* * *

— Много си красива, Джордан.

Тя примигна и се върна към действителността. Джереми усмихнато я наблюдаваше, в погледа му се четеше искрено възхищение.

— Благодаря. — Тя въздъхна и се обърна към огледалото, монтирано на вратата на дрешника.

Първата й мисъл беше, че изобщо не прилича на булка. Изглеждаше също както през всеки друг ден. Гримът й беше едва забележим, вместо с ластик косата й беше пристегната с дантелена диадема. Единствените й бижута бяха обици и огърлица от перли.

Но като се отдръпна и се огледа в цял ръст, си каза: „Приличам на младоженка“.

Наистина беше младоженка.

За втори път.

Ами ако и сега се случи нещо… непредвидено?

Тя прогони предателската мисъл и се огледа, като се обръщаше ту наляво, ту надясно.

Старинната рокля, изработена от бежова коприна, изобщо не приличаше на традиционна булчинска дреха. Беше семпла, но изключително елегантна. Стигаше едва до глезените, а отдолу надничаха обувки с фльонги, напомнящи на онези, които са носили дамите през двайсетте години на миналия век.

Накратко, по нищо не приличаше на булчинската рокля, която няколко години бе скрита в дрешника.

Но отпреди седмица вече не беше там. Джордан се запита дали някой я е взел от контейнера, където се оставяха дрехи за бедните… Всъщност изобщо не я беше грижа. Никога повече не искаше да я види.

Никога повече не искаше да си спомня за онзи сватбен ден.

Днес… днес всичко беше различно.

— Готова ли си? — попита Джереми, остави чашата си в умивалника и взе ключовете за колата.

— Разбира се — усмихна се тя. — Благодаря, че се съгласи да ми бъдеш „шофьор“.

— Иска ли питане? Нали сме приятели. Стига баща ти да не се обиди…

— Няма. Глупаво е да идва чак до Джорджтаун, след като хотелът, в който са отседнали с мама, се намира точно срещу църквата. За него ще остане честта да ме въведе в храма.

За втори път.

Проклятие! Защо споменът за травматичното преживяване така упорито я преследва?

Дали не е някаква поличба?

„Не! Дори не го и помисляй!“ — каза си.

— Всичко наред ли е? — попита Джереми и отвори външната врата.

— Да, да — промълви тя, като се опитваше гласът й да не трепери.

Като застана на прага, се огледа за последен път. Имаше странното усещане, че това вече не е нейният дом, въпреки че новите собственици — съпрузи, които бяха далечни родственици на госпожа Вилрой — щяха да се нанесат едва след две седмици. Но повечето от вещите й вече бяха опаковани и предадени за съхранение.

След като с Бо се върнеха от сватбеното пътешествие в Европа, тя щеше да влезе тук само за да вземе останалите си дрехи.

После щяха да заминат за Делауер, където щяха да прекарат лятото във вила на брега на океана. Избраха да почиват там, защото курортното селище се намираше достатъчно близо, ако на Бо се наложи от време на време да пътува до Вашингтон и обратно, въпреки че през това лято той възнамеряваше да работи предимно у дома.

Другата причина за избора им бе, че не искаха нищо да им напомня за травматичните преживявания, които се бяха случили точно преди година.

Единственото им желание бе да забравят и да се радват на любовта си.

А когато есента се върнеха във Вашингтон, там ги очакваше новата им триетажна къща, построена сред приказно красива хълмиста местност.

Разбира се, архитектурният проект беше на Бо, а докато го изработваше, той непрекъснато си представяше какво ще допадне на съпругата му. Кухнята беше обзаведена с най-съвременните уреди, които улесняват домакинята, предвидено беше и помещение за шиене — той знаеше мечтата на Джордан да изработва красиви предмети за дома, дори да ушие завесите. Парникът щеше да осигурява зеленчуци за пикантните ястия, приготвяни от нея, в градините бяха засадени най-красивите цветя.

Разбира се, имаше просторна стая за забавления, в която всяко дете щеше да се чувства на седмото небе. На стената на гаража беше монтиран обръч за игра на баскетбол. А детската площадка беше истинско произведение на изкуството — имаше люлки, катерушки, пързалки… Накратко, беше създадена за…

— Джордан? — Джереми докосна рамото й.

— Да тръгваме — усмихнато промълви тя и прекрачи прага.

Навън я посрещна яркото юнско слънце — времето беше идеално за сватбено тържество.

Ала докато пътуваха към църквата, отново я връхлетяха спомени за онзи ужасен ден преди четири години… Стори й се, че чува гласа на Фийби, която седеше до нея в лимузината и пееше: „Днес е твоят сватбен ден…“.

Мелодията отекваше в съзнанието й, докато Джереми шофираше по оживените улици на Джорджтаун. Тя категорично отказа, когато Бо предложи да изпрати лимузина. Не желаеше нищо да й напомня за миналото, нито пък сватбата да бъде пищна.

Вярно, че се омъжваше за човек, който беше сред най-богатите хора в страната, но не защото можеше да й предложи лукса и блясъка на висшето общество. Светската суета не я вълнуваше. Много по-важно беше, че е открила онова скъпоценно и неуловимо чувство, което се нарича „любов“.

Джереми оживено коментираше колко хубаво ще бъде празненството, че лично е надзиравал приготовленията, споделяше плановете си за разширяването на фирмата…

„Която сега е само негова“ — помисли си Джордан. Наскоро му беше продала своята половина и с изненада бе открила, че изобщо не съжалява.

Знаеше, че ще бъде заета с друго. Толкова заета, че, както закачливо подхвърли Бо, имаше опасност да не й остане време за него.

Тя замечтано се усмихна, а когато сложи длан на корема си, грамадният диамант на платинения й годежен пръстен проблесна.

Помисли си, че когато се върнат от Париж, сигурно ще й личи, че е бременна, и това повече няма да бъде съкровената тайна, която знаеха само двамата с Бо.

Очакваха я приятни задължения — да купи дрешки и креватче за бебето, да ушие завеси за детската стая, да избродира спалното бельо на мъничкото човече. Освен това с Бо ще трябва да помислят за името…

— Пристигнахме. — Джереми спря колата пред очарователната бяла черквица. Слезе и заобиколи, за да отвори вратата на Джордан.

Под сянката на вековните дървета стояха гостите, очакващи пристигането на младоженката. През отворената врата се виждаше пътеката от бяла коприна, по която щеше да мине булката. Бащата на Джордан, облечен с черен смокинг, чакаше да я въведе в църквата.

Изведнъж я обзе паника.

Всичко беше като преди.

Струваше й се, че ей сега Фийби, която седи до нея, ще каже: „Не се притеснявай. Всичко ще мине гладко, скъпа“.

Фийби я нямаше.

Но гласът й отекваше в съзнанието на Джордан.

Всичко ще мине гладко.

Приятелката й наистина беше до нея — усещаше го с цялото си същество. Най-вече със сърцето си…

Изведнъж осъзна, че Джереми е отворил вратата и й протяга ръка.

Като слезе, краката й се подкосиха.

„Успокой се — помисли си. — Няма причина да се притесняваш. Миналото е зад гърба ти и никога няма да се повтори. Сега е различно… сега там те очаква Бо.“

Забеляза, че гостите бързат да влязат в църквата. Джереми я целуна по страната, окуражително стисна ръката й, спусна воала й и ги последва.

Баща й пристъпи към нея.

— Много си красива, скъпа.

Тя само кимна — гърлото й беше пресъхнало, не беше в състояние да изрече нито дума.

Хвана го под ръка.

В църквата засвири орган.

Джордан се разтрепери и сведе глава, докато редом с баща си се изкачи по стъпалата и стъпи на бялата копринена пътека.

Музиката стихна.

За миг настъпи тишина.

Органистът засвири „Сватбен марш“ от Хендел.

Едва тогава, преди да пристъпи в църквата, Джордан се осмели да вдигне глава.

И видя Спенсър, който стоеше в другия край на пътеката. Когато погледите им се срещнаха, малчуганът широко се усмихна и й махна. Стори й се, че не изглежда на пет години, а много по-голям. Вероятно защото и той носеше смокинг, а косата му беше сресана на път. На ревера му беше прикрепена миниатюрна чаена роза.

Тя дълбоко си пое дъх и се огледа.

Видя нещо, което я накара да се вцепени.

Извърна очи, сетне отново впери поглед в младата жена на първия ред.

„Не може да бъде — помисли си. — Това е зрителна измама.“

Сторило й се беше, че Фийби, облечена като шаферка, й маха с ръка и окуражаващо й се усмихва.

Затвори очи и отново й се стори, че чува гласа й: „Всичко ще мине гладко“.

„Дано! — каза си. — Желая го с цялото си сърце.“

Напоследък в живота й бяха настъпили толкова много промени.

Сгоди се за Бо…

Продаде своя дял от фирмата…

А Кърт най-накрая се съгласи да й повери настойничеството.

— Зная, че това решение би допаднало на Фийби — заяви. — На Спенсър му е необходима майка. И баща. Братя и сестри.

„Е, като начало ще има само едно братче или сестриче“ — помисли си Джордан.

Отвори очи и отново затърси с поглед Бо.

Къде ли е?

Знаеше, че само ако го зърне…

Къде е?

Отново я обзе паника.

В този момент Андрея Макдъф, която седеше на втория ред, се наведе да каже нещо на жената до нея.

И тогава Джордан го видя.

Видя Бо.

Той напрегнато гледаше към вратата, като че ли търсеше някого.

Погледите им се срещнаха.

Той се усмихна.

Тя също.

В този момент разбра, че наистина всичко ще бъде наред.

А страхът, сковаващ душата й, изчезна.

— Младоженецът чака — прошепна баща й и стисна ръката й.

— Да — едва чуто промълви тя.

Под звуците на „Сватбения марш“ тръгна към любимия човек, тяхното момченце… и към бъдещето, изпълнено с прекрасни обещания.