Джанел Тейлър
Среща с непознат (11)

Единайсета глава

— Какво ще кажеш за още една игра? — попита Джордан, като тайно се надяваше отговорът да е положителен.

— Не! — Спенсър хвърли картите си на масата и мрачно се загледа през прозореца.

— Сигурен ли си? Защото…

— Не ми се играе! — възкликна малчуганът и очите му гневно проблеснаха. — Писнаха ми тези карти! Цял ден — само карти!

Разбира се, имаше право. И все пак Джордан се радваше, че в едно чекмедже в кухнята намери тесте карти. И без това й беше много трудно да забавлява детето, което ставаше все по-неспокойно. Омръзнали му бяха дори миниатюрните колички, които Бо му беше купил от супермаркета.

Силен порив на вятъра разтърси вилата.

Спенсър изплашено ахна и отново погледна към прозореца. Навън беше притъмняло, въпреки че още беше ранен следобед.

— Не бой се, тук сме в безопасност — каза Джордан, като се стараеше да говори спокойно.

— Зная! — промърмори малкият и накриво я изгледа, сякаш присъствието й го дразнеше.

— Искаш ли още един сандвич? — попита тя. Вече му беше приготвила два сандвича с фъстъчено масло и плодово желе. Опита се да подражава на Бо и оформи единия като морска звезда, а другия като акула с назъбена перка. Само че този път магията не подейства.

— Не!

— Наистина ли? Този път ще ти направя октопод. Или каквото поискаш…

— Не! — прекъсна я той и се начумери.

Джордан събра картите и съсредоточено започна да ги подрежда върху дланта си. От малка не беше хващала карти, но днес се беше насилила да си спомни всички игри, на които я беше научила Фийби. Вярно е, че беше забравила някои правила, но вместо тях измисли други.

Докато играеше със Спенсър, непрекъснато прогонваше неканените спомени, които възкръсваха в съзнанието й, потискаше сълзите на скръб за мъртвата си приятелка. Именно сега трябваше да запази самообладание, за да не се издаде пред детето.

И все пак й беше невъзможно да не мисли за Фийби, защото Спенсър не само много приличаше на майка си, но и играеше като нея. Съсредоточено се взираше в картите си, дори също като Фийби. Прехапваше долната си устна, докато обмисляше следващия си ход.

— Искаш ли да ти покажа как се прави къщичка от карти? — попита, само и само да намери занимание на момченцето.

— Тц.

— Стегни се. С теб ще построим най-хубавата къщичка на света.

Малкият само поклати глава.

Дъждът барабанеше върху покрива. Джордан си помисли, че вероятно на долните етажи шумът не е толкова силен. Може би е по-добре да отидат в някоя от спалните или в залата за развлечения на първия етаж.

Погледна Спенсър и отново се опита да привлече вниманието му:

— Знаеш ли, че Бо е архитект? Това означава, че получава заплата, за да проектира къщи. Представяш ли си колко ще го изненадаме, ако направим къщичка от карти, която няма да се разпадне?

— Къщичките от карти са тъпи! Винаги падат! — заяви малчуганът.

— Откъде знаеш?

— С мама често ги правим.

— Не предполагах, че майка ти те е научила да играеш на карти! — учудено възкликна Джордан.

— Ама ние играем само детски игри. А понякога строим къщички.

— Разбирам. — Тя въздъхна. Нов порив на вятъра разлюля постройката. Лампите примигнаха. — Хайде двамата с теб също да построим…

— Не! — извика Спенсър. Отмести стола си и намръщено се втренчи в Джордан. — Искам при мама! Защо ме държиш затворен и не ми позволяваш да й се обадя?

— Спенсър…

Джордан предполагаше, че той отново ще я прекъсне. Ала хлапето само се взираше в нея, очаквайки отговора й.

— Спенсър…

— Какво? Къде е мама?

Джордан дълбоко си пое дъх.

В този миг вятърът нададе пронизителен вой и отново разлюля вилата. Осветлението угасна.

* * *

„Това е лудост!“ — помисли си Бо.

Пътуваше няколко часа, но беше стигнал едва до Ричмънд. Намираше се далеч от крайбрежието, ала дъждът все повече се усилваше. По отвъдното платно на магистралата движението беше по-натоварено — повечето хора бързаха да се отдалечат от опасната зона. Само че поради лошото време той не можеше да шофира с голяма скорост, пък и на два пъти попадна на задръствания, причинени от катастрофирали коли.

По радиото съобщиха, че по крайбрежието на Северна Каролина скоростта на вятъра надвишава сто и шейсет километра в час. Сега всичко зависеше от пътя на урагана. Ако останеше над океана, щеше да се разрази с пълна сила. Насочеше ли се към сушата, опасността не беше толкова голяма.

Но още по-страшно беше, че ако бурята достигнеше острова по време на прилив, имаше опасност той да остане под водата. Губернаторът на щата беше издал заповед за задължителна евакуация на всички жители на застрашените райони.

Бо си даваше сметка, че губи ценно време.

Отново намали скоростта и джипът буквално запъпли по магистралата — наближаваше изхода за летището на Ричмънд. Зелената крайпътна табела прикова погледа му, идеята, която от известно време назряваше, изведнъж обсеби съзнанието му.

Погледна часовника си, после върволицата от коли, виеща се като змия пред джипа.

„Това е единственият начин! — помисли си. — Единственият.“

Зави вдясно и се отправи към летището.

* * *

— Не обичам свещи — измрънка Спенсър и намръщено се втренчи в тънката ароматизирана свещ, която Джордан запали и постави в средата на масичката.

— Защо? Според мен придават уют — подхвърли тя, като полагаше нечовешки усилия да не издаде страха си.

— Не обичам огъня — прошепна малчуганът и се сви на канапето.

Джордан остави на масичката кутийката кибрит и друга свещ, после седна до него. Искаше й се да го прегърне, да го притисне до себе си, но интуитивно усети, че малчуганът ще я отблъсне. Още се срамуваше от реакцията си в мига, в който изгасна осветлението.

Всъщност той направи тъкмо онова, което се искаше и на Джордан — избухна в сълзи, започна да вика майка си, после Бо.

Ала тя не можеше да си го позволи. Трябваше да се преструва на силна и безстрашна. Да накара детето да се чувства в безопасност.

Само че с всяка изминала минута задачата й ставаше все по-трудна. Бурята се усилваше.

Докато тършуваше из чекмеджетата за електрическо фенерче, намери малко радио на батерии. Включи го, но пращенето почти заглушаваше думите на говорителя. Тя различи думите „ураган“ и „евакуация“, обаче контекстът оставаше неразбираем.

Пък и радиото сякаш повече изнервяше Спенсър, затова тя побърза да го изключи.

Така и не намери фенерче. В чекмеджето на кухненския шкаф имаше няколко кутийки кибрит, а в различните стаи тя откри поне половин дузина тънки ароматизирани свещи. Събра ги и ги постави една до друга върху плота.

— Къде е Бо? — отново попита Спенсър. — Тази буря не ми харесва. Той вече трябваше да е тук, нали?

— Има още време. — Джордан погледна часовника си. Помисли си, че дори Бо да е потеглил рано от Вашингтон, при нормални атмосферни условия щяха да му бъдат необходими поне още час-два, за да стигне до вилата. А условията изобщо не бяха нормални.

— Ще ни се случи ли нещо лошо? — попита малчуганът и се втренчи в нея.

Джордан се надяваше, че на слабата светлина на свещта не е забелязал изражението й. Престори се на учудена, че подобна мисъл изобщо му е хрумнала, и възкликна:

— Не, разбира се! Откъде ти дойде на ума?

— Ами… защото… — Той се поколеба.

— Няма от какво да се страхуваш, слънчице — излъга Джордан. — Лошата буря не може да ни направи нищо.

За секунда малчуганът остана безмълвен, сетне каза нещо, което напълно я извади от равновесие:

— Ако вълните са големи като одеве, когато бяхме на брега, пиратът не може да доплува дотук с кораба си, нали?

— О, Спенсър… — Джордан отчаяно затърси най-подходящите думи. Как да му каже, че пиратите не съществуват, след като вече знаеше, че човекът с черна превръзка на окото е от плът и кръв?

— Разкажи ми за пирата, Спенсър. Къде и кога го видя за пръв път?

Момченцето се умълча и сведе поглед. Джордан си помисли, че няма да й отговори.

Но след миг малкият заговори, без да откъсва поглед от възглавницата, която държеше на скута си:

— Видях го, когато с мама слязохме от колата, за да се приберем у дома.

— Преди колко време?

— Не зная.

„Разбира се, че не знае — помисли си тя. — Прекалено малък е, за да има представа за времето. Днес заяви, че от месеци не е виждал майка си.“ Всъщност и на нея й се струваше, че нощта, през която се появи Фийби, е била в далечното минало.

— Какво направи пиратът?

— Сигурно ни чакаше да се върнем. Дойде при нас и заговори на мама. Нямаше кораб, обаче веднага разбрах, че е пират.

— Защото е носел черна превръзка на окото, така ли?

Момченцето кимна:

— Ъхъ. Каза нещо лошо на мама и я разплака.

— Ти чу ли какво й каза?

— Да, само че не разбрах всичко. Поръча й да каже на татко нещо за работата му. Да спре да прави… не знам какво. — Гласът на Спенсър потрепери. — И още, че ако татко не престане, на мен и на мама ще се случи нещо много лошо.

Внезапно на Джордан й се повдигна, за миг пред очите й причерня. Опита се да си представи как се е почувствала Фийби, когато престъпникът е заплашил със смърт не само нея, но и детето й.

— Какво се случи после? — попита, насилвайки се да говори спокойно, сякаш Спенсър описваше някакво забавно приключение. Не искаше той да разбере колко важна е информацията, нито че опасността не е преминала, защото „пиратът“ още дебне някъде.

— После заръча на мама да не казва на никой какво й е казал. След това си отиде. — Спенсър вдигна очи и впери поглед в Джордан. Изглеждаше ужасно уязвим и безпомощен. — Като влязохме вкъщи, мама веднага ме изпрати в моята стая. Докато вървях по коридора, чух как се обади на татко и му каза веднага да се прибере.

— А той какво направи?

— Ами… върна се. Баща ми има много работа. Понякога изобщо не си идва у дома.

Джордан кимна. Въпреки че Рино Аверил вече беше мъртъв, тя го мразеше с цялото си сърце. Очевидно заради професията си беше изложил на опасност и съпругата, и детето си.

— Обаче като се прибра, с мама страшно се скараха — продължи Спенсър. — Крещяха толкова силно, че ме събудиха. Чух, че мама плаче.

„О, Фийби! Горката ми Фийби“ — помисли си Джордан и преглътна сълзите си. С усилие се овладя и попита:

— Какво казваха?

— Не чух. Обаче на другия ден мама ме доведе при теб. Кога ще дойде да ме вземе, Джордан? Пиратът не й е направил нищо лошо, нали?

Сега беше моментът.

Сега беше моментът да му каже истината.

Щеше да го стори още по-рано, но тъкмо в този момент ураганният вятър прекъсна електричеството.

В полумрака се втренчи в изплашеното дете и осъзна, че не може да му разкаже за трагедията. Не и сега, когато ураганният вятър заплашваше да помете вилата, а Бо го нямаше.

— Джордан, чуваш ли? — настоя момченцето. — Мислиш ли, че пиратът е пленил мама?

— Сам си отговори. Та нали преди малко каза, че корабите на пиратите не плуват в бурно море.

— Да, обаче може във Филаделфия да не е имало буря.

Джордан усети как мъката я задавя. Помълча, докато възвърне самообладанието си, сетне промълви:

— Мисля, че в момента бурята вилнее навсякъде, слънчице.

* * *

Като седна на пилотското място в малкия двумоторен самолет, Бо се разтрепери като лист.

Самолет!

По дяволите! Не се беше качвал на самолет след нещастния случай, при който загинаха съпругата и синът му.

За бога, дори отдалеч заобикаляше летищата. Какво му става? Какво безумие е намислил?

Повдигаше му се. През целия ден не беше хапнал нищо, освен изсъхналата кифла, за сметка на което беше изпил невероятни количества отвратително кафе, за да не заспи на волана.

Ами ако е забравил как се управлява самолет?

Глупости, това не се забравя. Може да управлява всякакви самолети. Навремето беше страхотен пилот.

Само трябва да включи двигателите, да се свърже по радиото с контролната кула и да изчака разрешение за излитане.

Поклати глава, удивлявайки се на случилото се в терминала. Почти невероятно бе, че за по-малко от час уреди формалностите по наемането на самолета. Въпреки че откакто се помнеше, всички врати бяха отворени за него благодарение на огромното му богатство и на прочутото фамилно име, все още понякога се учудваше до каква степен парите и връзките с влиятелни хора улесняват живота.

След като се обади на неколцина души и плати астрономическа сума, която спокойно можеше да си позволи, вече разполагаше със самолет.

Дъждът биеше върху стъклата.

Поривите на вятъра разтърсваха корпуса, сякаш искаха да откъснат крилата.

Струваше му се невероятно, че ще получи разрешение за излитане.

Той включи двигателите. Затвори очи и се опита да се успокои.

Всичко ще бъде наред.

Може да го направи.

Може!

Дори служителите от компанията без всякакви уговорки му предоставиха самолет, нали?

Само че не подозираха в каква посока ще лети. Умишлено ги заблуди, когато попълваше задължителния формуляр за плана на полета, за да скрие, че се отправя към епицентъра на урагана.

Възнамеряваше да се приземи възможно най-близо до мястото, на което се намираха Джордан и Спенсър — на летището на окръг Деър.

Но имаше и резервен план — ако обстоятелствата го принудят да кацне на сушата, щеше да търси друг начин за придвижване до острова. Даваше си сметка, че не бива да поема рискове, че ако загине, същата съдба неминуемо ще сполети Джордан и Спенсър.

Дълбоко си пое въздух.

И още веднъж.

Загледа се в стъклото, замъглявано от проливния дъжд, и в паметта му изплуваха спомени от деня на трагедията.

И тогава бушуваше буря…

„Постъпваш безразсъдно, Бо Съмървил!“ — упрекна го вътрешен глас.

Но сега обстоятелствата бяха различни.

През онзи ужасен ден отговаряше за живота на съпругата и на сина си.

Този път рискуваше само собствения си живот.

Не, не е вярно!

Джордан и Спенсър разчитат на него. Сами са във вилата на острова, не разполагат с кола, заплашени са от урагана и от Бог знае какво още.

Например убиец, изпратен от мафията.

Той се насили да прогони ужасната мисъл. По-късно ще измисли как да преодолее тази опасност.

Най-важното в момента е да се добере до вилата.

Или да загине, докато се опитва да спаси жената и детето.

Въпреки че трепереше като лист, той протегна ръка, включи радиото и каза трите думи, които не вярваше, че отново ще изрече:

— Готов за излитане.

* * *

Някакво шумолене изтръгна Джордан от дрямката й. Тя седеше на канапето, а Спенсър спеше, положил глава на възглавницата в скута й.

Като извърна глава, тя откри, че вратът й се е схванал от неудобната поза. Ослуша се и реши, че навярно шумът е бил предизвикан от вятъра, който все повече се усилваше, а проливният дъжд глухо барабанеше по прозорците.

Джордан завъртя глава и започна да масажира врата си. Каза си, че трябва да занесе Спенсър в стаята му на долния етаж и да го сложи в леглото.

Тя нямаше намерение да си легне. Мисълта, че Бо шофира по време на силната буря, не й даваше покой. Всъщност той вече закъсняваше. Вече трябваше да е пристигнал.

Дали не му се е случило нещо?

Не дай, Боже, да е катастрофирал…

Или да е попаднал в ръцете на „пирата“…

„Престани! Не бъди толкова черногледа! — упрекна се мислено. — Не му се е случило нищо лошо. Само като го погледнеш, разбираш, че е недосегаем.“

А може би предпочиташе да мисли за него като за недосегаем, защото се страхуваше от алтернативата.

Откакто се запозна с Бо, животът й определено стана по-интересен и не толкова самотен. През последните дни бяха преживели повече драматични събития, отколкото някои хора преживяват през целия си живот.

Джордан често се питаше какво щеше да се случи, ако бяха отишли на срещата, уредена от Андрея Макдъф.

Дали щяха да разговарят учтиво по време на вечерята, а след това всеки да поеме по пътя си?

Може би. И двамата се страхуваха от романтичното обвързване, ала сега тя знаеше причината за поведението му. Но Бо нямаше представа за миналото й, за Кевин…

Само че нейното нещастие да бъде „изоставена младоженка“ бледнееше в сравнение с мъката, преживяна от Бо. Несъстоялата се сватба и загубата на Кевин бледнееха на фона на травмата от последните дни.

Запита се как е възможно толкова дълго да е живяла, вкопчена в болката. Ако утре Кевин заяви, че е свободен, и й поиска извинение, ще го отблъсне. Той принадлежи на миналото, на друга жена — на предишната Джордан.

Вярно е, че той й причини много страдания. Но не успя да я сломи, както навремето тя си въобразяваше.

За сметка на това емоционалната травма, преживяна от Бо, можеше да се отрази пагубно дори на най-силния човек, да го погуби.

Само че Бо някак си беше оцелял.

Тя също.

Джордан погали копринената коса на момченцето, което спеше на скута й. Внезапно осъзна, че когато настъпи неизбежната раздяла, Спенсър много ще й липсва. Но тя ще го посещава, колкото и далеч да живее.

Ще му разказва за Фийби, ще се погрижи той да разбере каква всъщност е била майка му, да я опознае чрез спомените на най-добрата й приятелка.

Изведнъж усети, че сълзи парят страните й.

Спомни си как Фийби я прегръщаше и утешаваше след несъстоялата се сватба. Как не стана от леглото двайсет и четири часа, а вярната й приятелка неотлъчно бдеше над нея. Как бършеше сълзите й и я уверяваше, че някой ден скръбта и обидата ще преминат.

Разбира се, Джордан не й повярва.

Но се оказа, че Фийби има право. Само че самата тя тогава не го разбираше. С течение на времето болката се притъпи, а тя започна нов живот. Едва сега си даваше сметка, че ако не се страхуваше отново да бъде наранена, нямаше да живее толкова самотно.

Е, това скоро ще се промени.

Когато се върне в Джорджтаун, ще промени начина си на живот. Ще отделя време за себе си, ще върши онова, което й доставя удоволствие. Да приготвя печива, да се занимава с градинарство, дори може би да пътува.

„А ще излизаш ли с мъже? — запита се. — Какви ще бъдат отношенията ти с Бо?“

След като бе лежала в прегръдките му, в нея се бяха събудили потребности, дълбоко погребани от години. Потребности, чието съществуване се беше опитала да забрави.

Спомените за тези откраднати мигове я възбуждаха дори в този момент, изпълнен с напрежение и страх.

Дали с нетърпение очаква завръщането на Бо, защото се безпокои за него и се страхува да остане тук сама със Спенсър?

Или пък защото копнее за физически контакт с него, за интимните моменти от предишната нощ…

Беше достатъчно откровена да си признае, че е и едното, и другото.

В този момент отново чу глухия звук.

Идваше от вътрешността на вилата.

„Може би вятърът трополи по покрива или пък клон удря прозореца“ — помисли си, но сърцето й лудо затуптя.

Изведнъж си спомни, че около вилата няма дървета.

„Нищо чудно ураганът да е отнесъл я масичка, я стол от терасите на съседните къщи или дори от нашата тераса и го блъска в стената на вилата…“

Докато се опитваше да прогони необяснимия страх, който ненадейно я обзе, Джордан отново чу нещо.

Шум от счупване на стъкло.

Спенсър се размърда неспокойно на скута й. Тя напрегнато се ослуша и извърна глава към близката остъклена врата, откъдето се излизаше на терасата.

Видя как ръка в черна ръкавица се протяга през дупката в стъклото и завърта валчестата дръжка от вътрешната страна на вратата.

* * *

Бо стисна руля, защото малкият самолет заподскача като гумена топка. Помъчи се да се успокои с мисълта, че пилотите на самолетите, които разбиват градоносни облаци, почти ежедневно летят към епицентъра на някой ураган.

Но те бяха много опитни.

А може би търсеха смъртта.

Бо не искаше да умре.

Вече не.

Каза си, че ако не загине, повече няма да мисли за самоубийство. Никога не беше изпитвал толкова силна жажда за живот.

А шансът му за спасение беше минимален.

Наближаваше крайбрежието на Каролина, но вече знаеше, че не ще може да се приземи на летището на острова. Нито на което и да било летище. Беше загубил връзка със служителя от контролната кула, който се опитваше да го насочи към Елизабет Сити.

Налагаше се веднага да кацне… и да се моли да не загине.

Единствената му надежда беше да намери дълга и права отсечка от магистралата, но поради мрака и проливния дъжд задачата изглеждаше непосилна.

Сниши машината с още триста метра.

Ориентираше се само по уредите на таблото. Заобикаляше го непрогледен мрак.

Постепенно го обзе паника.

С усилие той я прогони — знаеше, че ако се поддаде, това ще означава сигурна смърт. Успее ли да запази самообладание, може би ще съумее да извърши аварийно кацане.

Изруга, защото в този момент силен порив на вятъра разлюля самолета.

Каза си, че като се приближи до земята, ще види светлини, които ще му служат като ориентир.

Спусна се още триста метра… и едва не изгуби контрол над машината.

Връхлетяха го спомени, подобни на ято зловещи гарвани. Усети как самолетът лети като камък към земята, почувства в устата си металическия вкус на страха, чу писъците на Джинет, изплашеното хленчене на Тайлър…

Не!

Това се беше случило в миналото! Сега беше сам. Ако загуби контрол и самолетът се разбие, ще загине само той.

Само че Бо Съмървил нямаше да се предаде така лесно — щеше да направи всичко възможно да спечели битката със смъртта.

Спусна се още по-ниско, макар да осъзнаваше риска. Но това беше единственият начин да намери подходящо място за аварийно кацане. От време на време сред гъстата мъгла се мяркаха бели и червени светлини.

„Фарове и стопове“ — помисли си той. Значи летеше над магистрала. По която обаче се движеха коли.

Той отново изруга.

Невъзможно е да се приземи на магистрала с интензивно движение.

„Не е толкова интензивно“ — поправи се. Светлините се мяркаха от време на време, което означаваше, че всъщност това не е магистрала, а второкласен път. Може би ще съумее…

Не.

Не можеше да си позволи дори минимален риск и да отнеме живота на невинни хора.

За миг бялата пелена на мъглата се разкъса и той видя, че самолетът лети над някакво голямо черно пространство. От височината, на която се намираше, бе невъзможно да разбере дали е голяма нива или езеро.

Тъмна вода…

Спомни си вонята на керосин, смесваща се с миризмата на солена вода… и ужаса, който изпита, когато се озова на повърхността и видя, че е заобиколен само от черна вода, а над него е надвиснало черно небе.

След миг беше зърнал как някаква тъмна сянка безшумно се движи сред застоялата вода — най-странното бе, че перспективата да бъде разкъсан от алигатор не го плашеше като мисълта, че най-скъпите му хора са погребани в разбития самолет на дъното на залива.

Ураганният вятър отново се опита да отнесе самолета и това върна Бо към действителността.

Този път с него не летяха съпругата и синът му, този път беше сам. Сега въпросът бе за собственото му оцеляване.

„Не, не става въпрос само за мен — поправи се мислено. — Ако загина, няма кой да се притече на помощ на Джордан и Спенсър. Тогава и те ще бъдат обречени.“

Каква жестока ирония на съдбата! Отново животът на една жена и на едно дете зависеше от него.

Втренчи се в мрака и си каза, че ако черната площ е нива, може би има шанс да оцелее. Ако е вода…

Имаше само един начин да разбере.

Той стисна зъби и насочи самолета надолу.

* * *

Тъмният силует се втурна в дневната заедно с ураганния вятър и дъжда.

Джордан искаше да изкрещи, но ужасът сякаш бе стиснал гърлото й с ледените си пръсти.

Спенсър седна на канапето и с юмручета потърка очите си. Тя го притисна към себе си и враждебно се втренчи в натрапника, докато детето се мъчеше да се отскубне.

Непознатият беше облечен в черно, черна беше и превръзката на едното му око, а другото страховито проблясваше.

Джордан беше като парализирана.

Знаеше, че трябва да предприеме нещо.

Не бива да чака „пиратът“ да ги нападне.

Само че положението беше безнадеждно. Непосилно беше да грабне в прегръдките си съпротивляващото се дете и да побегне.

— Джордан… пусни ме! — Спенсър се изтръгна от хватката й, погледна лицето й, проследи погледа й…

И нададе писък.

— Млък! — изхриптя престъпникът.

— Пиратът! Джордан! Не му позволявай да ме вземе! — Той притисна чело към рамото й и се разрида.

— Какво пък, пищи си колкото щеш! — злобно се ухили непознатият. Вече стоеше на сантиметри от тях, единственото му око блестеше в полумрака. — Наоколо няма жива душа да те чуе!

Джордан се насили да заговори. Като чу гласа си, се изненада — все едно принадлежеше на друга жена и в него се прокрадваха нотки на страх.

— Ти кой си? — попита престорено спокойно.

— Не чу ли какво каза хлапето? Пират съм. — Той се засмя. Смехът му беше толкова зловещ, че Джордан усети как ледени пръсти пробягаха по гръбнака й.

— Какво искаш? Защо си тук?

— Изпълнявам заповеди, мадам — обясни и се поклони с престорена галантност. — Моят шеф не ще хлапето да дрънка врели-некипели. Всъщност малкият адски му пречи.

Стомахът й тревожно се сви. Видя как, без да престава да говори, „пиратът“ посегна към джоба си.

— Помъчих се да не те забърквам, госпожице. Шефът не обича, когато нещата се усложнят и играта загрубее. Опитах да свърша работата в къщата ти, както той нареди. Ама хлапето се събуди и взе да реве, а ти дотърча.

— Значи наистина си влизал в дома ми — прошепна тя. Внезапно страхът й се примеси с друго чувство, което се надигна в душата й.

Неудържим гняв.

Гняв, предизвикан от откритието, че този престъпник посред нощ се е разхождал в къщата й.

Че се е опитал да отвлече едно беззащитно дете.

Че ги е проследил чак до тук, за да довърши пъкленото си дело.

Няма изход, свършено е с тях…

Не, има! Трябва да спечели време.

Да накара „пирата“ да не престава да говори.

Ако успее, може би Бо ще се появи…

Въпреки че натрапникът криеше ръката си, тя зърна металния предмет, който беше извадил от джоба. Знаеше, че е пистолет. Знаеше, че той без колебание ще го използва, за да убие и нея, и Спенсър.

Дори Бо да се появи всеки момент, ще бъде прекалено късно. И той ще загуби живота си.

Спенсър тихо плачеше и притискаше глава към гърдите й. Горещите му сълзи се просмукваха в блузата й. Трепереше като лист. Джордан плахо го помилва; искаше й се да му каже нещо утешително, ала се страхуваше да не би жестът й да подтикне „пирата“ към насилие.

Отново си каза, че трябва да предприеме нещо. И то незабавно.

— Как ни откри? — попита.

Той отново се изсмя, като че ли въпросът й безкрайно го забавляваше:

— Не говориш сериозно.

Джордан мълчаливо чакаше.

Натрапникът сякаш не забелязваше, че е оставил отворени остъклените врати — вятърът непрекъснато ги блъскаше в стените, а стъклата дрънчаха.

— Да ви намеря беше фасулска работа — заяви той и сви рамене. — Не беше предпазлива, а пък аз ви държах под око.

— Не си ни проследил до тук. — Джордан се опитваше да не гледа оръжието. Стараеше се да се взира в лицето на „пирата“ и с безсмислени въпроси да печели време.

— Не — кимна той. — Не ми и трябваше.

— Тогава как…

— Господин Бо Съмървил.

Като чу името на Бо, Джордан усети прилив на надежда. Познаваше го едва от една седмица, но знаеше, че е човек, който държи на думата си. Щом е обещал да се върне, значи скоро ще бъде тук. Нейната задача е да залъгва „пирата“ и да не му позволи да изпълни нарежданията на шефа си.

— Бо Съмървил ли ти каза, че сме тук? — попита, като че ли подобна възможност съществуваше.

— Смяташ ли, че ще го направи?

Тя сви рамене и окуражително притисна в прегръдките си момченцето.

— Нямам представа. Наистина ли ни е издал?

Вместо да отговори, „пиратът“ зададе въпрос:

— Госпожице Къри, известно ли ти е колко лесно е да се проследи кола по регистрационния й номер?

Най-лошите й предположения се потвърждаваха — той наистина беше видял джипа на Бо, паркиран пред къщата й, и чрез регистрационния номер беше разбрал името на собственика.

— Фасулска работа беше да науча коя е архитектурната фирма във Вашингтон. Господин Съмървил не е трябвало да раздрънква наляво и надясно за плановете си. От един телефонен разговор със съдружника му разбрах къде е заминал.

Джордан отчаяно се питаше какво да каже, за да продължи разговора. Знаеше, че ако млъкне, това ще означава сигурна смърт за нея и за момченцето.

— Нима той доброволно ти каза къде се намира Бо? — подхвърли.

„Пиратът“ самодоволно кимна:

— Представих се като потенциален клиент. Заявих, че ще разговарям само с господин Съмървил… и ето ме при вас. Но за голямо съжаление и на двама ни господинът май не е тук.

— Наистина го няма.

— И аз така си помислих, като не видях джипа — промърмори човекът с черната превръзка, но въпреки това се огледа. Сякаш очакваше всеки миг Бо да изскочи от скривалището си и да го повали на земята.

„О, господи, ако можеше да се случи!“ — каза си Джордан.

— Няма го — повтори, като се стараеше гласът й да не издаде страха й.

Забеляза как ръката му, която стискаше оръжието, помръдна. Паниката я стисна за гърлото. Колко ли време им остава? Дали жестокият убиец ще да ги застреля още сега? Когато Бо дойде, ще намери окървавените им трупове…

Знаеше какво ще му причини това.

Вече бе загубил съпругата и сина си.

Наистина със Спенсър не му бяха кръвни роднини, но той се чувстваше отговорен за тях.

Години наред беше живял с чувството за вина заради нещастния случай, отнел живота на най-близките му. Ще бъде съсипан, ако се върне на острова и открие, че едно невинно дете е било убито. Въпреки че отскоро познаваше Спенсър, той изпитваше дълбоки чувства към него.

„А към теб, Джордан? Изпитва ли дълбоки чувства и към теб?“

Прогони мисълта от съзнанието си. Сега не беше моментът да размишлява какво означава за Бо.

Нов порив на вятъра отново блъсна в стената остъклените врати, звукът сякаш прониза напрегнатата тишина.

— Как се изкачи на терасата? — обърна се тя към престъпника.

— По въже, скъпа госпожице. Не подозираше колко лесен е достъпът до вас, нали?

„Напротив, знаех! — помисли си тя. — Знаех, но бях безпомощна. Тук сме като в капан.“

— Ами урагана? — избърбори, съпротивлявайки се на паниката.

— Какво общо има ураганът?

— Как ще се върнеш на сушата? И ти си впримчен тук като нас.

— Не бери грижа за мен! — тросна се той и втренчи в нея ужасяващото си черно око… сякаш проникваше в душата й, сякаш усещаше нарастващия й страх.

Джордан извърна очи.

Погледът й попадна на масичката, върху която догаряше гънката свещ.

Върху купчината книги за мореплаване, натрупани отстрани.

И върху скулптурата, изобразяваща чайка, за която Бо беше казал, че тежи цял тон.

Като се стараеше „пиратът“ да не я забележи, освободи дясната си ръка, като придържаше Спенсър с другата.

Трябва да е готова.

В случай, че й се предостави възможност да изпълни намерението си.

— Станете! — внезапно нареди той. — И двамата! Застанете до стената — добави и посочи с ръката, в която държеше оръжието.

„Сега или никога!“ — каза си Джордан. Бавно се изправи, като преценяваше дали ще може да се нахвърли върху него и да го обезоръжи.

— По-живо! — изкрещя престъпникът.

— Какво ще ни направи? — изхленчи Спенсър.

Вместо да му отговори, тя извика, като че ли беше видяла нещо изненадващо зад „пирата“.

Онзи машинално се обърна.

Джордан мълниеносно се спусна към скулптурата върху масичката. Още преди да я докосне, осъзна, че може би допуска фатална грешка. Не знаеше колко тежи и дали изобщо ще може да я вдигне.

Оказа се, че отчаянието я е дарило с неподозирана сила. Тя грабна статуетката и преди да я запрати към престъпника, изкрещя:

— Спенсър, бягай! Бягай навън! Бягай!

Всичко се случи едновременно.

Момченцето се подчини и хукна надолу по стълбите.

„Пиратът“ се прицели и стреля по него.

Куршумът отскочи от перилото.

Докато стъпките на Спенсър заглъхваха, „оръжието“ на Джордан се стовари върху главата на нападателя.

* * *

— Не беше езеро!

Не беше езеро, а нива, засадена с някакви растения с големи листа.

Самолетът остана невредим, когато колесникът докосна разкаляната почва. Бо не изпусна руля дори когато машината се понесе през полето. Още не можеше да повярва, че жив. Сякаш невидима ръка се беше протегнала от небето, за да му помогне.

Беше жив!

Жив!

Дори не беше загубил съзнание.

Въодушевлението му скоро помръкна, изместено от болката и от мисълта, че няма време за губене.

Потръпвайки от болка, се измъкна от пилотската кабина. Изведнъж го обзе неописуема умора. Ала той знаеше, че не бива да й се поддаде.

Най-важното в момента беше да се добере до Джордан и Спенсър. Всяка минута беше ценна.

Тръгна към къщата в другия край на полето, без да забелязва студения дъжд, който скоро го измокри до кости. Вървеше, свел глава срещу ураганния вятър, влачейки крака в калта, която скоро го изпръска от главата до петите.

Подхлъзна се и като се просна в голяма локва, изведнъж си даде сметка, че още носи скъпия си костюм и елегантните обувки.

Мисълта, че се въргаля в калта, облечен като за делова среща, беше толкова абсурдна, че би се изсмял на глас, ако положението не беше толкова сериозно.

Помъчи се да прогони страховете, които не му даваха покой. Каза си, че нищо лошо не се е случило на Джордан и Спенсър. Тя не е глупава и сигурно се е обадила на полицията да уреди евакуирането им от острова.

Но какво ли се е случило, ако не е разбрала колко сериозна е опасността? Че вилата се намира в район, който ще бъде залят от водата, ако ураганът връхлети по време на прилив.

Донякъде го успокояваше само мисълта, че след като самият той среща толкова трудности да стигне до острова, то наемният убиец, изпратен от Гисони, няма да го изпревари.

Най-сетне се добра до къщата — паянтова постройка, зад която имаше овощна градина. До хамбара беше паркиран очукан камион. Прозорците бяха тъмни, но в едната стая явно беше включено електрическо фенерче. Вероятно бурята беше прекъснала електропроводите.

Той няколко пъти почука на задната врата, ала воят на вятъра заглушаваше звука.

Накрая дръпна вратата, която не беше заключена, и надникна вътре:

— Хей! Къде сте?

Пристъпи в кухничката и в полумрака едва не се блъсна в старомодния хладилник.

— Не мърдай! — извика някой.

На няколко метра стоеше старец по тениска без ръкави и се прицелваше в него с ловджийска пушка. Възрастна жена, издокарана с къс халат, и с коса, навита на ролки, насочи фенерчето в лицето на Бо и за миг го заслепи.

Той машинално вдигна ръка да засенчи очите си, очаквайки всеки миг да усети как куршумът се забива в плътта му.

— Не стреляй! — извика. — Тук съм да търся помощ!

— Ти да не си от онези мародери, за които съобщават по телевизията? — промърмори старецът и подозрително го изгледа.

— Мародери ли? — повтори Бо, като се питаше за какво говори непознатият. — Искаш да кажеш, че има хора, които нападат и обират чуждите домове по време на бурята ли? Не, не съм, честна дума.

— Тогава кой си? Защо бродиш из полето на този дъжд?

— Току-що приземих самолет във вашата нива, засадена с царевица.

— Не е царевица, а тютюн.

Бо стисна зъби, преглътна и се насили да запази самообладание.

— Все едно. Наложи се да извърша принудително кацане. Ще ви обезщетя за загубите. Но първо ми разрешете да се обадя по телефона и да потърся помощ.

Почти очакваше да чуе, че нямат телефон, или старецът да го изхвърли като мръсно псе.

Ала непознатият свали пушката от рамото си, втренчи се в него, сетне промърмори:

— Телефонът ехей там.

— Джейк! — изплашено възкликна съпругата му.

— Млъкни, Еми. Човекът не лъже. Светлините, които видяхме, са били от самолета. Казах ти аз, че в нивата ни не са кацнали извънземни.

Бо отново си помисли, че при други обстоятелства щеше да избухне в смях. Сега обаче само прекоси кухнята и се приближи до телефона, монтиран на стената.

— Ранен ли си? — обади се Еми.

— Не, нищо ми няма. — Той вдигна слушалката, надявайки се линията да не е прекъсната. Като чу сигнала, добави: — Много ви благодаря. — Благодарен беше на съдбата, че телефонът работи, и на възрастната жена за проявената загриженост.

— На кого се обаждаш? — попита старецът.

Бо не отговори веднага. В интерес на истината нямаше представа към кого да се обърне.

— На 911 — отвърна и набра номера.

* * *

Джордан се втренчи в човека, проснат на пода — изпитваше едновременно ужас и облекчение.

От дълбоката рана на челото му течеше кръв и се просмукваше в черната превръзка.

Когато го удари, скулптурката се изплъзна от ръката й, падна и се разби на хиляди късчета, които осеяха пода.

За миг тя остана като парализирана.

Изведнъж чу как външната врата на вилата се затръшва, осъзна какво се е случило и че няма нито миг за губене.

Хукна към стълбището, като викаше:

— Спенсър! Спенсър! Върни се!

Знаеше, че трябва да го спре. Да му попречи да излезе навън, където цареше мрак и духаше ураганен вятър. До преди миг това беше единствената възможност детето да се спаси, ала сега, след като поне временно беше отстранила наемния убиец, се страхуваше какво може да сполети малчугана.

На второто стъпало се подхлъзна върху парченце от статуетката. Помъчи се да запази равновесие, слепешката посегна към перилото, но не го достигна. Безпомощно размаха ръце, сетне политна надолу.

Падаше…

Падаше!

Строполи се на площадката между двата етажа, болката сякаш разкъса тялото й. Идваше й да се разплаче от отчаяние, но стисна зъби и като се вкопчи в перилото, успя да се изправи.

— Спенсър! — извика отново.

Трябваше някак да се добере до външната врата.

Десният й крак беше изкълчен и при всяка стъпка й причиняваше неописуема агония. Но тя продължи да слиза, като се придържаше за перилото и непрестанно викаше детето.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато се добра до втория етаж, прекоси коридора и отново заслиза.

— Спенсър! — изкрещя, макар да знаеше, че е безполезно — той вече беше навън и не можеше да я чуе.

Горещи сълзи опариха страните й.

Господи, какво бе сторила?

Най-сетне стигна до външната врата и я отвори. Проливният дъжд веднага я измокри до кости, вятърът едва не изтръгна вратата от пантите.

— Спенсър! — извика тя. — Спенсър, върни се. Вече не е опасно. Спенсър!

Единственият отговор беше воят на ураганния вятър.