Джанел Тейлър
Среща с непознат (10)

Десета глава

Джордан се събуди от барабаненето на дъжда по покрива. Легна по гръб, придърпа завивката до брадичката си… и си спомни къде се намира.

В Северна Каролина.

В леглото на Бо.

Стреснато отвори очи. В стаята беше тъмно, но все пак тя видя, че е сама в леглото.

Седна и прокара пръсти през косата си, питайки се защо е толкова сплъстена. После си спомни подробностите от миналата нощ.

Когато навън заваля дъжд, Бо я заведе в стаята си и отново се любиха — този път ласките им не бяха като на обезумели хора. После заспаха прегърнати.

А сега него го нямаше.

Тя се запита дали е потеглил обратно към Вашингтон. Наистина ли е заминал, без да се сбогува с нея?

Понечи да стане, но изведнъж се досети, че е гола. Халатът й вероятно е останал на терасата и е подгизнал от проливния дъжд.

Погледът й попадна на тениската на Бо, окачена на дръжката на вратата. Облече я и тъй като дрехата почти скриваше бедрата й, реши, че няма да се почувства неловко, ако я види Спенсър… макар да беше почти невероятно той да е станал толкова рано.

„Всъщност колко ли е часът?“ — запита се, отвори вратата и видя, че във всекидневната няма никого.

— Бягай обратно в леглото.

Тихият глас на Бо я стресна. Обърна се и го видя — стоеше до бюрото в ъгъла и прибираше някакви папки в кожената си чанта.

— Ще тръгваш ли вече? — попита Джордан и ненадейно се почувства ужасно неловко. В мига, в който проговори, близостта помежду им като че ли изчезна.

Бо кимна, но не я погледна; цялото му внимание изглеждаше погълнато от затварянето на ципа на кожената чанта.

— Реших да тръгна по-рано. Навън вали като из ведро. Пътуването ще ми отнеме повече време, отколкото предполагах.

„Помежду ни се усеща пословичното напрежение на мъж и жена, които не се познават добре, но предишната нощ са се любили — помисли си Джордан. — Изминали са само няколко часа от тогава, а ние се чувстваме неловко, като че ли сме допуснали глупава грешка.“

Но наистина ли е било грешка?

Не, иначе нямаше да изпитват усещането, че си принадлежат, че са родени един за друг.

Не откъсваше поглед от Бо, който облече зелен пуловер с качулка; изведнъж си го представи гол под нея, но побърза да прогони спомена.

— Колко е часът? — попита.

— Наближава четири и половина. — Той преметна през рамо кожената чанта. — Препоръчвам ти отново да си легнеш.

— Така и ще направя. — Джордан се прозина и заедно с него прекоси дневната. — Моля те, карай внимателно. Пътищата са опасни в този проливен дъжд.

— Бъди спокойна, опитен шофьор съм. Искаш ли да се отбия у вас и да ти донеса нещо?

— Не! — възкликна тя, питайки се как му е хрумнало. — За нищо на света не припарвай до моето жилище. Твърде възможно е „пиратът“ да се навърта наоколо, да чака да се появим… — Тя потръпна от ужас. — Не поемай излишни рискове.

— Ти също. Имаш номера на мобилния ми телефон, непременно ми позвъни, ако ти потрябвам. Няма да го изключвам… Виж, обещавам да се върна колкото е възможно по-бързо. Съвещанието ще приключи най-късно в пет. Веднага след това потеглям обратно. Надявам се да се върна преди полунощ.

— Не бързай. И не се притеснявай за нас — всичко ще бъде наред.

— Знам.

Стояха един срещу друг на площадката на стълбището, сякаш се мъчеха да отложат мига на раздялата.

— Надникнах при Спенсър — каза Бо. — Спеше дълбоко.

— Радвам се. Ще се върна в стаята си, за да съм близо до него, ако, пази Боже, пак го събуди някакъв кошмар.

Той кимна и взе медальончето с ключовете си:

— Е… време е да тръгвам.

— На добър час.

Бо се приведе към нея. Тя очакваше да докосне с устни страната й, но страстната му целувка прогони съмненията и страховете й. Каза си, че може би е прекалено чувствителна. Може би напрежението помежду им съществуваше само във въображението й.

Целувката беше по-продължителна от обичайната целувка за сбогом; беше толкова продължителна, че накара сърцето й лудо да затупти, а слабините й да запулсират.

Преди да се отдръпне, Бо я помилва по страната:

— Довиждане, Джордан. Като се върна, ще поговорим.

Тя кимна. Знаеше, че има предвид не само разрешаването на дилемата със Спенсър.

След миг него вече го нямаше. Чу го как слезе по стълбището, как затвори и заключи външната врата… след малко двигателят на джипа гърлено изрева.

В този момент най-неочаквано я обзе необяснима паника.

Прииска й се да изтича след Бо, да му извика да спре, да вземе със себе си двама им със Спенсър…

С усилие на волята потисна безумния порив; остана на площадката на стълбището, докато шумът от двигателя затихна.

Беше сама със Спенсър.

Изведнъж се запита какво ще прави, ако „пиратът“ се появи, докато Бо е във Вашингтон.

„Престани да се самонавиваш! — упрекна се мислено. — След като не са ни проследили дотук — в което си сигурна — значи не знаят къде се намираме.“

Не беше казала на никого, че заминава. Събитията се бяха развили прекалено бързо. Пък и дори човекът с черната превръзка на окото да е открил Джереми или някого от клиентите й, нито един от тях не би я свързал с Бо.

„Никой, освен Андрея Макдъф“ — помисли си и сърцето й тревожно се сви.

Всъщност нямаше повод за безпокойство. Госпожа Макдъф само им беше устроила среща, но нямаше представа какво се е случило помежду им.

И все пак…

Ами ако „пиратът“ е разговарял с Андрея и тя е споменала името на Бо?

„Глупости! — помисли си. — Пълен абсурд! Тази жена буквално е неуловима. Самата аз трудно я намирам. Превърнала съм се в параноичка, търся си причини да се страхувам.“

И все пак…

Човекът с черната превръзка на окото наистина беше разпитвал съседите й. Може би наистина беше проникнал в дома й и се беше опитал да отвлече Спенсър. Този тип определено беше безскрупулен и умен.

Представи си, че я е проследил, и я е видял да излиза с Бо. Може би е видял и джипа му, паркиран пред къщата й. После е открил и адреса му. Научил е кой е, разпитал е тук-там и се е досетил, че Бо не е заминал сам.

„Как не ни хрумна по-рано?“ — запита се, като отчаяно се мъчеше да потисне страха си.

Разбира се, знаеше отговора — когато Бо беше близо до нея, не беше в състояние да разсъждава трезво. Очевидно и нейното присъствие го разсейваше, щом не се беше досетил за тази възможност.

Тя си казваше, че единственият начин някой да я намери, е да я проследи. И през ум не й беше минало, че е достатъчно някой да види как Бо влиза при нея, или да забележи колата му пред къщата й, за да наеме детектив, който да я проследи чак до този самотен остров край бреговете на Северна Каролина.

Ами ако „пиратът“ вече е тук?

Ако се крие сред дюните или дори в съседната къща и дори в момента я наблюдава през мощен бинокъл?

Внезапно осъзна, че осветлението в стаята е включено… че остъклените врати към терасите са без завеси или щори.

Всеки може да надникне в къщата.

„Не позволявай на въображението си да ти изиграе лоша шега!“ — помисли си и притисна треперещата си ръка към сърцето си, което биеше до пръсване.

Приближи се до остъклената врата и се опита да погледне навън. В стъклото, по което се стичаше дъждът, се отразяваше само стаята.

Джордан изключи осветлението.

В полумрака навън зърна смътните очертания на покрива на съседната къща.

И тъмните силуети на дюните.

Нищо повече.

Изведнъж осъзна, че в отсъствието на Бо двамата със Спенсър са в по-голяма опасност, отколкото в Джорджтаун. Вилата беше прекалено уединена, наоколо нямаше жива душа.

Ако бяха в апартамента й, наблизо имаше съседи, които да повика на помощ. Тук къщите се намираха на толкова голямо разстояние една от друга, че виковете й ще бъдат заглушени от воя на вятъра, тропота на дъжда и непрекъснатия тътен на прибоя.

Дори не разполагаше с кола, в случай че им се наложи да бягат.

Как можа Бо да замине и да я остави без кола?

Как можа да я изостави?

„Ти настоя да замине! — помисли си. — Каза му, че нямаш нищо против да останеш със Спенсър. Че нищо лошо няма да ви се случи.“

Тогава наистина го вярваше.

Не и сега.

* * *

Заради лошото време движението по магистралата не беше натоварено, както очакваше Бо. Към единайсет вече му оставаше само един час път до Вашингтон.

По време на дългото пътуваше беше изчерпал репертоара от компактдискове; слуша „Ролинг Стоунс“ няколко пъти, докато му омръзнаха също като чистачките, които ритмично потракваха върху предното стъкло.

С всеки миг безпокойството му за Джордан и Спенсър нарастваше. Изгаряше от нетърпение час по-скоро да приключи съвещанието и да поеме обратно към вилата.

Спрял беше само веднъж, за да зареди бензин и да си вземе грамадна чаша кафе и кифла, която се оказа баята. Сега пък заради изпитото кафе се налагаше да спре повторно.

В далечината зърна светлините на денонощен супермаркет от веригата „Севън-Илевън“. Отби от магистралата и потегли по локалното шосе. Знаеше, че тоалетните в магазина са чисти, пък и кафето бе далеч по-сносно от черната, горчива течност, с която се наливаше досега.

Паркира джипа, но преди да слезе, вдигна качулката си. Дъждът се беше усилил, вероятно под влиянието на бурния вятър, който духаше откъм океана. „Дано до довечера да спре“ — каза си той.

Отвори вратата на магазина и тръгна към тоалетните в дъното. Докато миеше ръцете си, се втренчи в огледалото над умивалника. Беше блед като платно, личеше, че е прекарал безсънна нощ. Преди да тръгне, се беше избръснал, но оттогава беше изминало толкова време, че брадата му беше набола. Косата му беше сплъстена от качулката. Изглеждаше ужасно. Не можеше да се появи в този вид на съвещанието с Ландри.

Всъщност и без това възнамеряваше да се отбие в апартамента си и да си облече костюм. Погледна часовника си и реши, че след като се движи по-бързо от предвиденото, ще има достатъчно време да вземе душ и дори да се избръсне. Ако и на връщане движението не е натоварено, ще бъде във вилата много преди полунощ.

Върна се в магазина и на щанда на самообслужване си приготви кафе. Тъкмо когато изсипваше трето пакетче захар в чашата, вниманието му беше привлечено от разговора на двама шофьори на камиони, които седяха в другия край на плота.

— Пътувам за Норфък — обясняваше единият. — Ще гледам да стигна, преди бурята да ни удари. Май ще се наложи да пренощувам там.

— Сто на сто обаче ще спиш в камиона. Бас държа, че хотелите ще бъдат заети, ако започнат да евакуират хората от крайбрежието, както се говори.

— Да евакуират хората от крайбрежието ли? — намеси се Бо и сърцето му се сви от лошо предчувствие. — Извинете, но неволно подслушах разговора ви. Какво става? Много ли е силна бурята?

— Буря ли? Туй не е обикновена буря, братле. Ти какво, не слушаш ли радио?

Бо изведнъж си спомни как в неделния вестник беше прочел, че метеоролозите предвещават буря на Карибските острови — необичайно явление за началото на сезона на ураганите, започнал едва на 1 юни.

Не обърна особено внимание на дописката, а от неделя насам на практика беше откъснат от света, защото не купи вестник от супермаркета, а във вилата нямаше телевизор. Страхуваше се Спенсър да не чуе по радиото за трагичната съдба на родителите си, затова изобщо не включваше апарата.

„Господи, ще бъдат ли в безопасност?“ — помисли си разтревожено.

— Преди минути по радиото съобщиха, че се е разразил ураганът „Агата“ — обади се другият шофьор.

— Така ли? — облещи се колегата му.

— Аха. Евакуирали са Хилтън Хед. Говори се, че ще евакуират и жителите на всички градчета, през които ще премине ураганът.

Ръцете на Бо така се разтрепериха, че горещото кафе се изплиска от чашата и го опари. Той изруга.

— Внимавай, братле, че току-виж си се ощавил — добродушно подхвърли единият шофьор и му подаде хартиена салфетка, ала Бо вече вървеше към касата, без да забелязва нито болката, нито че кожата му е станала на мехури.

От щанда за печатни издания грабна вестник „Ю Ес Ей Тудей“, подаде няколко долара на касиерката и хукна към вратата.

— Господине, почакайте за касовата бележка!

— Бързам! — извика той, без да се обърне.

— Забравихте си рестото…

— Задръжте го! — Втурна се под дъжда и като седна зад волана на джипа, прегледа вестника. Новината за урагана „Агата“ беше на първа страница, което означаваше, че положението наистина е много сериозно.

Едва стигна до средата на дописката и посегна към мобилния си телефон.

Изведнъж се досети, че е забравил бележника, на който беше записал телефона на вилата.

Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. С треперещи пръсти набра номера в службата.

— Бо! Къде си? — възкликна Ед. — Знаеш ли, че се е разразил ураган…

— Знам. Да му се не види, защо снощи не ме предупреди?

— И аз научих току-що. Два дни не съм си подавал носът навън, за да подготвя документацията на Ландри. Чух новината, докато пътувах с…

— Ед, направи ми една услуга.

— Само не казвай, че няма да дойдеш. Самолетът на Ландри се е приземил без закъснение. Той ще бъде тук след по-малко от два часа!

— Пътувам към Вашингтон. В момента се намирам във Фредериксбърг. Спешно ми трябва телефонния номер на вилата. Нали не си изхвърлил листчето, на което го записа?

— Не, не пазя го. Всъщност вчера…

— Ед, спешно е! Веднага ми продиктувай номера!

— Един момент.

Бо зачака. Машинално потропваше с писалката си по волана, в главата му се въртяха тревожни мисли за Джордан.

Тя няма откъде да научи за приближаването на урагана. Никой няма да я предупреди навреме да напусне вилата и да потърси убежище на сушата.

„Ако положението наистина е сериозно, както твърдят метеоролозите, Джордан трябва да потърси помощ — помисли си. — Може би ще се върна навреме да ги спася, но ако се случи нещо непредвидено, то на помощ би трябвало да й се притекат служители от местната полиция.“

Знаеше, че до последния момент тя ще се колебае дали да се свърже с органите на реда. Едва ли си даваше сметка колко голяма е опасността… че оцеляването им е поставено под въпрос. В момента нямаше значение дали някой ще познае Спенсър — по-късно щяха да измислят какво да предприемат по този въпрос.

След няколко секунди, които му се сториха безкрайни, отново чу гласа на съдружника си:

— Диктувам номера.

Бо го записа на полето на вестника.

— Слушай, интересува ме защо… — подхвана съдружникът му, но той го прекъсна:

— Доскоро, Ед. Очаквай ме.

Побърза да прекъсне връзката, защото почти беше сигурен какво възнамеряваше да го попита Ед.

„За бога, защо ти е номерът на вилата, след като там в момента няма никого?“

Занатиска бутоните толкова бързо, че два пъти сгреши номера.

— Успокой се! — промърмори. — Трябва да се успокоиш!

Третия път най-сетне набра правилния номер и зачака да зазвъни телефонът на другия край на линията.

Едно позвъняване…

Две…

Три…

Четири…

Пет…

„Къде си, Джордан?“

Не прекъсна връзката. Знаеше, че Джордан е там и рано или късно ще се обади.

Освен ако…

Ако й се е случило нещо.

Ами ако „пиратът“ се е добрал до двама им със Спенсър?

Той удари по волана с юмрука си, който беше изгорен от врялото кафе. Болката беше толкова силна, че прониза ръката му чак до рамото. Не го беше грижа. Нека го боли! Заслужава да го боли!

Каза си, че веднага трябва да се върне във вилата. Непременно! Ако иска да ги спаси…

Включи стартера и мощният двигател изрева. Бо потегли толкова рязко, че гумите изскърцаха. Той напрегнато търсеше с поглед рампата към магистралата и забеляза комбито едва когато почти връхлетя върху него.

Жената зад волана натисна клаксона и рязко завъртя волана.

Когато профуча покрай колата, Бо видя, че на задната седалка пътуват четири дечица.

Господи!

В един миг на безумие можеше да унищожи цяло семейство. Да причини най-страшното на някого, като убие съпругата и децата му…

„По дяволите! — помисли си. — Трябва да се овладея! Така няма да помогна никому! — След миг му хрумна още нещо: — Дори не помисляй да потеглиш обратно към вилата! Не и в това състояние! В момента не разсъждаваш трезво.“

Пък и защо да се страхува от най-лошото? Може би Джордан не е чула телефона. Възможно е тъкмо в този момент да е била в банята.

Съществува вероятност ураганът да не е толкова силен, както твърдяха метеоролозите и шофьорите, с които беше разговарял в супермаркета. Пък и дори да е така…

Нищо лошо няма да се случи на Джордан и Спенсър. Той ще бъде при тях, преди бурята да се разрази с пълна сила. Просто не бива да взима прибързани решения…

Той насочи джипа към магистралата по посока на Вашингтон.

Ще изпълни задължението си към Ед и Ландри. Ще разбере подробности за урагана. А привечер ще потегли обратно към Северна Каролина.

„Всичко ще бъде наред! Всичко ще бъде наред!“ — повтаряше си като заклинание.

Ех, ако можеше да го повярва…

* * *

— Джордан, погледни тази. По-висока е от всички, които видяхме досега! — изкрещя Спенсър, но ураганният вятър почти заглуши думите му.

Тя кимна, взирайки се в грамадната вълна с разпенен гребен, която се разби в брега.

— Направо е жестоко! — извика момченцето.

Двамата стояха на „неговата“ скала. Когато Джордан се изкатери догоре, с изненада откри нещо като площадка. Мократа скала беше доста хлъзгава, но те успяваха да запазят равновесие въпреки силните пориви на вятъра. От това място се разкриваше невероятна гледка към бурния океан.

— Благодаря, че се съгласи да излезем.

Думите на Спенсър я завариха неподготвена. Погледна го, трогната от първата му проява на дружелюбност. Той побърза да извърне очи.

— Няма защо да ми благодариш, Спенсър.

Момченцето сви рамене и се загледа в океана.

Също като него и Джордан не искаше да остане затворена във вилата. Необяснимо защо я обзе чувство за клаустрофобия. Странно, но тук, на самотния бряг, имаше усещането за безопасност.

През прозорците на горния етаж се виждаха бурният океан и крайбрежните скали, в които се разбиваха вълните.

Когато двамата със Спенсър излязоха от вилата и се покатериха на скалата, ги лъхна бурен вятър, примесен с дъжд. Джордан се наслаждаваше на гледката, в която имаше нещо необуздано и първично, но не й вдъхваше страх.

В момента най-малко се страхуваше от бурята.

— Може ли да останем още малко? — провикна се Спенсър.

Тя кимна.

Не й се искаше да се върне във вилата. Не и преди отново да види Бо.

Момченцето сякаш четеше мислите й, защото попита:

— Кога Бо ще се прибере вкъщи?

„Вкъщи!“ — наум повтори тя и в гърлото й заседна буца. Това не беше неговият дом… нито пък нейният.

Къщата й в Джорджтаун също не беше домът на Спенсър.

Неговият дом беше само луксозната сграда във Филаделфия, която завинаги беше напусната от обитателите си.

Тази сутрин няколко пъти беше попитал за майка си.

Но първо попита за Бо.

Лицето му помръкна, когато Джордан му напомни, че Бо се е върнал във Вашингтон, за да участва във важно съвещание. Настроението му още повече се влоши, след като тя умело избегна да отговори на въпроса му кога майка му ще дойде да го вземе.

„Колко време ще мога да крия от него за смъртта на родителите му?“ — запита се Джордан. Изведнъж я обзе неописуемо чувство за вина — спомни си предишната нощ и удоволствието, което беше изпитала в прегръдките на Бо.

Как можаха да мислят за друго, освен за спасяването на Спенсър? Как така се поддадоха на изкушението, след като това момченце никога повече няма да усети майчината ласка?

Ако Бо не й беше разказал за собствената си трагедия, това нямаше да се случи. Ала тя се поддаде на чувствата си, изпита необходимост да облекчи страданието му.

„Не, Джордан, подбудите ти изобщо не бяха толкова благородни!“

Да, може би отначало. Но когато погледна в очите му и разбра, че той ще я целуне, я обзе страст, която помете всички останали чувства, замъгли съзнанието й.

Не биваше да го позволи… Трябваше да мисли само за спасяването на Спенсър…

— Леле! Джордан, Джордан, виж!

Джордан извърна поглед към хоризонта, накъдето посочваше момченцето.

На фона на зловещото притъмняло небе зелено-сивите вълни сякаш ставаха по-високи с всяка изминала минута. Бурният вятър развяваше косата й, влажните кичури прилепваха към челото и страните й.

Преди малко тя си казваше, че не се страхува от бурята.

Сега не беше толкова сигурна.

Сега й беше трудно да посочи нещо, от което не се страхува.

„Побързай, Бо, побързай!“ — повтаряше мислено, а ураганният вятър се мъчеше да я отскубне от скалата.

* * *

Бо стигна до апартамента си за рекордно кратко време. Тъй като беше мокър до кости и трепереше въпреки топлото време, първата му работа беше набързо да вземе душ. Като влезе в спалнята, видя, че разполага с достатъчно време отново да се помъчи да се свърже с Джордан.

Набра номера на вилата. През последния час звънеше през пет минути, но без успех. И този път се случи същото. Затвори, след като безброй пъти чу сигнала за свободна линия.

Захвърли слушалката, грабна дистанционното устройство и включи телевизора. По канала за метеорологичната прогноза вървеше рекламен блок, затова той превключи на новините на Ем Ес Ен Би Си, като си казваше, че положително разполагат с последната информация за урагана „Агата“.

На екрана се появи репортерка, надписът отдолу гласеше, че тя се намира в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

Бо се избърса с голяма хавлиена кърпа и се облече, без да откъсва поглед от телевизора.

Репортерката съобщи, че ураганът се придвижва по бреговата линия и че се очаква призори да достигне Нагс Хед в Северна Каролина. Силата му се определяла от няколко фактора, но като предпазна мярка започнало евакуирането на жителите на повечето селища край брега на Южна Каролина.

Очевидно Бо беше пропуснал репортажа на живо от острова, на който се намираха Джордан и Спенсър, но от думите на репортерката разбра, че засега евакуацията е по желание. Тя добави, че през целия ден зрителите ще научават най-новата информация за урагана.

Когато на екрана се появя говорителката и започна да чете другите новини, Бо изключи звука на телевизора и отново опита да се свърже с вилата.

Този път за негова огромна изненада Джордан отговори на третото позвъняване.

— Къде беше? — възкликна той, краката му се подкосиха от облекчение.

— На брега — отвърна Джордан. Задъхваше се, като че ли беше тичала да вдигне слушалката. — Тъкмо влизаме. Само да беше видял колко грамадни са вълните! Спенсър искаше да…

— Джордан, към вас наближава ураган! — прекъсна я Бо, продължавайки да се взира в екрана, на който в момента се виждаше графика с лихвените проценти на Федералния резерв. — Засега сте в безопасност, но щом довечера се върна, трябва да напуснем вилата.

Джордан мълча толкова дълго, че той се изплаши да не би връзката да се е разпаднала.

— Ураган? — прошепна накрая. — Господи, нямах представа. Нищо чудно, че…

— Слушай внимателно! — прекъсна я той. — В момента онези жители на острова, които пожелаят, ще бъдат евакуирани. Говори се обаче, че може би властите ще задължат всички да го напуснат. Разбираш, че ако това се случи, не можем да останем във вилата. Всъщност може би изобщо не трябва да оставаме там.

— Но… къде ще отидем?

— Къде ли? — повтори Бо и изведнъж се почувства странно безпомощен. — Нямам представа. Във всеки случай не можем безкрайно да бягаме и да се укриваме, нали? Това ли искаш? Смяташ ли, че по този начин помагаме на Спенсър?

— Знам само, че дадох обещание на най-добрата си приятелка — прошепна Джордан и той се досети, че момченцето стои до нея. — Възнамерявам да го изпълня… каквото и да ми струва.

— Зная. — Бо разсеяно се загледа в екрана — излъчваха репортаж от Калифорния, където грееше ярко слънце, а поредният холивудски актьор оставяше отпечатъци от стъпалата си на алеята на знаменитостите.

Джордан мълчеше.

— Виж какво — каза той, като погледна часовника си. — Отивам в службата. Ще потегля обратно най-много след два часа — ако се наложи, ще прекратя съвещанието. Ще се постарая да шофирам възможно най-бързо. Когато пристигна, ще решим какво да предприемем. Не се тревожи. Каквото и да се случи, няма да позволим и косъм да падне от главата на детето.

— Благодаря, Бо.

— Горе главата. Чакайте ме, скоро ще бъда при вас. И повече не излизайте! Опасно е, въпреки че се намирате в периферията на бурята.

— Не се безпокой за нас. Карай внимателно.

— Разбира се.

В слушалката се чу изщракване, Джордан затвори.

Бо пристъпи към телевизора и понечи да го изключи, но малката снимка в единия ъгъл на екрана привлече вниманието му. На нея се виждаше жълта полицейска лента и очертаните силуети на мъж и жена. Надписът гласеше: „Убийство във Филаделфия“.

Той побърза да натисне бутона за включване на звука, в този момент режисьорът превключи на друг кадър — репортер стоеше пред елегантна старинна къща на тиха уличка, от двете страни, на която се издигаха разклонени дървета.

— … засега няма заподозрени. Но добре осведомен източник ни съобщи, че може би има връзка между смъртта на Рино Аверил и човека, чиято защита наскоро е поел.

Бо стоеше като парализиран пред телевизора, сърцето му биеше до пръсване.

— Джеймс Шелтън, осъден за педофилия, и освободен преждевременно за примерно поведение, сега е обвинен, че е удушил няколко млади момичета, действайки в района между Филаделфия и Ню Джърси; сред жертвите му е и Лиза Гисони, дъщерята на прочутия мафиоз Джоузеф Гисони по прякор Лоса, член на печално известната престъпна организация Берамино. Твърди се, че Шелтън, който е убивал жертвите си безразборно, е признал, че на Бъдни вечер 2000 година е похитил, изнасилил и удушил Лиза Гисони. Със сигурност го очакваше смъртна присъда, но нещата взеха неочакван обрат, когато защитата му пое Аверил, прочут с това, че почти винаги издейства оправдателни присъди за клиентите си, обвинени в най-тежки престъпления.

Краката на Бо се подкосиха. Седна на ръба на леглото, без да откъсва поглед от екрана; излъчваха кадри от съдебната зала — адвокат с делово изражение съпровождаше клиента си — неудачник с лице, надупчено от едра шарка, който приличаше на престъпник, въпреки че носеше костюм и вратовръзка.

— Шелтън вероятно ще бъде оправдан, тъй като покойният му адвокат е намерил вратичка в закона. Но новинарският екип на Ен Би Си току-що научи, че шестнайсетгодишната му дъщеря, която живее в Ню Йорк с майка си, бившата съпруга на Шелтън, преди няколко дни е изчезнала.

Показаха снимка на момиче с права дълга коса и отсъстващо изражение.

— За девойката се знае, че злоупотребява с наркотици и алкохол и че от време на време напуска дома си за по няколко дни, но онези, които я познават, твърдят, че този път й се е случило нещо лошо… и че Джоузеф Гисони има пръст в изчезването й, както и в убийството на Рино Аверил и съпругата му Фийби.

На Бо му призля, като видя как товарят в линейка два трупа, увити в брезент.

Труповете на родителите на Спенсър.

С ръкава си избърса сълзите, които напираха в очите му, без да го е грижа, че ще развали сакото на костюм от две хиляда долара.

— Въпреки че Гисони има желязно алиби за нощта, през която адвокатът и съпругата му са загинали, наш източник, близък до полицейските власти, твърди, че той е тясно свързан с престъпния свят, и вероятно е поръчал убийството. Гисони открито е заплашвал адвоката и семейството му, след като Аверил е поел защитата на Шелтън.

Бо ахна, когато познатото лице изпълни екрана, фотографията вероятно беше заснета съвсем наскоро — най-много преди един-два месеца. Спенсър стоеше на палубата на някаква яхта, държеше въдица и широко се усмихваше, примижал срещу слънцето.

— От полицията първоначално предположиха, че малкият Спенсър Аверил, който също е бил на яхтата, е бил убит заедно с родителите си, но трупът му още не е намерен. След като леководолазите от полицията в продължение на няколко дни напразно претърсваха дъното, започват да се ширят подозрения, че момченцето е било похитено от убиеца. Властите молят всеки, който има някакви сведения за Спенсър Аверил, незабавно да се обади на посочения телефон.

Думите „Поверителна полицейска гореща линия“ и телефонен номер замениха снимката на Спенсър.

— Междувременно продължава официалното разследване на престъплението, извършено на борда на яхтата. Търси се мотив за двойното убийство, издирват се заподозрени — завърши репортерът и добави: — Това беше от мен, Брайън.

Отново се появи говорителят от студиото и съобщи как акули нападнали сърфист в Орегон.

Бо стана, прекоси стаята и изключи телевизора. Машинално пъхна в джоба си ключовете и клетъчния телефон и, залитайки като слепец, тръгна към външната врата.

Като превъртя ключа, му хрумна, че е забравил да вземе чадър.

Но не се върна.

По дяволите скъпият костюм и капризите на Ландри — нямаше нито миг за губене.

Докато тичаше по коридора към редицата асансьори, отново се изкуши да предупреди Ед, че няма да присъства на съвещанието, и незабавно да потегли обратно към Северна Каролина.

Чувството за дълг надделя.

Беше изминал толкова път до Вашингтон, пък и Ед разчиташе на него.

Дължеше му много. Ед му беше верен приятел и му беше дал възможност да започне работа тъкмо когато той отчаяно търсеше нещо, което да отклони мисълта му от трагедията.

Ще присъства на съвещанието, но ако обсъжданията се проточат, ще ги прекрати, както възнамеряваше.

Ще разполага с достатъчно време, за да се върне на острова преди връхлитането на урагана.

Слава богу, че случайно бе гледал новините по телевизията. Сега поне знаеше колко сериозна е опасността. Не само за Спенсър, но и за Джордан. Както и за самия него.

Авторът на телевизионния репортаж тактично се позоваваше на анонимен източник. От полицията избягваха да свържат с мафията убийствата на съпрузите Аверил, ала изводът се налагаше от само себе си.

Бо беше чувал за престъпната фамилия Берамино. Знаеше, че всички, които принадлежат към нея, са могъщи и много опасни.

„Какво ли си е въобразявал Рино Аверил, когато се е замесил с тях?“ — помисли си гневно.

Като се качи на асансьора, продължи да размишлява. Хрумна му, че може би адвокатът не е бил пряко свързан с тях. Но той бе защитник на серийния убиец, причинил смъртта на дъщерята на един от мафиотите.

Ако Гисони възнамерява да си разчисти сметките с Шелтън и с адвоката му, вероятно би постъпил именно по този начин — като очисти дъщерята на Шелтън, защото няма достъп до затворническата килия на баща й. И да си отмъсти не само на Рино, но и на цялото му семейство.

Кой е загадъчният човек с черна превръзка на окото?

Убиец, нает от Гисони и фамилията Бергамино ли?

„Засега Джордан и Спенсър са в безопасност“ — напомни си Бо, слезе от асансьора и тръгна към джипа си.

След като бяха показали снимката на Спенсър в новинарската емисия, излъчвана в цялата страна, съществуваше голям риск някой да разпознае момченцето.

Колкото и да е парадоксално, ураганът „Агата“ временно „спасяваше положението“. Бурята, връхлетяла крайбрежието на Каролина, беше накарала хората панически да напуснат острова, на който се намираше вилата.

Бо си каза, че на всяка цена трябва да се обади на Джордан, и да й съобщи последните новини.

Седна зад волана, включи двигателя и едва когато се включи в движението, извади клетъчния телефон от джоба си.

В момента, в който започна да набира номера, разбра, че е допуснал грешка.

Ужасна грешка.

На екранчето проблясваше надпис в оранжево: „Изтощена батерия“.

Той тихо изруга. Не беше свикнал с проклетото устройство, пък и никога не беше го оставял включено толкова продължително като през този ден.

Устройството за зареждане беше останало във вилата заедно с другите му вещи.

Стисна зъби и се втренчи в предното стъкло, обливано от дъжда. Опита да си внуши, че с обаждането само е щял да изплаши Джордан. Ще й съобщи неприятната новина лично.

Лошото беше, че в случай на необходимост тя нямаше как да се свърже с него. Но дори да имаха връзка, той се намираше далеч от нея и не можеше да й помогне.

Обзе го познатото чувство за вина, съчетано с все по-твърдата решимост да се върне възможно най-бързо във вилата.

Спря на светофара на Масачузетс Авеню — вече наближаваше сградата, в която беше представителството на фирмата. Усили радиото и го настрои на станция, по която предаваха само новини.

Говорителят съобщи, че след секунди слушателите ще научат най-новата информация за урагана „Агата“.

Ураганът „Агата“.

Убийства, извършени от мафията.

Бо затвори очи, облегна чело на волана, в съзнанието му образите на Спенсър и Джордан се смесиха с тези на Тайлър и Джинет.

„Трябва да ги спасиш! Този път си длъжен!“

Шофьорът на колата зад него натисна клаксона.

Бо вдигна глава и видя, че светофарът е превключил на зелено.

Вместо да измине краткото разстояние до службата, той настъпи педала за газта и със скърцане на гуми зави по посока на магистрала №395, отвеждаща извън града.

* * *

„Защо Бо не се обади?“ — за стотен път се запита Джордан. Неспокойно кръстосваше просторната дневна, приближавайки се ту до прозореца, ту до остъклената врата към верандата с изглед към алеята за коли.

Виждаше само плътна сива дъждовна завеса. Все едно се намираше в самолет, попаднал сред гъсти облаци.

„Само че когато самолетът набере височина, се издига над облаците, грейва ярко слънце, а небето е невероятно синьо“ — помисли си тя. Нещо й подсказваше, че през този ден няма да има нито слънце, нито ясно небе.

Но когато види джипът на Бо на алеята, гледката ще бъде по-приятна от най-прекрасния слънчев ден.

Дори обаждането му по телефона ще бъде за предпочитане пред синьото небе.

Погледна Спенсър, който лежеше по гръб на пода, и придвижваше количките си по крака на масичката. Имитираше ту ръмжене на двигател, ту скърцане на гуми.

Но само греди минути не беше толкова кротък. Не и докато Джордан, която бе окуражена от дружелюбното му отношение, допусна грешката да коленичи до него и да го попита иска ли да си поиграят заедно.

Той веднага се намръщи и се тросна:

— Не!

Вместо да се откаже, Джордан направи още един опит:

— Като сме двама, ще бъде по-интересно, Спенсър. Ще „карам“ полицейската кола. Много ме бива да имитирам сирена. Слушай.

Само че от гърлото й не излезе нито звук. Тя отчаяно се попита какво ще прави цял ден, затворена с детето във вилата. В най-добрия случай Бо щеше да се върне чак към полунощ.

„Да му се не види, защо не се обажда? — запита се отново. — Да не би да му се е случило нещо лошо?“

Преди малко набра номера на клетъчния му телефон, но чу съобщение, че в момента с абоната няма връзка. Вероятно той се намираше извън обсега на оператора. Не, това е невъзможно.

Реши отново да опита.

— Какво правиш? — попита Спенсър, когато тя отново вдигна слушалката на телефона.

— Проверявам дали вече имаме връзка с Бо.

— Ако го чуеш, може ли да му кажа нещо?

— Разбира се.

Джордан понечи да набере номера, но ръката й застина във въздуха.

Нямаше сигнал. Телефонът беше прекъснат. Тихо изруга, изведнъж осъзна, че Спенсър се е изправил и напрегнато я наблюдава.

— Нещо лошо ли има? — попита той.

Джордан престорено се усмихна:

— Откъде ти хрумна? Всичко е наред.

Само че беше тъкмо обратното.

Нищо не беше наред.