Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (24)

24.

Някой ден, помисли си Фиона, щеше да е хубаво да изпита чувство, различно от ужас, когато видеше патрулната на Дейви да приближава.

— Сега вече загазихме — пошегува се една от курсистките и се усмихна напрегнато.

— Не се притеснявай, имам връзки. Джейна, виж защо Лотъс обикаля така.

— Надушила е нещо.

— Може би се опитва да разбере какво е новото, което е усетила. Ти също трябва да разбереш. Поработи с нея. Помогни й да се съсредоточи. Наблюдавай опашката й, козината, дишането. Всяка реакция означава нещо, а нейната е различна от кучето на Майк например. Връщам се веднага.

Тя тръгна към Дейви. Сърцето й биеше все по-силно с всяка измината крачка.

— Извинявай, че ти прекъсвам часа. Не нося лоши новини. Колко време ти остава?

— Петнадесет, може би двадесет минути. Какво…

— Не нося лоши новини — повтори той. — Само че не искам да говоря с теб пред публика. Мога да почакам. Просто не прецених времето.

— Не, ние трябваше да сме приключили, но групата помоли за допълнително издирване на „трупове“ в пресечена местност. Само четирима са, аз разполагах с предостатъчно време, така че… — тя сви рамене.

— Ще те оставя да си довършиш работата. Може ли да погледам?

— Разбира се.

— Фий? — повика я Джейна и вдигна отчаяно ръце. — Тя просто отказва да разбере! Струва ми се напълно объркана и много отегчена. Правили сме го вкъщи. И то успешно.

Съсредоточи се, нареди си Фиона.

— Сега не сте си вкъщи. Запомни, че новото място, новата обстановка, предизвикват проблеми.

— Да, така е, помня какво ни каза преди, но ако преминем по-нататък, всяка издирвателна операция ще бъде на ново място.

— Точно така. Затова, колкото повече опит натрупа, толкова по-добре. Всеки път научава нещо ново. Умна е, любопитна е, но днес просто не й върви. Освен това усеща разочарованието и неодобрението ти. Първо се успокой.

За теб важи същото, помисли си Фиона и погледна към мястото, където беше застанал Дейви и наблюдаваше часа.

— Върни се на мястото, откъдето тя започна да се върти в кръг и да губи интерес. Освежете се, награди я и започнете отново. Ако днес не успява да се справи, тогава я отведи при източника, остави се да го открие и тогава я награди.

Двете бяха добър екип. Само че жената беше нетърпелива и очакваше бързи резултати. Въпреки това влагаше и време, и енергия и, имаше много силна връзка с кучето си.

В същото време Майк и австралийската му овчарка празнуваха находката си. Кучето доволно прие наградата и похвалите, преди Майк да си сложи пластмасови ръкавици и да измъкне цилиндъра, в който бяха поставени парчета от човешки кости.

Третият курсист беше вирнал нос и опашка, което й подсказа, че в най-скоро време ще открие своя източник.

Един ден, помисли си тя, някой от тях може да се отзове на повикване, да търси в гората, по хълмовете, в полето или по улиците на град и да открие човешки останки. Ако ги откриеше, щеше да помогне на семейството да намери покой, а на полицията — отговори.

Тела… Също както тялото на Анет Келуърт, затрупани с няколко сантиметра пръст, изоставени като счупена играчка, а отговорният за смъртта дебнеше някъде новата си жертва.

Щеше ли да има още една? Дали щеше да е по-наблизо? И дали нямаше да повикат нейния екип да търси тялото? Щеше ли да бъде в състояние да се включи? А екипът би ли взел някое от любимите й кучета, за да търси тяло, което можеше да се окаже нейното?

Да, можеше да се окаже нейното, ако човекът, когото не познаваше, успееше да постигне целта си.

— Откри го — извика Джейна и се наведе да прегърне Лотъс. — Справи се!

— Страхотно!

 

 

Новините не били лоши, напомни си тя, докато прибираше пръснатите по време на търсенето пособия. Извади по една кока-кола от хладилника и за двамата.

— Добре — започна тя, — казвай.

— Федералните имат следа. Мислят, че са попаднали на когото трябва.

— Следа ли? — усети как коленете й треперят. Подпря се с една ръка на високия стол край плота, за да не падне. — Каква следа?

— Търсят определен човек, който е имал контакт с Пери в затвора. Лектор на хонорар. Преподавател по литература в Колидж Плейс.

— Каза, че го търсят.

— Точно така. Напуснал е работа, събрал си е багажа и е заминал по някое време между Коледа и Нова година. Опразнил е банковата си сметка, зарязал е мебелите и е пропуснал да си плати наема. Разправят, че напълно пасвал на профила. Работата е там, че няма абсолютно никаква връзка с Пери почти цяла година. А това е дълго време.

— Той е търпелив. За Пери говоря. Невероятно търпелив е.

— В момента федералните притискат Пери. Опитват се да разберат какво знае. Освен това проверяват въпросния тип. От всичко научено досега става ясно, че е самотник. Няма никакви приятели, нито пък семейство. Майка му е била наркоманка, така че е бил даден на приемно семейство още преди тя да почине от свръхдоза. По време на смъртта й момчето е било на осем.

— Проблеми с майката — прошепна тя, докато надеждата и страхът се бореха за надмощие. — Също както при Пери.

— Да, това е общото между двамата — Дейви извади факс от джоба си и го разгъна. — Познаваш ли го?

Тя огледа внимателно снимката. Обикновено лице, грижливо поддържана брада, типична за преподавател, и разрошена коса.

— Не. Не го познавам. Наистина не го познавам. Това ли е той?

— Него търсят. Не го наричат заподозрян. Много внимават да не употребят прибързано думата. Но са убедени, че това е човекът и сега няма да мирясат, докато не го открият — той потри рамото й с една ръка. — Искам да знаеш, че са захапали яко.

— Как се казва?

— Франсис Екъл. Възрастта, височината, теглото и цветът на косата са написани във факса. Задръж снимката, Фий. Той може да е променил външния си вид. Може да се е обръснал, да си е боядисал косата. Запази я и ако мернеш човек, който дори малко да прилича на въпросния тип, не се колебай, обади се веднага.

— Не се тревожи, ще се обадя.

Лицето на доскоро непознатия убиец вече се бе запечатало в главата й.

— Нали каза, че бил преподавател.

— Да. Досието му е чисто. Имал е тежко детство, но не е създавал абсолютно никакви проблеми — поне няма нищо черно на бяло. Ще поговорят с приемните семейства, със служителите от домовете за изоставени деца. Вече са се задействали, започнали са да разпитват и колеги, и шефове, и съседи. Засега не е изскочило абсолютно нищо, но когато човек задълбае…

— Хората се дресират също като кучетата. Те могат да се научат както на лошо, така и на добро поведение. Всичко зависи от мотивацията и методите.

— Ще го пипнат, Фий — Дейви сложи ръце на раменете й и ги стисна лекичко, когато очите им се срещнаха. — Бъди сигурна, че ще го пипнат.

 

 

Дейви си тръгна и тя се втурна в работилницата на Саймън.

Той бе застанал пред струга, музиката гърмеше, а машината жужеше, докато той оглеждаше и оформяше парче светло дърво.

Купа, сети се тя, от онези страхотните, които на пипане бяха като коприна и изглеждаха тънки като хартия.

Остана да го наблюдава как нагласява и обръща купата, как изпипва произведението си.

Той изключи машината.

— Усетих те, че ми дишаш въздуха.

— Извинявай. Ти защо нямаш такава? Трябва ти една, два пъти по-голяма, за плота в кухнята, в която да слагаш сезонните плодове.

Той свали протекторите за уши и предпазните очила.

— Това ли дойде да ми кажеш? — Джос пусна кора от дърво в краката му и той сведе поглед. — Виж сега какво ще стане.

— Ще ги заведа да си поиграят преди следващия час. Ето, Саймън — тя му подаде факса и забеляза как застава нащрек.

— Пипнали ли са го?

Фиона поклати глава.

— Търсят го. Дейви каза, че мислят… Трябва да седна.

— Върви навън, на въздух.

— Не си усещам краката — засмя се нервно тя и се заклатушка навън към верандата пред работилницата.

Няколко секунди по-късно, той й донесе бутилка вода.

— Дай ми да го видя — тикна бутилката в ръцете й и дръпна факса. — Кой е този скапаняк?

— Никой. Средностатистически безличен тип, но не съвсем. Донесете въже! — четирите кучета престанаха да се блъскат и да просят внимание и хукнаха за въжето. — Няколко минути спокойствие. Дейви дойде, за да ми каже, че ФБР са им казали. Името му е Франсис Екъл.

Той продължи да оглежда снимката, докато я слушаше. Кучетата се върнаха. Хитрият Нюман се оказа победител.

Саймън стисна въжето.

— Вървете да си играете — нареди им Саймън и взе въжето.

— Не проверяват ли хората, преди да ги назначат на работа в затвора?

— Би трябвало — добави тя след малко. — Въпросът е, че в миналото му няма абсолютно нищо съмнително. Досега поне не са открили нещо. Само че той е имал контакт с Пери и е променил поведението си. Драстично. Сигурна съм, че има неща, които не са казали на шерифа, а също и че Дейви знаеше повече, отколкото ми каза. Знам, че е така, защото Тони ми беше обяснил как действат.

— Значи преподава в малък колеж — отбеляза Саймън. — По цял ден оглежда дългокраки колежанки, които изобщо не му обръщат внимание. Въпреки това за един обикновен човечец да се превърне в имитатор на Пери, скокът е огромен.

— Не е чак толкова голям, ако е имал такава склонност, но не е знаел как да я впрегне и насочи. А може и да не му е стигала смелост.

Това бе начинът, по който тя тренираше кучетата си. Откриваше потенциала им, хващаше се за потиснатите желания, насочваше ги, развиваше ги систематично и променяше поведението им.

— Преди спомена колко важна била мотивацията — изтъкна тя. — Прав беше. Много е възможно Пери да е открил подходящата мотивация, подходящата игра, подходящото удовлетворение, ако щеш.

— Обучил е заместник.

— Екъл е изнасял лекции там четири пъти — добави тя. — Пери се е записал за всичките. Той е хамелеон. За Пери говоря. Умее да се приспособява. Приспособил се е към условията в затвора, научил се е свежда глава, когато се налага. Проявил се е като примерен затворник и отново се превръща в незабележим човечец.

— И вече не му обръщат внимание — Саймън сви рамене. — Може и така да е.

— Той е невероятно наблюдателен. Нали така е избирал жертвите си, така е успявал да остане незабелязан толкова дълго. Сигурно е дебнал десетки жени, а след време се е отказвал от тях, преди да попадне на по-подходящи, на онези, които бе похитил. Наблюдавал ги е, преценявал е поведението им, личностните им качества.

— Зарязвал ги е, ако се окажели неподходящи за целта му.

— Не само това, ами и внимателно е пресмятал риска. Една може да е твърде пасивна, друга да не е никакво предизвикателство, трета да е прекалено буйна и да му е трудно да я отвлече — тя прокара ръка между гърдите си. Не можеше да се успокои. — Той знае какво да търси у хората. Затова е убил толкова много жени, пътувал е и е хващал нови. Схващам логиката му. И аз мога да преценя дали някое куче притежава нужните качества и дали куче и водач ще постигнат хармония. Веднага ми става ясно дали животното е подходящо за следотърсач или става единствено за домашен любимец. Потенциалът проличава, когато знаеш къде и какво да търсиш. След като го откриеш, започваш да го моделираш. Пери знае къде и какво да търси.

Може би тя имаше нужда да вярва, че е така, помисли си Саймън, но пък звучеше убедително.

— Значи според теб Пери е забелязал потенциал у новия.

— Възможно е. А може Екъл да е потърсил Пери. Рядко някой би устоял на подобно ласкателство. Убийствата са шедьовърът на Пери. Ако е било така, ако тези двамата са установили връзка, значи Пери е знаел откъде да започне да го моделира. Саймън, мисля си, че ако е така, отплатата за обучението съм аз.

Тя погледна снимката.

— Ще ме убие, за да се отплати на Пери, задето го е забелязал, задето е усетил потенциала му и го е избрал.

Кучето на Пери, реши Саймън, което иска да достави удоволствие на господаря си.

— Пери никога няма да си получи наградата.

— Трябваше първо да дойде при мен. Ето че и двамата допуснаха грешка. Когато номер две започна, аз бях спокойна. Чувствах се в безопасност и щях да бъда съвсем лесна мишена. Вместо това той реши да ме остави да живея в страх. Тъпо.

Саймън забеляза как тя се променя, видя как нервността преминава в гняв и желязна самоувереност.

— И преди съм живяла с този страх, но сега съм по-голяма, по-умна и по-силна, отколкото тогава. При положение че не съм толкова уязвима, каквото и да се случи, това е предимство. Освен това имам теб. Имам и тях.

Тя погледна към кучетата, които водеха битка, като дърпаха разръфаното въже.

— Така е. По-голяма си, по-умна и по-силна. Браво. Само че ако той се опита да те пипне с пръст, аз съм този, който ще го размаже — тя се обърна и го погледна. — Никога не говоря просто за да се намирам на приказки.

— Знам. Така съм по-спокойна, въпреки че понякога поведението ти ме отчайва. Много по-добре се чувствам, когато те чуя да го казваш, и знам, че говориш напълно сериозно. Също така се надявам да не се наложи да изпълниш заканата си. Сега вече знаят как изглежда, знаят и името му. Ще си повтарям, че в най-скоро време ще го пипнат.

Тя въздъхна и за момент отпусна глава на рамото му.

— Трябва да се подготвя за следващата група. Би ли задържал Джос при теб през следващия час — час и нещо?

— И защо?

— Не е нито толкова зрял, нито толкова спокоен като моите момчета, а ще имам урок с агресивен ротвайлер.

— Агресивен ротвайлер, значи? Къде ти е бронята?

— Имахме вече няколко урока и животното напредна доста. В подобни случаи обикновено аз ходя в дома на кучето, но при сегашните обстоятелства помолих клиента да доведе Хълк.

— Хълк^[1] ли каза? Точното име. Носиш ли си пистолета?

— Престани. Това ми е работата — напомни му тя.

— Ако те ухапе, много ще се ядосам. Чакай малко.

Той стана и влезе вътре. Фиона прецени, че ако продължат разговора в посоката, в която бяха поели, той със сигурност щеше да се ядоса. Рядко се случваше някое животно да я захапе, но все пак се беше случвало.

Той донесе една кутия.

— Летвичките, които поиска.

— Супер. Благодаря.

 

 

Завърши часа без драскотина и реши през следващия един час да поработи в кухнята. Тъй като разполагаше с време, можеше да се възползва и от така наречения домашен фитнес на Саймън, след като приключеше с онова, което бе намислила.

Кучетата не бяха единствените, които се нуждаеха от обучение. Доволна от първата замислена задача, тя изпразни един от кухненските шкафове, изтърка го и като следваше предварително направеното разпределение, пъхна в първото чекмедже разграничителните летвички. Пасваха чудесно.

Почти бе готова с третото чекмедже, когато телефонът звънна. Тъй като бе ангажирана с подреждането на шпатулите, лъжиците, вилиците и ножовете за сервиране на определените им места, тя посегна към слушалката, без да мисли.

— Ало?

— О, извинете, изглежда съм набрал грешно… Търся Саймън.

— Тук е, но в момента е в работилницата. Да го повикам ли?

— Не, няма нужда. Сигурно музиката гърми и машината бръмчи. Затова не отговаря на мобилния. С кого разговарям?

— С Фиона. А вие коя сте?

— Джули, Джули Дойл. Аз съм майката на Саймън.

— Здравейте, госпожо Дойл — Фиона се намръщи и затвори чекмеджето. — Знам, че Саймън ще иска да говори с вас. Ще ми отнеме не повече от минутка да…

— Предпочитам да поговоря с теб, ако ти си същата Фиона, за която Саймън ми разказа.

— Той… Наистина ли?

— Той може й да не говори много, но аз с годините съм се научила как да изтръгвам истината от него. Треньорка на кучета, а?

— Да.

— Как се справя кутрето?

— Джос е страхотен. А Саймън е влюбен в животното. Двамата са чудесен екип.

— Занимаваш се и със спасителни операции. Саймън спомена пред брат си, че си искала да обучиш кучето за спасител.

— Споменал е пред брат си ли?

— А, непрекъснато си пишем имейли цялото семейство. Но поне по веднъж в седмицата ми се иска да го чувам по телефона. Така по-лесно мога да науча нещо, освен това се опитвам да го убедя да си дойде за малко вкъщи.

— Трябва — Фиона усети как я бодва чувство на вина. — На всяка цена.

— Да, сигурно ще си дойде, когато всичко се нормализира. Знам, че имаш трудности. Как се справяш?

— Госпожо Дойл…

— Казвай ми Джули. Права си, как да обсъждаш подобно нещо с напълно непозната. Просто ми кажи дали си се пренесла при Саймън.

— Да. Той е… той е изключителен. Много е великодушен, подкрепя ме, проявява разбиране, търпелив е.

— Май ще се окаже, че съм сбъркала номера.

Фиона се разсмя и се облегна на плота.

— Говори често за теб. Явно много те обича.

С нея се разговаряше лесно. Вече успокоена, Фиона отвори отново чекмеджето и започна да подрежда, докато двете с Джули Дойл се опознаваха.

Вратата се отвори и тя се озърна през рамо.

— А, ето го и Саймън, така че ще ти го дам. Много ми беше приятно.

— Значи в най-скоро време ще си поприказваме отново.

— Майка ти — изрече само с устни Фиона и му подаде слушалката.

— Здрасти.

Той погледна отвореното чекмедже и поклати глава.

— Вече си поговорих с прекрасната Фиона. На теб почти няма какво да ти кажа.

— Защо не ми звънна на мобилния? На някои от нас им се налага да работят, за да има какво да ядат.

— Звънях ти на мобилния.

— Е, да, работех — той отвори хладилника и извади кутийка кока-кола. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Саймън, ти живееш с жена!

— Нали не се каниш да пратиш свещеник?

Тя се разсмя гръмогласно.

— Напротив, много се радвам, че си предприел тази крачка.

— Заради онази работа е.

— Тя мисли, че си чудесен, великодушен, че я подкрепяш и си много търпелив — Джули замълча за секунда. — Да, и аз останах без думи. Да ти кажа ли какво става според мен, Саймън, доколкото мога да преценя с майчинското си шесто чувство?

— Какво?

— Някои от острите ти ръбове започват да се заглеждат.

— Разправия ли си просиш, Джули Лин?

— Щом си я прося, ще я получа. Много ни бива в кавгите, нали?

Развеселеният Саймън отпи глътка кока-кола.

— Така си е.

— Харесва ми тонът ти, когато говориш за нея. Повече няма какво да кажа. Поне засега.

— Добре.

— Следващия път, когато се видим, ще ти кажа каквото имам да ти казвам. Саймън, ще направиш ли нещо за мен?

— Казвай.

— Бъди внимателен. Ти си моето второ синче. Грижи се за твоята Фиона, но бъди много внимателен.

— Става. Не се тревожи, мамо, моля те.

— Да молиш една майка за подобно нещо е напълно безсмислено. Трябва да вървя. Имам си по-важни неща за вършене, отколкото да си говоря с теб.

— Аз също.

— Открай време беше трудно дете. Обичам те.

— И аз те обичам. Поздрави татко. Чао — той затвори и отпи нова глътка кока-кола. — Значи подреждаш чекмеджетата в кухнята ми.

— Да. Ако решиш, можеш да ги обърнеш наопаки, когато ти се прииска. Но като върша нещо такова, не мисля за други неща. Освен това си ми направил чудесни летвички.

— Аха.

— Много ми беше приятно да си говоря с майка ти. Беше ми приятно и да слушам гласа ти, докато ти говореше с нея. Ставаш различен.

Той се намръщи и остави кока-колата.

— Какво е това?

— Кое?

— Нищо. Няма значение. Обърни се.

— Защо.

— Искам да видя дали ротвайлерът не те е захапал за задника.

— Не ме е хапал нито по задника, нито другаде.

— По-късно ще проверя — той отвори едно от чекмеджетата. — Господи, Фиона, подредила си ги като хирургически инструменти.

— Много се срамувам.

— Държа да подчертая, че нито един от нас двамата не готви, така че би ли ми обяснила какъв е смисълът чекмеджетата в кухнята да са с прегради и да са така прецизно подредени?

— За да можеш да откриваш разни неща, когато ти потрябват. Но какъв е смисълът да държиш всички тези джунджурии, след като не готвиш?

— Изобщо нямаше да имам подобни боклуци, ако мама не… Както и да е, няма значение.

— Мога да нахвърлям отново всичко в безпорядък, ако така ще се почувстваш по-добре.

— Мисля по въпроса.

Тя се усмихна.

— Ще оправя и шкафовете. Приеми го като мое хоби.

— Това не означава, че ще прибирам нещата на местата, на които си ги сложила.

— Ето, виждаш ли колко добре се разбираме?

— Лисица си ти! И не си въобразявай, че не съм го разбрал. Израснал съм покрай друга една лисица.

— Забелязах.

— Тъкмо това е проблемът. Хем не си като нея, хем си същата.

— Ти май всъщност не злословиш, защото съм ти подредила чекмеджетата в кухнята, а защото се питаш дали това не е прелюдия към опитите ми да организирам живота ти.

— Както кажеш.

— И в духа на разговора държа да те предупредя, че ще се опитам, поне в някои отношения, да направя точно това. Мисля си, че знам кога е подходящият момент да се оттегля, да се предам или да се приспособя, но това не означава, че няма да те дразня със слабостта си всичко да е подредено. Същевременно — вдигна тя пръст, за да не му даде възможност да я прекъсне — съм убедена, че някаква част от творческата ти енергия идва от хаоса около теб. Не го разбирам, но го приемам. Това не означава, че безпорядъкът, който оставяш около себе си, не ме дразни до полуда.

Той усети, че го е поставила на мястото му.

— Направи доста смислено изложение.

— Освен това трябва да ти кажа още нещо. Раздразнението, което изпитвам понякога, ме разсейва. След това просто избледнява и го забравям. Независимо от обстоятелствата лошото ми настроение в подобни случаи не трае дълго. Сега обаче е различно. Имам много по-важни неща, за които да се притеснявам, от това дали си сложил тирбушона на мястото му, или си изритал мръсните си чорапи под леглото.

— Безспорно.

— Знам. Просто искам да изясним всичко. Може ли да ти ползвам нещата?

— Не е нужно да питаш — той тикна ръце в джобовете си и изсумтя. — Не ми задавай повече подобни въпроси.

— Все още не съм разбрала къде си поставил границите, Саймън, затова питам… — тя затвори чекмеджето, което той беше оставил отворено. — Ако не питам, ще ги прекрача — пристъпи към него и притисна лицето му между дланите си. — Нямам нищо против да попитам и ще приема спокойно отговор „не“.

Фиона излезе. Той остана загледан след нея, все още с ръце в джобовете, смръщил вежди.