Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (21)

21.

Събуди се обгърната от пълен мрак, неспособна нито да помръдне, нито да проговори. Главата й пулсираше като отворена рана и й се гадеше. Напълно дезориентирана, ужасена, тя се опита да се пребори с онова, което я притискаше, но ръцете й бяха вързани зад гърба, а краката — напълно парализирани.

Загърчи се, изви се и се опита да си поеме дъх.

Очите й, широко отворени, като на диво животно, се завъртяха. Тя чу жужене, натрапчиво, нестихващо, и си помисли — последва нов прилив на паника — че е попаднала в пещерата на диво животно.

Не, не беше това. Двигател. Автомобил. Намираше се в автомобил. Беше затворена в багажника на автомобил. Мъжът. Мъжът на пътеката за джогинг.

Сега вече си спомни ясно всичко — и грейналото утринно слънце, и нежното синьо небе, опнато като платно над наситените цветове на есенния пейзаж. Сякаш вкуси мириса на есента.

Мускулите й се затоплиха. Почувства се отпусната, гъвкава. Усети прилив на сили. Обичаше това чувство — опияняващото усещане, че е сама в свят на цветове и аромати. Беше сама и разполагаше със свободата да тича.

Тогава видя мъжа, който се приближаваше бодро към нея. Нищо особено. Разминаха се, той продължи и светът отново бе неин.

Но… той се препъна и падна, а тя спря ли, за да му помогне? Не помнеше, нямаше представа какво точно се случи. Спомените й бяха мътни.

Видя обаче лицето му. Усмивка, очи — нещо проблесна в тези очи — секунда преди да нахлуе болката.

Болка. Сякаш я беше поразила светкавица.

Замая я в мига, в който усети под себе си вибрация. Пътуваха по неравен път, подсказа й глас от далечно кътче на съзнанието й.

Спомни си предупреждението и на чичо си, и на Грег. „Не излизай да тичаш сама. Паникбутона да ти е винаги под ръка. Бъди нащрек.“

Беше пренебрегнала предупрежденията с лека ръка. Какво толкова можеше да й се случи? Едва ли ще й се случи точно на нея.

А, ето че се случваше. Беше отвлечена.

Ами всички онези момичета, за които чете във вестниците. Беше й мъчно за убитите, докато не ги забрави и не продължи живота си.

И тя ли щеше да стане една от тях, и тя ли щеше да се превърне в едно от мъртвите момичета от криминалните хроники, и тя ли щеше да влезе във вестникарските статии?

Но защо? Защо?

Плачеше, бореше се и пищеше. Само че изолирбандът на устата й пречеше, въжетата се врязваха в кожата й и тя усети острия мирис на собствената си кръв и пот.

Накрая долови и мириса на смърт.

 

 

Събуди се в пълен мрак. Писъкът клокочеше в гърлото й и тя успя да го задържи, когато усети тежестта на ръката на Саймън, прехвърлена върху нея, когато чу равномерно дишане — неговото и на кучето.

Паниката лазеше по кожата й като паяк, свиваше гнездо в гърдите й.

Затова писъкът остана в главата й, пронизително силен.

Махай се! Вън! Вън!

Тя се измести към отвора на палатката и пропълзя навън, където хладният влажен въздух я перна по лицето.

— Чакай! Спри — извика тя, когато Саймън стисна раменете й. — Остави ме. Просто искам глътка въздух — знаеше, че не е на себе си, но не можеше да направи нищо. Тежък камък притискаше гърдите й и тя усети как главата й се люшва, подета от силна вълна. — Не мога да дишам.

— Можеш! — той затегна прегръдката си, изправи я на колене и я разтърси силно. — Дишай! Погледни ме, Фиона. Веднага. Дишай! Хайде!

Тя си пое въздух на къси, неуверени глътки.

— Сега го изпусни. Прави каквото ти казвам. Дишай, издишай. По-бавно. За бога, по-бавно!

Фиона го погледна с почуда. Той за какъв, по дяволите, се имаше? Заблъска гърдите му, но се озова пред непоклатима стена. Саймън я разтърси отново.

И тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух.

— Продължавай. Седни, Богарт. Вдишай, издишай. Погледни ме. Вдишай и издишай. Така, вече е по-добре. Продължавай.

Пусна я. Тя се стараеше да вдишва и издишва, отпусна се назад, а Богарт побутна ръката й с нос.

— Всичко е наред. Вече съм добре.

— Пий. Бавно — Саймън сви ръцете й около бутилката с вода. — Бавно казах.

— Знам. Вече ми мина. Добре съм — тя въздъхна дълбоко, след това отпи предпазливо. — Благодаря. Извинявай. Олеле! — отпи отново. — Очевидно не съм била чак толкова уморена, след като получих пристъп на паника. Просто спомените се върнаха. Стана така, че… Господи, много отдавна не ми се беше случвало, но предполагам, че беше предизвикано от обстоятелствата.

Вече дишаше по-спокойно. Прегърна Богарт през врата.

— Държа се ужасно — обърна се тя към Саймън. — Само че точно това ми трябваше, за да ми попречи да припадна. Можеш да започнеш да даваш уроци.

— Уплаши ме до смърт. По дяволите!

Преди тя да каже и дума, той вдигна ръка, за да я спре, след това се изправи и закрачи по подгизналата почва.

— Мама му стара! Хич ме няма в тези неща.

— Не съм съгласна.

Той се обърна към нея.

— Предпочитам да се правиш на инат.

— И аз го предпочитам. Пристъпите на паника и въздействието на спомените, които ме докарват почти до безсъзнание, ме карат да се срамувам.

— Това не е шега работа.

— Не, това е реалността. Моята реалност — тя прокара ръка по лепкавото си от пот лице. — Добре че се случват все по-рядко.

— Недей — спря я той, когато тя понечи да се изправи. — Бяла си като призрак. Ако се опиташ да се изправиш сама, ще паднеш.

Той пристъпи към нея и й помогна да стане.

— Не ти отива да си бледа, крехка и уязвима — прошепна той. — Ти си умна, смела и силна — пристъпи към нея. — А това е достатъчно, за да ми се иска да го убия.

— Сигурно не е редно, но, Господи, много ти благодаря. Пери обаче е тикнат в затвора и все едно е мъртъв.

— Въпрос на гледна точка. Ако го пребия, ще се почувствам по-добре.

Сърцето му, забеляза тя, биеше по-силно и бързо от нейното. Но това я дари с утеха.

— След като чак толкова жадуваш за насилие, да знаеш, че му счупих носа, когато го изритах в лицето, след като отвори багажника.

— Чакай малко. Но това е страхотно! Не съм напълно доволен, ала не е никак зле.

Тя отстъпи крачка.

— Вече всичко е наред, нали?

Той я погали по бузата.

— А ти добре ли си?

— Да, но се радвам, че е на зазоряване, защото няма земна сила, която да ме накара отново да вляза в палатката. Би ли ми изнесъл раницата? Вътре имам кубчета бульон. Ще кипнем вода.

— Бульон в ранни зори?

— Закуска за шампиони, особено когато добавиш и протеиново блокче — беше много по-добре, помисли си тя, ако успееше да се съсредоточи в онова, което предстоеше, вместо да се връща към миналото. — Щом похапнем и почистим, ще се обадя в базата, за да разбера кой къде е и да ми кажат прогнозата за времето.

— Добре. Фиона? Ако случайно някога сме на същия хал, да знаеш, че ще ти взема по-голяма палатка.

— Ще се наложи.

Бульонът беше безвкусен, но поне беше топъл. А след като опита протеиновите блокчета — истинска гадост — Саймън се зарече, че ако дойде отново, ще си вземе „Сникърс“.

Тя събра лагера по същия начин, по който вършеше всичко останало. Действаше бързо и ефективно. Прибра всичко по местата, откъдето ги беше извадила.

— Така, прогнозата за времето е добра — обяви тя. — Ще бъде слънчево, двайсетина градуса, но чак следобед ще стане толкова, лек южен вятър. Продължаваме към северната част на гъсталака. Теренът не е тежък, но ще има малко хълмове, склонове и няколко скалисти участъка. На места шубраците ще станат почти непроходими, особено встрани от отъпканите пътеки. Предполагам, че след такъв дълъг преход, ще избягват трудните места и на югоизток, където е значително по-стръмно.

— Просто не мога да разбера защо са се забили чак тук.

— Предполагам, че след като той е такъв маниак и иска на всяка цена да печели, е настоял да се поизсилят. Дори да се е стреснал, поне отначало не си е признал. Такъв човек не би избрал по-лесен маршрут, не би тръгнал веднага надолу. Като нищо може отново да е поел по стръмното.

— Защото иска да се докаже.

— Сигурно. Попитах жената, с която пътуваха, дали е от хората, които биха спрели, за да помолят някой да ги упъти, и тя се изсмя. Смехът й беше нервен. Дори да видел, че върви към ада, пак нямало да попита накъде е правилната посока. Така че, когато са разбрали, че положението е зле, вече е било прекалено късно.

— А тук има къде да се изгубиш — той как щеше да постъпи, запита се Саймън, надолу ли щеше да тръгне, или нагоре, щеше ли да се развика за помощ, или да продължи напред?

Не беше сигурен и се надяваше никога да не разбира.

— Ако не познаваш обстановката, всеки бор изглежда съвсем същия като останалите. Както и да е, разширяваме периметъра на търсене — тя вдигна поглед. — Да ти покажа ли на картата?

— Да не би да си решила да ме зарежеш в тоя пущинак?

— Само ако ме нервираш.

— Ще рискувам.

— Тогава да тръгваме — тя метна раницата на гръб, подаде на Богарт миризмата, за да има ориентация да продължи.

Неуверени слънчеви лъчи блестяха по валмата мъгла и се стрелкаха към листата, които се опитваха да се отърсят от нощната буря. Саймън не беше наясно какво се опитва да подуши Богарт, защото всичко наоколо му се струваше чисто, влажно и потънало в зеленина.

Теренът стана по-неравен, въпреки това ситни цветчета изпъстряха пътя им, изникнали от пукнатини в скалите, вдигнали главици, за да се порадват на слънцето или избуяли покрай потоци, които да утолят жаждата им.

Той прескочи повалено дърво с огромна хралупа, издълбана от времето и животински нокти и зъби.

— Виждаш ли нещо?

— Пейка — измърмори той. — Оформяш седалка, просто така. Има си задна облегалка, също и странични. Става от едно-единствено дърво. За основа може да се оформи крак като гъба.

Надигна се отново и забеляза, че Фиона и Богарт го чакат.

— Извинявам се.

— Богарт и без това имаше нужда от вода — подаде бутилката на Саймън. — На мен много ми трябва пейка.

— Тази не става за теб. Прекалено масивна и тежка е. Няма да…

— Няма да ми отива. Разбрах — тя поклати глава и се обади в базата.

Въпреки че имаше слънце, Фиона продължи да използва фенерчето и да оглежда храстите и пътеката, докато кучето подтичваше напред.

— Отново попадна на следата. Почивката му се е отразила добре.

— Светът на открито е истински букет от миризми за кучето. Как да не се разсейва? Я, заек! Или пък нещо друго. Джос ще хукне да гони дори паднало листо.

— Всичко зависи от обучението, практиката и повторенията. Не това е играта обаче. Играта е да открие източника на миризмата, която съм му дала.

— Играта е да се отклони от следата — изтъкна Саймън.

— Има такова нещо понякога — тя последва кучето и заизкачва стръмния склон, като заобикаляше драките. — Тук са допуснали грешка. Богарт няма да се отклони, за разлика от хората. Вече не са на пътеката, защото са видели или сърна, или мармот и са искали да се снимат. Напълно възможно е да са се опитали да минат напряко. Има си причини пътеките да са обозначени, въпреки това хората се отклоняват.

— Кучето е поело по правилната следа, но ти също излезе права. Маниакът Кевин е тръгнал нагоре вместо надолу.

Богарт спря, за да изчака хората да го настигнат.

— Може да са искали да намерят забележителна гледка, затова са тръгнали нагоре. Само че… чакай. Богарт! Спри!

Тя насочи фенерчето към къпиновия храст наблизо.

— Тук си е закачил якето — прошепна тя и посочи малък кафяв триъгълник. — Добро куче. Браво, Богарт. Отбележи находката — помоли тя Саймън. — Ще съобщя в базата.

По-рано му беше показала как да маркира находките, когато попаднат или на стъпки, или на други доказателства, че издирваните са били на съответното място. След като завърза флагчето, Саймън даде на Богарт вода, пи и той. Фиона не спираше да вика Кевин и Ела.

— Все още нищо. Само че гъстата растителност пречи на звука да се разнесе. Затопля се, вятърът е все още слаб, което е добре за нас. Той иска да тръгва. Надушил е следата. Да намерим Кевин и Ела. Хайде, търси!

— Коя е най-дългата ти спасителна операция?

— Четири дни. Беше страшно. Деветнайсетгодишно момче, разсърдило се на семейството си, тръгнало от лагера им, след като вечерта си легнали. Изгубил се, започнал да се върти в кръг и паднал лошо. Беше в разгара на лятото — жега, насекоми, влага. Намериха го Мег и Зина. Бил в безсъзнание, обезводнен, със сътресение на мозъка. Имаше късмет, че оцеля.

Богарт бе започнал да върви на зигзаг, движеше се на изток, след това пое на запад, накрая се обърна на север.

— Той се обърка.

— Не — поправи го Фиона, докато наблюдаваше езика на тялото на Богарт. — Те са били объркани.

Десет минути по-късно Саймън забеляза мобилен телефон — или по-точно остатъците от мобилен — заклещен в пукнатината на скала.

— Виж!

Той ускори крачка и настигна Богарт.

— Орлов поглед — рече Фиона. — Счупен е — тя приклекна, за да го извади. — Счупен е. Погледни. Опаковка от бинт на земята, а това прилича на кръв — дъждът не е отмил всичко.

— Един от двамата е паднал. Ударил се е в скалата и е изпуснал телефона.

— Може и така да е. Използвани са само два бинта, което е добре — тя кимна, докато той вадеше флаг, без дори да я пита. Тя отново сви ръце около устата си и се провикна. — По дяволите и пак по дяволите! Колко далече ли са стигнали? Ще се обадя.

— И яж нещо — той бръкна в раницата. — Я, че ти си имала „Милки Уей“!

— Имам, да. Десертните блокчета те зареждат с бърза енергия.

— А аз трябваше да ям онези противните. Седни за пет минути. Яж нещо. Пийни вода.

— Близо сме. Сигурна съм. Той усеща.

— Само за пет минути.

Тя кимна, седна на скалите и изяде едно десертно блокче, докато разговаряше с Мей.

— Реорганизираме издирването. Имаме две находки досега, а Лори попадна на нещо, което показва посоката, в която са поели. Въздушните спасители ще се насочат натам. Попаднала е на червен телефон, със сигурност на жената. Мей ще провери, но не мога да си представя Кевин да си купи червен телефон.

— Тогава по всяка вероятност кръвта е нейна.

— Сигурно. Той е луд по нея, поне така разправят приятелите им. Направо й обожавал. Ако тя е ранена, значи той е изпаднал в паника. Побъркал се е от тревога. А когато човек се паникьоса, допуска грешка след грешка.

— Защо не се е обадил оттук?

Фиона извади своя мобилен телефон.

— Не става. Тук няма покритие. Нали затова наричат тези места пущинак. Сигурно се е опитал да намери сигнал, накрая се е изгубил или просто се е отклонил от пътеката.

Поеха отново. Богарт се бе „заплеснал“, реши Саймън, докато го наблюдаваше как ситни напред и само от време навреме поглежда неспокойно назад, сякаш се опитваше да каже: „Няма ли да побързате?“.

— Изгубили са се — тихо рече Фиона. — Уплашени са, защото са наясно, че това не е никаква игра. Единият от тях е ранен, нищо че раната може да е съвсем лека. Уморени са. Нови ботуши.

— Нови ботуши ли?

— Ела. Тя е тръгнала с нови ботуши. Със сигурност са й излезли мехури. Би трябвало да поемат по по-лек път, надолу или някъде на равно, и сигурно са спирали често, защото я боли. Снощи се разрази буря. И двамата са мокри, студено им е и са гладни. Чу ли?

— Кое?

Тя вдигна пръст и се заслуша.

— Реката. Чува се бученето на река.

— След като каза, вече я чувам.

— Когато е уплашен, изгубен, човек често се опитва да се качи нависоко, за да види по-добре с надеждата някой да го види и него. Само че това невинаги е възможно, особено ако си ранен. Другият инстинкт е да тръгнеш към водата. Това е важна природна забележителност, ще те отведе нанякъде, ще ти донесе облекчение.

— Ами какво стана с небезизвестната инструкция да останеш на място и все някой ще те открие?

— Никой не се вслушва в този съвет.

— Очевидно. Той откри нещо — Саймън посочи Богарт. — Я виж там горе. На този клон има чорап.

— Браво, наистина имаш орлово око. Браво на Богарт. Търси! Хайде, тръгвай, да намерим Ела и Кевин!

Откриха и втори чорап стотина метра настрани и Фиона кимна.

— Значи са тръгнали към реката, а той отново е започнал да мисли. Тук е можел да използва телефона. Виж! — показа на Саймън, че нейният има покритие. — Нещо е станало. Той обаче се опитва да върви по по-лек терен и се е насочил към реката.

— Още кръв, нови бинтове — посочи Саймън.

— Сухи. Станало е след бурята. Тези са от сутринта.

Тя заговори по-високо, за да окуражи кучето и да извика на изгубените. Този път Саймън чу, че отнякъде далече долетя глас, който се провикваше в отговор.

Богарт из лая щастливо и хукна напред.

Саймън усети как вълнението приижда като вълна, когато пое след Фиона и кучето.

След малко видя мъж, кален, неугледен, който куцукаше нагоре по полегат склон.

— Слава богу! Слава богу! Съпругата ми… е ранена. Изгубихме се. Тя е ранена.

— Всичко е наред — докато вървеше с бърза крачка към мъжа, Фиона извади бутилката вода. — Ние сме от „Издирване и спасителни операции с кучета“. Вече не сте изгубени. Пийнете вода. Всичко е наред.

— Жена ми, Ела…

— Всичко е наред. Богарт. Добро куче. Браво на кучето! Намери Ела. Намери я. Той ще отиде при нея. Ранен ли си, Кевин?

— Не. Не знам — ръката му трепереше. — Не съм. Тя падна. Поряза си крака, коляното я боли. Има ужасни мехури и май е с температура. Моля ви.

— Ще се погрижим за нея.

— Аз оставам с него — Саймън прегърна Кевин, така че изтощеният мъж да се облегне на него. — Ти върви.

— За всичко съм виновен аз — започна Кевин, когато Фиона затича след кучето. — Просто…

— Сега не се тревожи. Тя далече ли е?

— Малко по-надолу, до реката. Опитах се да излезем някъде на открито след снощи. Имаше буря.

— Знам.

— Опитахме се да се предпазим. Господи. Къде сме? Къде, по дяволите, се намираме?

Саймън не беше сигурен, но видя как Фиона и Богарт се навеждат над някаква жена.

— Открихме ви, Кевин, Това е най-важното.

Той раздаде на всички десертни блокчета, кипна вода, за да направи бульон. Фиона преглеждаше раната и слагаше нова превръзка на подутото коляно на Ела, после се погрижи за огромните мехури и по нейните крака, и по краката на Кевин.

— Аз съм пълен идиот — измърмори Кевин.

— Самата истина — усмихна се увитата в одеяло Ела. — Все забравя да си зареди телефона. А пък аз така се заплеснах да снимам, че сме се отклонили от пътеката. Тогава той реши да продължим нататък, а пък не гледах къде стъпвам и паднах. И двамата сме големи идиоти. Ще изгоря тези ботуши при първа възможност.

— Заповядай — Саймън й подаде чаша бульон. — Не е вкусен като „Милки Уей“, но сигурно ще ти помогне.

— О, много е вкусен! — заяви Ела след първата глътка. — Снощи, когато се разрази бурята, мислех, че ще умрем. Честна дума. Когато на сутринта се оказа, че сме все още живи, знаех, че ще се спасим. Сигурна бях, че някой ще ни намери — обърна се и протегна ръка към Богарт, а в очите й заблестяха сълзи на благодарност. — Това е най-прекрасното куче на света!

Богарт размаха опашка и отпусна глава на бедрото на Ела.

— Ще пратят офроуд — Фиона върна радиото на колана си. — Ще ви измъкнем оттук. Приятелите ви помолиха да ви предадем, че вие печелите баса и ще добавят огромна бутилка шампанско към аперитива и вечерята.

Кевин отпусна глава на рамото на съпругата си. Богарт близна ръката му, за да го успокои.

 

 

— Тя дори не му е сърдита — отбеляза Саймън, докато подскачаха по черния път.

— Облекчението след оцеляването е по-силно от гнева. Двамата са споделили наситено със страх преживяване и сигурно, докато са се лутали, са се карали предостатъчно. Това обаче е минало. Двамата са живи, обзети са от еуфория. Ами ти?

— Аз ли? Аз прекарах невероятно. Не съм очаквал подобно нещо — добави след малко той.

— Така ли?

— Мислех си, че просто излизаш в гората, ходиш си напред-назад, вървиш след кучето, пиеш някакво подобие на кафе, сварено сред пущинака, и се тъпчеш с ядки.

— Не си много далече от истината.

— Да, но имаш цел, също като кучето. Трябва да откриеш изгубените, при това колкото е възможно по-скоро. Да, истина е, че вървиш след кучето, но ти го насочваш, играеш си на детектив, на психолог и на следотърсач.

— Хм.

— А през всичкото време не забравяш, че си ръководител на екип — не само по отношение на кучето, ами и на останалите — твоите хора, ченгетата, всички, които са плъзнали да търсят из гората изчезналите. Когато ги откриеш, влизаш в ролята на парамедик, на изповедник, на най-добра приятелка, майка и водач.

— Ние сме с много лица. Искаш ли да пробваш?

Той поклати глава.

— Вече получи кучето ми. Да се занимава той. На мен ми стига. Слава богу! — въздъхна Саймън, когато хижата се показа между дърветата. — Искам горещ душ, топло ядене и няколко литра кафе. Това част от услугата ли е?

— Тук ще бъде.

Отначало се възцари хаос. Облекчение, сълзи, прегръдки, дори след като парамедиците поеха нещата в свои ръце. Някой го шляпна по гърба и тикна чаша горещо кафе в ръцете му. Никога досега не беше вкусвал по-хубаво кафе.

— Браво! — Чък му подаде поничка, не по-малко вкусна от кафето. — Страхотна работа. Има стая, ако искаш горещ душ.

— Точно колкото и следващата глътка въздух.

— Ама и вие каква нощ сте изкарали навън, а? Но пък сутринта беше върхът.

Той погледна, също като Чък, към Ела и Кевин, докато качваха носилката на Ела в линейката.

— Тя как е?

— Коляното й е бинтовано стегнато, ще й направят няколко шева. Но са по-добре, отколкото се очакваше. Ще я оправят. Обзалагам се, че никога няма да забравят тази ваканция.

— И аз няма да забравя операцията.

— Най-хубавото е, когато ги открием — рече Чък и замахна с юмрук. — Върви да вземеш душ. Джил ще направи прословутите си спагети с кюфтета. Да знаеш, че не си живял, ако не си опитал кюфтетата й. Ще направим оперативка, докато обядваме.

Когато влезе, една майчински настроена жена го прегърна и пъхна ключ в ръката му. Той тръгна към стълбите, попадна на Лори и получи поредната прегръдка. Преди да се качи на втория етаж, на два пъти му стиснаха ръката и отново го шляпнаха по гърба. Леко замаян, той откри стаята и хлътна вътре.

Тишина, помисли си той. Прекрасна тишина — или поне някакво подобие на тишина, тъй като шумът от долния етаж и коридорите бе заглушен от вратата.

Усамотение.

Пусна раницата на един стол, извади втория си чифт чорапи, боксерите и ризата, които Фиона бе настояла да вземе, и сгъваемата четка за зъби, която тя му даде.

Тръгна към банята, но преди това надникна през прозореца. Хората продължаваха да се лутат наоколо. Кучетата, очевидно развълнувани от играта, следваха хората или се гонеха.

Не забеляза Фиона. Изгуби я от поглед в мига, в който се върнаха при базата.

Той се съблече и пусна душа. Горещата силна струя го перна и той усети как цялото му тяло въздиша с наслада.

Може и да не беше разглезен гражданин, помисли си Саймън, подпрял се с длани на плочките, докато горещата вода го обливаше, но, мили боже, обожаваше баните с удобства.

Чу почукване на вратата и тъкмо се канеше да изръмжи, когато чу гласа на Фиона.

— Аз съм. Искаш ли компания или ще го раздаваш соло?

— Компанията гола ли ще бъде?

Усмихна се, когато чу смеха й.

Има усамотение, помисли си той, и усамотение. Когато тя отвори вратата на душ кабината, висока, слаба и гола, той реши, че предпочита втория вид.

— Влизай, водата е чудесна.

— Господи! — също като него, тя затвори очи и се отпусна. — Не е просто чудесна, истинско блаженство е.

— Къде беше?

— А, трябваше да нахраня Богарт и да му дам вода, да се видя със сержанта и да се разберем кога да направим оперативката. Ще говорим, докато обядваме. Чака ни великолепен обяд.

— Разбрах. Не съм бил живял истински, ако не съм опитал кюфтетата.

— Самата истина — тя отпусна назад глава и остави водата да облее косата й. Остана така, със затворени очи, и си затананика от удоволствие.

— Обадих се на Сил и й казах, че ще приберем момчетата на път към къщи.

— Още задачи?

— Трябваше да свърша някои неща.

— Има и още нещо за вършене — той я обърна към себе си.

— Всеки празнува както умее.

Тя въздъхна и се отпусна за целувка.

— Твоят начин определено ми харесва.