Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (18)

18.

За да се убеди, че се храни здравословно, Фиона сложи няколко ягоди в корнфлейкса си. Изяде закуската облегната на плота в кухнята, докато наблюдаваше как Саймън пие кафе точно срещу нея.

— Нарочно се бавиш — реши тя. — Пиеш втора чаша кафе, за да си тук, когато хората започнат да идват за първия час.

Той бръкна в кутията, която тя все още не беше прибрала, и извади шепа люспички.

— И какво от това?

— Много ти благодаря, Саймън, почти колкото това, че снощи ме докара до секс кома, но просто не е нужно.

— Ще пия кафето, докато го изпия — той пусна корнфлейкса в кафето, за да види какво ще излезе. Пробва. Не беше никак зле.

— Ще остана докато реша — продължи той. — Ако имаш работа, върши си я, но няма да те оставя сама. Примири се.

Тя също загреба шепа корнфлейкс и го лапна.

— Друг би казал: „Фий, тревожа се за теб, не искам да рискувам, затова ще остана при теб.“

Той си взе още.

— Само че други няма.

— Самата истина. Може пък у мен да има нещо извратено, което предпочита твоя метод — може да сипваше корнфлейкс в кафето и да го чакаше да набъбне като донъти, но й се стори раздразнителен. Господи, колко си падаше по този мъж! — Какво ще правим, Саймън?

— Аз смятам да си изпия кафето.

— Добре, ще използвам кафето като метафора и ще те попитам дали ще го пиеш, докато заловят човека, който убива жените и по всяка вероятност иска да прибави и мен към постиженията си.

— Да.

Кимна и загреба нова шепа корнфлейкс.

— Тогава престани да пренасяш глупавия сак всяка вечер. Ще ти направя място, ще ти освободя чекмедже. След като спиш тук, просто е смешно, че не оставяш нищо. Какво те притеснява?

— Не живея тук.

— Добре, разбрах — беше готов да наруши спокойствието си заради нея, но много внимаваше да не направи следващата крачка. — Просто ти е приятно да се мотаеш тук и да пиеш кафе с накиснат в него корнфлейкс…

— Много е вкусно.

— Ще го включа в менюто. И спиш тук, след като сме правили страстен секс под душа.

— Идеята беше твоя.

Фиона се разсмя.

— И то много хубава. Вече разбрах какви граници поставяш. Остави си тъпата четка за зъби в банята, глупчо. Остави си бельо в шкафа и закачи две ризи в гардероба.

— Вече имам риза в гардероба. Ти си я изпрала, защото я бях оставил на пода.

— Точно така. Ако хвърляш дрехи по пода, ще ги пера и прибирам, независимо дали ти е приятно или не. След като се примирявам, че пиеш кафе, ти също ще се примириш и ще престанеш да влачиш напред-назад сака, сякаш това е спасението ти.

Когато той присви очи, и тя присви нейните. Усмихна се.

— Какво? Да не би да уцелих в десетката?

— Искаш да се скараме ли?

— Нека просто кажем, че търся прословутия ти баланс. Аз давам, ти даваш — тя докосна гърди, след това посочи него и накрая размърда пръсти между двамата. — Истината е някъде по средата. Помисли си. Трябва да се подготвям за часа — добави тя и се отдалечи.

Двайсет минути по-късно, докато първата група за деня се събираше, тя проследи как Саймън тръгва към джипа си. Повика кучето си и стрелна Фиона с поглед над черните очила.

Тръгваше без сака. Беше постигнала малка лична победа.

 

 

По средата на деня се „отбиха“ Мег и Чък, Силвия и Лори, намина и Дейви за ежедневната проверка.

Очевидно нямаха намерение да я оставят сама. Колкото и да им беше благодарна за загрижеността, не беше забравила защо си беше избрала къща на няколко километра от селото. Макар много да обичаше компания, имаше нужда от време на време да остава сама.

— Дейви, имам телефона на агент Тони, който в най-скоро време ще намине отново. Мобилният ми е в джоба, както бях обещала, между часовете имам не повече от трийсет минути. Дори по-малко, когато някой от курсистите е от острова, защото ми се мотаят в краката, докато не се появи някой от списъка „Кой кога ще наглежда Фий“. Не успявам да си свърша административната работа.

— Върви да си я вършиш.

— Наистина ли мислиш, че онзи тип ще дойде тук посред бял ден и ще се опита да ме отвлече в почивката между курса за основни умения и следващия за напреднали?

— По всяка вероятност няма — той отпи от кока-колата, която тя му донесе. — Но ако го направи, няма да те завари сама.

Фиона вдигна очи към кълбестите облаци.

— Няма да е зле да започна да сервирам разхладителни напитки.

— Може и бисквити. С тях няма да сбъркаш.

Тя го перна по рамото.

— Виж, идва човек от следващата група. Върви да служиш и закриляш някого другиго.

Той изчака колата да се приближи достатъчно и видя, че шофира жена.

— До утре. Не забравяй бисквитите.

Дейви кимна на новодошлата, докато се качваше в патрулката, а тя паркираше.

Жената слезе. Беше висока, красива брюнетка с права коса, подстригана до брадичката и градски ботуши. Изглеждаше елегантна и изискана с тесните си сиви панталони.

— Фиона Бристоу?

— Аз съм.

— Какви чудесни кучета! Може ли да ги погаля?

— Разбира се — Фиона даде знак и кучетата пристъпиха любезно.

— Много са мили — тя заметна огромната чанта на гърба си и приклекна. — Снимките в уебсайта са чудесни, но на живо са много по-симпатични.

Ами нейното куче къде беше? Не се случваше за пръв път потенциален клиент да дойде да провери обстановката и условията, преди да се запише.

— Сигурно идвате, за да наблюдавате някой час. Първият започва след около десет минути.

— С удоволствие — вдигна очи непознатата и се усмихна самоуверено. — Надявах се да ви хвана между часовете, за да поговорим. Проверих разписанието в уебсайта и се опитах да улуча момента. Само че нали ги знаете фериботите.

— Да, знам. Искате да запишете кучето си ли?

— Все още нямам куче. Искам голямо като вашите или златен ретривър, но живея в апартамент. Просто не е честно да го затварям. Щом си купя къща с двор…

Тя се изправи, усмихна се и подаде ръка.

— Аз съм Кейти Стар. Работя за…

— „Ю Ес Рипорт“ — довърши Фиона хладно. — Губите си времето.

— Трябват ми няколко минути. Пиша продължение, всъщност цяла поредица и…

— Така ли му се казва? — тя бе възмутена. — Убиецът с аления шал втора част също като продължението на някой филм.

Усмивката й се стопи и очите й станаха студени.

— Приемаме всичко много сериозно. Този човек вече уби четири жени в два щата. Последната жертва, Анет Келуърт, е била убита по особено жесток начин. Надявам се, че и вие приемате това изключително сериозно.

— Изобщо не ме интересува какво се надявате! Чувствата ми не са ваша работа.

— Разберете, че чувствата ви са от значение — настоя Стар. — Той пресъздава убийствата на Пери, а вие, като единствената жена, която е успяла да избяга от Пери, сигурно имате отношение към онова, което се случва в момента. Знаете какво изпитват жертвите, знаете какво цели Пери и последователят му. Ще потвърдите ли, че от ФБР са ви разпитвали за последните убийства?

— Както вече ви, казах, няма да коментирам.

— Отначало може и да нямаше желание да говориш, Фиона, но сега, след като убийствата станаха четири, а отвличанията напредват от Калифорния към Орегон, сигурно искаш да споделиш нещо. Не е възможно да нямаш нищо за казване — на семействата на жертвите, на хората, дори на убиеца! Просто искам да ти дам възможност всички да чуят гласа ти.

— Просто искате пикантни заглавия.

— Заглавията привличат вниманието. За вниманието се плаща. Фактите трябва да излязат наяве. Жертвите трябва да бъдат чути, а ти си единствената, която може да говори от тяхно име.

Фиона си каза, че може и да има право, поне отчасти, но сега важното бе насочи вниманието към убиец номер две.

— Мога единствено да кажа, че се намирате без разрешение в частна собственост.

— Фиона! — Стар продължаваше да настоява, без да трепне. — Жени сме. Този мъж си набелязва жени. Прицелва се в млади привлекателни жени, чиито живот е пред тях. Знаеш какво е да си мишена, какво е да си жертва на насилие. Опитвам се да напиша статия, да получа информация, така че следващата жертва да знае повече и това да й помогне да опази живота си, вместо да се озове в плитък гроб. Нещо, което ти знаеш и го кажеш, може да спаси живота й.

— Може и да сте искрена. Може и да се опитвате да помогнете. Може би търсите поредния материал за първа страница с вашата снимка под заглавието. Може би по малко и от двете — не, не можеше да си позволи да се размеква. — Ще ви кажа обаче какво мисля. Вие му осигурявате внимание, точно както той иска. Гарантирате му внимание. Публикувахте името ми, адреса ми, професията ми. Това е от полза единствено за имитатора на Пери. Махайте се от имота ми и не смейте повече да стъпвате тук! Не ме карайте да извикам заместник-шерифа, който току-що беше тук, за да ви конвоира.

— Защо е идвал заместник-шерифа? Да не би да сте под полицейска закрила? Следователите имат ли причина да вярват, че сте набелязана за жертва?

Дотук с фактите и дрънканиците, че хората имали право да знаят! Тази нахална журналистка искаше да се докопа до сочна клюка.

— Госпожице Стар, напуснете имота ми! Няма да чуете нищо повече от мен.

— Ще напиша статията си независимо дали имам съгласието ти или не. Хората дори проявяват интерес към книга. Готова съм да те компенсирам за интервютата. Ексклузивни интервюта!

— Сега вече е по-ясно — рече Фиона и извади телефона от джоба си. — Имате десет секунди да се качите в колата си и да напуснете имота ми. Ще повдигна обвинение. Повярвайте ми!

— Ти решаваш — Стар отвори вратата на колата. Вече не се преструваше на любителка на кучета. — Проучванията показват, че е избрал следващата си жертва или се подготвя. В момента оглежда района. Запитай се как ще се почувстваш, когато научиш за жертва номер пет. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш друго.

„Дишай — каза си Фиона. — Не се поддавай.“

 

 

Опита се да прогони случката от мислите си. Работата и животът й бяха по-важни от нахалната журналистка, която се надяваше да използва трагедията като трамплин в кариерата си.

Трябваше да се грижи за кучетата, за малката си градина, а и да обърне специално внимание на връзката си.

Четката за зъби на Саймън остана за постоянно в банята. Чорапите му висяха от чекмеджетата й.

Двамата не живееха заедно, напомняше си тя, но той беше първият мъж след Грег, който спеше в леглото й, чиито вещи се намираха при нейните, под един покрив.

Той беше първият мъж, с когото искаше да бъде нощем, когато призраците й пречеха да заспи.

Той беше при нея и тя му беше искрено благодарна, когато Тони и партньорката му се върнаха.

— Върви да работиш — подкани го тя, когато позна автомобила. — Докато съм в ръцете на федералните, съм в безопасност.

— Ще поостана.

— Добре. Покани ги. Аз ще направя кафе.

— Ти ги покани, а аз ще направя кафе.

Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да влезе утринния хлад. Изглежда, щеше да завали. Тъкмо нямаше да полива саксиите и лехите и щеше да усложни терена за тренировките, които я чакаха следобед.

Кучета и собственици не можеха да разчитат единствено на слънчеви дни при спасителни операции.

— Добро утро! — провикна се тя. — Подранили сте. Саймън прави кафе.

— Няма да откажа — отвърна Тони. — Може ли да седнем в кухнята?

— Разбира се — спомни си неприязънта на Манц към кучетата и даде знак на животните да излязат. — Вървете да поиграете — отпрати ги тя. — Жалко, че онзи ден ви изпуснах — добави тя и тръгна към къщата. — Уж щяхме да се върнем по-рано, но се заплеснахме. Ако си търсите място, където да си починете, този спа център е просто върхът. Саймън, нали познаваш агенти Тони и Манц?

— Да.

— Заповядайте, седнете. Ще ви донеса кафе.

Саймън я остави да го налее.

— Нещо ново?

— Проверяваме всички възможности — отговори му Манц. — До една.

— Не беше нужно да се разкарвате чак дотук, за да й го кажете.

— Саймън!

— Как си, Фий? — попита Тони.

— Добре. Ежедневно ми се напомня колко хора на острова познавам, защото някой непрекъснато се отбива — с други думи идва да провери как съм — и това се повтаря по няколко пъти на ден. Успокоява ме, въпреки че от време на време ми писва.

— Можем да ти предложим обезопасена квартира. Можем да изпратим агент за постоянно.

— Вие ли ще бъдете?

Той се подсмихна.

— Няма да съм аз този път.

Фиона погледна през прозореца към двора, който тъкмо започваше да потъва в цвят. Ами хълмовете, обрасли с дървета, сред които се виеха пътеки из лупината и канната.

Тук винаги цареше спокойствие, това беше нейното убежище през всеки сезон.

Островът, помисли си тя, беше нейната обезопасена квартира. Емоционално да, но и във всякакъв смисъл на практика.

— Честно казано, мисля, че тук съм на сигурно място. До острова не е толкова лесно да се стигне, а и аз почти никога не оставам сама.

Докато обясняваше, наблюдаваше как кучетата обикалят. Бдят, помисли си тя.

— При Анет Келуърт е променил начина на действие. Може би вече не се интересува от мен, не иска повече да имитира Пери.

— Желанието му за насилие става по-натрапчиво — заяви Манц. — Пери се е опитвал да го накара да повтори същото, до най-малките подробности. Само че Номер две нито подлежи на контрол, нито на превъзпитание. Той иска да се наслади на мощта си. Затова ти е изпратил шала, затова задържа жертвите по-дълго, затова прибягва до физическо насилие. Независимо от това продължава да използва методите на Пери, избира едни и същи жертви, отвлича, убива и се отървава от телата по същия начин.

— Адаптира работата си, напипва своя стил. Извинявайте — добави Саймън, когато усети, че говори на висок глас.

— Точно така е. Келуърт може и да представлява отклонение — продължи Тони. — Може да е казала или направила нещо, може да се е случило нещо, което го е предизвикало да прибегне до насилие. Или пък се опитва да се оправя както си знае.

— Аз не съм негова жертва.

— Ти си все още жената, която успя да избяга — изтъкна Манц. — Ако говориш с пресата, тогава заставаш в центъра на събитията и се превръщаш в още по-голямо предизвикателство.

Фиона се извърна гневно към прозореца.

— Нямам никакво намерение да разговарям с журналисти.

Манц бръкна в куфарчето.

— Изданието е от тази сутрин — тя остави вестника на масата. — Статията се обсъжда както онлайн, така и по кабелните телевизии.

„ПО СЛЕДИТЕ НА АЛЕНИЯ ШАЛ“

— Не мога да ги спра да пишат. Мога само да отказвам интервюта, да не им сътруднича.

— Цитирана си. И има твоя снимка.

— Но…

Манц зачете:

„Заобиколена от трите си кучета, — пред малката си дървена къща на живописния отдалечен остров Оркас, където пурпурни маргаритки са избуяли в бели саксии, а на предната веранда се мъдрят яркосини столове, Фиона Бристоу се държи хладно и резервирано.

Високата, привлекателна червенокоса жена в дънки и тъмносиво яке, се отнася към убийството със същото спокойствие, с което е успяла да създаде и наложи тренировъчната си школа за кучета.

Била е на двайсет, на същата възраст като Анет Селуърт, когато е похитена от Пери. Също като останалите дванайсет жертви, Бристоу е била зашеметена с шоков пистолет, упоена, завързана и оставена със запушена уста в багажника на автомобила му. Там е била държана повече от осемнайсет часа. За разлика от останалите, Бристоу успява да избяга. През нощта, докато Пери шофира по тъмните пътища, Бристоу прерязва въжето с джобното си ножче, подарък от годеника й, полицай Грегъри Норуд. Бристоу напада нищо неподозиращия Пери, отнема му оръжието и се качва в колата му. Така се спасява и уведомява властите.

Почти година по-късно Пери, който е все още на свобода, застрелва Норуд и кучето му партньор Конг, което успява да нападне и рани Пери. По-късно Пери е арестуван, когато губи управление на колата си по време на опита му за бягство. След преживяното Бристоу свидетелства срещу Пери и нейните показания изиграват съществена роля при определянето на присъдата.

Сега двайсет и девет годишната Бристоу не носи видими белези от преживяното. Все още не е омъжена, живее сама в изолираната си къща, където ръководи тренировъчната си школа за кучета и посвещава значителна част от времето си на екип «Издирване и спасителни операции с кучета», който е създала на остров Оркас.

Денят е слънчев и топъл. Двата дряна край моста над потока, който ромоли през градината, са цъфнали, а касисът искри в тихото утро. През клоните на гъстата гора се процеждат слънчеви лъчи и чуруликат птици. Униформен служител на реда пристига бавно в патрулна кола по тясната алея. Няма съмнение, че Фиона Бристоу помни и мрака, и страха.

Тя щеше да бъде № 13.

Говори за заглавието на «сериала», който е създал Джордж Алън Пери, и за заглавията, резултат от неговата жестокост. Според нея така нареченият Номер две търси внимание. Докато тя, единствената оцеляла преди появата му, иска само тишина и спокойствие, за да се наслаждава на живота, който си е създала. Но животът й е завинаги променен…“

— Но аз не съм й давала интервю! — Фиона хвърли вестника настрани. — Не съм й казвала подобно нещо.

— Но си разговаряла с нея — настоя Манц.

— Тя дойде неканена — Фиона се опитваше да потисне нахлулия в гърдите й гняв и едва се сдържаше да не накъса вестника на парчета. — Предположих, че е дошла, за да се запише в някоя от групите — тя ме подведе да мисля така. Заговори за кучета, едва след това се представи. В мига, в който разбрах коя е, я помолих да си тръгне. Не съм коментирала нищо, просто й казах да си върви. Тя упорстваше. Наистина й казах, че той търси внимание. Бях ядосана. Вижте как го наричат, Номер две, за да привлекат вниманието, за да му придадат загадъчност, изкарват го по-важен, отколкото е. Наистина казах, че търси внимание и тя му го осигурява. Не трябваше да го казвам — сега вече погледна Тони. — Трябваше да се сетя какво ще излезе.

— Тя е упорствала и ти си упорствала.

— А ето че съм й дала достатъчно, за да си напише статията. Казах й да се махне от дома ми. Дори я заплаших, че ще повикам Дейви — заместник-шериф Енгълуд. Той тъкмо си беше тръгнал. Не е стояла повече от пет минути. Пет проклети минути!

— Кога е станало? — попита Саймън и тя усети как по гърба й пробягва студена тръпка, щом чу тона му.

— Преди два дни. Просто забравих за случката. Накарах я да си тръгне и си помислих, честна дума, бях сигурна, че не съм й казала нищо, затова просто забравих за идването й — тя въздъхна. — Така му помага: да ме види тук, с кучетата и дърветата. Помага му да усети тихия живот на една оцеляла. Напомнила му е как съм била вързана в багажника на колата, в тъмното — поредната жертва, която обаче е извадила късмет. С едно-единствено изречение привлича вниманието му. По начина, по който го е написала, излиза, че се обръщам към него, че му показвам пренебрежението си. Той ще се хване тъкмо за това. Повече от ясно е.

Фиона погледна отново към вестника и снимката си пред къщата, отпуснала ръка на главата на Нюман, с Пек и Богарт, приседнали до нея.

— Сигурно ме е снимала, докато е била в колата. Човек би казал, че съм позирала специално.

— Няма да ти е трудно да извадиш ограничителна заповед — уведоми я Тони.

В отчаянието си Фиона притисна очи с пръсти.

— На нея й е все едно. Обзалагам се, че ще напише колонка, нещо като продължение на статията за маргаритките и столовете — ще нарисува подробна картина — защото не желая да й помогна. Няма да спре да се занимава с мен, ако направя следващата крачка. Може би аз сбърках. Може би трябваше да й дам интервю още първия път, когато се обади. Да отговарям вяло, тогава щеше да изгуби интерес.

— Ти просто не разбираш — поклати глава Саймън. Беше сложил ръце в джобовете, но Фиона знаеше, че спокойствието му е привидно. — Няма никакво значение дали си разговаряла с нея или не. Важното е, че си жива. Следователно винаги ще бъдеш част от събитието. Не само че си оцеляла, има и още. Не си била спасена, кавалерията не ти се е притекла на помощ. Борила си се и си успяла да избягаш от мъжа, убил дванайсет други жени, същият, който се е изплъзвал на властите в продължение на цели две години. Докато новият изрод продължава да души жените с червени шалове, ти ще останеш пикантна новина — той погледна Манц. — Така че не смейте да я гледате презрително от висотата на положението си като агенти на ФБР. Докато не заловите гадняра, ще я използват, за да пълнят вестниците с материали и ще размахват името й като стръв пред убиеца. Много добре знаете, че е така.

— Да не би да си мислите, че си клатим краката? — започна Манц.

— Ерин! — махна предупредително с ръка Тони. — Прав си — обърна се той към Саймън. — Говоря за медиите. Според мен, Фий, най-доброто, което можеш да направиш, е да се придържаш към изтърканото „без коментар“. Права си — продължи той, — че подобни писания ще разпалят интереса му към теб. Не се отказвай от предпазните мерки, на които разчиташ в момента. Освен това ще те помоля да не поемаш нови клиенти.

— Господи! Не съм някоя лигава глупачка, но ми се налага да си изкарвам прехраната по някакъв начин. Трябва да…

— Какво друго? — прекъсна я безцеремонно Саймън.

Фиона се врътна към него.

— Слушай…

— Млъкни. Какво друго? — попита отново той.

— Добре. Искам да ми звъните всеки ден — продължи Тони. — Искам да ми докладвате за всичко необичайно. Някой е сбъркал телефонния номер, затваря, когато вдигнеш слушалката, всички съмнителни имейли или писма. Искам името и телефона или адреса, имейла на всеки, който разпитва за часовете ти, за графика.

— А вие какво ще правите междувременно?

Тони погледна почервенялото лице на Фиона, разкривено от гняв, преди да вдигне очи към Саймън.

— Всичко, което можем. Разпитваме по няколко пъти приятели, близки, колеги, съседи, инструктори и съученици на всички жертви. Той е отделил много време, за да ги наблюдава, освен това има автомобил. Не е невидим. Все някой го е видял, което означава, че ще го открием. Освен това проверяваме миналото и контактите на всички, които имат нещо общо със затвора и по някакъв начин са общували с Пери през изминалите осемнайсет месеца. Екипът ни работи по двайсет и четири часа в денонощието. Съдебните експерти преравят пръстта на всеки гроб, за да намерят някакви улики — косъм, влакно.

Той замълча.

— Разпитахме и Пери и ще го разпитаме отново. Той знае какво става. Познавам го добре, Фий, и усетих, че не остана никак доволен, когато му казах за шала, който си получила по пощата. Очевидно това не е влизало в плановете му, не е в стила му. Ще бъде още по-недоволен, когато уж ми се изплъзне, че Анет Келуърт е била пребита и че лицето й, най-вече лицето е било обезобразено. Ще се обърне срещу възпитаника и последователя си заради тази проява на неуважение, защото ще се почувства предаден. За нищо на света не би преглътнал подобна наглост.

— Благодаря ви, че ме държите в течение, че идвате и ми обяснявате как стоят нещата — тя се опитваше да овладее чувствата си, но острият тон ги издаваше. — След малко започва часът ми. Трябва да се подготвя.

— Добре — Тони отпусна ръка върху нейната като любящ баща. — Настоявам да ми звъниш, Фий. Всеки ден.

— Добре. Може ли да ми оставите вестника? — обърна се тя към Манц, когато жената понечи да го сгъне. — Статията ще ми помага да не отстъпвам нито крачка.

— Разбира се — Манц се изправи. — Ще се появят и други, след като тази статия е излязла. На твое място, ще започна да проверявам всичките си обаждания и ще сложа табели „Частна собственост. Влизането забранено“. Обясни на курсистите си, че имаш неприятности с планинари, който непрекъснато се мотаят наоколо и се тревожиш за кучетата — добави тя, преди Фиона да успее да каже и дума.

— Да, добре, чудесна идея. Ще се погрижа.

Тя ги изпрати, след това изчака Саймън да излезе при нея на верандата.

— Решил си да ми се караш, задето не съм ти казала за журналистката ли? Добре, но ще почакаш. Първо аз.

— Ти вече си се накиснала сама.

— Не е това. Първо ще ти кажа няколко неща. Ядосан си ми, при това много, въпреки това ме защити пред агент Манц. Иска ми се да ти кажа, че не беше необходимо, дори и да се обидиш. Освен това невинаги се налага да защитаваш някого — това се прави за хора, на които държиш, за онези, които имат нужда от подобно нещо. Затова ти благодаря. Същевременно побеснях от начина, по който се намеси. Пренебрегна мнението ми и ясно показа, че ще се погрижиш да изпълнявам онова, което ми е наредено.

— Показах ясно намеренията си, така че да разберете и ти, и федералните.

Тя се завъртя рязко към него.

— Не си въобразявай дори за секунда, че…

— Млъкни, Фиона! — очите му горяха. — Млъкни, и то веднага — направи крачка към нея.

Полегналият наблизо Пек изръмжа предупредително. В отговор Саймън обърна глава, погледна строго кучето и вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

Кучето се отпусна веднага, но продължи да ги наблюдава.

— Ако си решила да ми се караш, тогава ти ще се наредиш на опашка. Можеш да повтаряш колкото си искаш, че си в състояние сама да се грижиш за себе си. Пет пари не давам, защото няма да си сама този път, така че престани. Може да ми казваш, че съм глупак, задето не съм си оставил четката за зъби, и си права. Но ще ти кажа, че ти си глупачката, ако си въобразяваш, че ще вземаш сама решенията за всичко останало. Просто няма да стане.

— Не съм казала…

— Млъкни. Пълна простотия е, дето разправяш, че не си ми казала, че е идвала журналистка, защото си забравила. Не искам повече подобни номера. Човек не забравя подобни случки.

— Не съм…

— Не съм свършил, по дяволите! Това шоу не е само твое. Не знам как си работила преди с ченгето, но сега случаят е различен. Сега вече и аз имам право на глас. Помисли си и ако прецениш, че не желаеш, ми кажи. Просто ще признаем, че сме се чукали, защото ни е било кеф, и всеки ще продължи по пътя си.

Тя пребледня и се напрегна.

— Това беше грозно, Саймън.

— Естествено. Клиентите ти идват, а мен ме чака работа — той тръгна към джипа си, когато две коли минаха по моста.

Джос, очевидно свикнал с настроенията на господаря си, бързо скочи в джипа.

— А на мен не ми даде да кажа и дума — измърмори Фиона и се опита да диша дълбоко, за да може да посрещне новодошлите.