Барбара Делински
Докато сестра ми спи (6)

Пета глава

Моли се оглеждаше за Крис. Когато видя, че се връща в „Сноу Хил“, веднага отиде в офиса му.

— Знаеш ли, че Робин има уголемено сърце?

Той поклати глава.

— Кой ти каза?

— Джени Фиск. Намекна, че Робин е знаела за проблема, но не му е обърнала внимание.

— Казала си й, че Робин има проблем със сърцето? — попита той.

Моли зае отбранителна поза.

— Наложи се. А и смятам, че е нелепо да пазим тайна, при положение че приятелите й наистина се притесняват.

— Мама ще се ядоса много.

Тя махна отчаяно с ръка.

— Нищо ново! Според нея никога не казвам каквото трябва. Напоследък ме е заяла за Ник — беше срещнала Ник Дюке преди две години по време на едно от състезанията на Робин. Ник беше там като репортер на вестника, а Моли — като фен, но двамата се бяха разговорили и почти не бяха преставали оттогава. Той бе излизал за кратко с Робин и макар че не се беше получило, Моли и той останаха приятели. Катрин нямаше добро мнение за него. — Мърмори дори когато се срещаме на кафе. Но аз първа се запознах с него. Това, че Робин е скъсала с него, не означава, че вече не сме приятели, нали? Той не е някакъв злодей.

— Ник е вестникар.

— Беше вестникар и когато ходеше с Робин, но тогава мама не възразяваше. Робин сигурно е издала повече вътрешна информация от мен, но мама продължава да ме смята за наивна до глупост. Какво съм сторила, че да заслужа такова недоверие? Впрочем татко се съгласи с нас за ЕЕГ изследването. Ако някой може да убеди мама да го направим, това е той.

— Мислиш ли?

— Определено. Тя може да е лидерът, но той е мозъкът. Няма нужда да повишава глас, за да постигне своето.

— Именно — отвърна Крис с неочакван плам. — Той притежава скрита сила.

Твърде чувствителна заради майка си, Моли прие внезапния му изблик лично.

— А аз не, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш? Съжалявам, но не мога да не давам израз на чувствата си.

— Може би проблемът е как го правиш. Може би трябва да „намалиш звука“.

— Но тогава няма да съм аз. Ти си наследил мълчаливостта на баща ни. Аз не съм.

— Би ли могла да се омъжиш за човек като него?

Точно сега на Моли не й беше до женитба, но след като я попита, отговори:

— Без да се замислям. Аз съм като мама. Имам нужда някой да ме укротява.

— Няма ли да ти е скучно? Татко се прибира от работа и през повечето време мълчи.

— Но винаги можеш да разчиташ на него — изведнъж тя се замисли над думите му: — Да не би да мислиш, че мама и татко са знаели за уголеменото сърце, но са го пазели в тайна?

Крис изсумтя.

— Трябва да питаш тях.

Моли взе решение за по-малко от две секунди:

— Ще го сторя — и без това искаше да е в болницата.

 

 

— Моли ще опакова багажа и ще се погрижи за преместването — обясняваше Катрин на Робин. — Чудесно е, че двете живеете заедно. Моли много ни помага, когато теб те няма. А сега ще осведомява приятелите ти, докато се отървем от тази глупава тръба… — изведнъж тя затаи дъх и скочи от стола.

Чарли тутакси застана до нея.

— Видя ли това — попита възбудено Катрин. — Другата й ръка. Помръдна.

— Сигурна ли си? Върху нея има доста лепенки.

Сърцето на Катрин биеше силно.

— Ти ли го направи, Робин? Ако е така, искам да го повториш.

Тя се втренчи в ръката.

— Хайде, миличка — настоя. — Знам, че е трудно, но ти си свикнала с трудностите. Спомни си какво е точно преди финала, когато се чувстваш на края на силите си, замаяна и слаба, и си мислиш, че няма да успееш. Но винаги се справяш. Винаги успяваш да събереш още малко сили — респираторът „вдишваше и издишваше“, но нито един пръст не помръдваше. — Направи го и сега, Робин — умоляваше я Катрин. — Покажи ми, че ме чуваш — тя почака, после продължи с отпаднал глас: — Помисли си за игрите, които играеш. Когато бягаш, си представяш как се движиш уверено и спокойно. Представи си го и сега, миличка. Представи си удоволствието, което получаваш от движението.

Нищо не се случи.

Обезкуражена, Катрин се отпусна в стола и вдигна ръката на Робин към устните си. Пръстите й бяха безжизнени и хладни.

— Знам, че видях нещо — промълви тя, говорейки през тях в желанието си да ги стопли с дъха си.

— Изтощена си — отбеляза Чарли.

Тя го погледна остро.

— Сигурно мислиш, че съм си въобразила! Може би твоят проблем е, че не искаш да видиш онова, което виждам аз.

Отговорът му дойде след кратка пауза:

— Удар под кръста.

Катрин го бе осъзнала в мига, щом думите излязоха от устата й. С топлите си лешникови очи, с широките си — и в морален смисъл — рамене, с лоялност, която не бе срещнала у никого досега, Чарли винаги бе до нея. Фактът, че сега го обвиняваше в предателство, само показваше колко е стресирана.

Стресирана? Тя не беше стресирана. Беше съкрушена. Да гледа Робин в това състояние я убиваше, и то преди да е допуснала най-лошото. Това не беше просто премеждие. Беше катастрофа.

Чарли я разбираше. Виждаше го по лицето му, но това не я извиняваше. Като обви ръка около кръста му, тя притисна лице до гърдите му.

— Съжалявам. Не заслужаваш подобно отношение.

Той обхвана главата й с длани.

— Мога да го преглътна. Но Моли не може. Тя се нуждае от разбиране, Катрин. Никой от нас не е очаквал подобно нещо — ръката му се спусна към врата й и започна внимателно да го масажира.

Катрин го погледна невиждащо.

— Дали не исках прекалено много от Робин?

Той се усмихна тъжно.

— Не беше необходимо да настояваш. Тя го искаше.

— Но аз непрекъснато я подтиквах.

— Не я подтикваше. Окуражаваше я.

— Ако не го бях правила, може би Робин нямаше да се напряга толкова.

— И никога да не спечели маратон? Да не пътува из страната и да не вдъхновява другите? Никога да не участва в олимпиадата?

Беше прав. Робин обичаше да живее на пълни обороти. Но Катрин не можеше да се пребори със страховете си.

— Какво ще правим сега?

— Ще поискаме ЕЕГ изследване.

Обзе я паника.

— Ами ако не покаже дейност?

— Ами ако покаже?

Чарли беше олицетворение на мълчаливата увереност. Винаги. Едно от нещата, заради които го обичаше. Но беше прекалено рано за ЕЕГ.

— Не мога да поема риска. Не още.

— Добре — кимна той. — Ами приятелите й? Нямат достъп до теб, затова звънят на мен: Трябва да им кажем истината.

— Не знаем истината.

Усмихна й се невярващо.

— Не искаш да я преместим, което ми говори, че приемаш резултатите от магнитния резонанс.

Как да не ги приеме, когато снимките бяха толкова ясни?

— Добре — предаде се тя. — Ще им кажем, че Робин има проблем със сърцето. Това е истината. Не е нужно да им казваме всичко, нали? Не мога да понеса хората да си мислят най-лошото.

— Те са й приятели, Катрин. Искат да говорят с теб. Искат да помогнат.

Но Катрин не искаше съчувствие. И не обичаше излишните приказки. Не можеше да понесе мисълта, че непрекъснато трябва да осведомява приятелите на Робин за състоянието й, особено ако нямаше подобрение. А и какво можеха да направят приятелите?

Не. Никакви обаждания. Катрин не желаеше хората да казват неща, които тя не беше готова да чуе.

— Не мога да говоря с тях все още. Просто не мога. Нали ще ме отмениш, Чарли?

 

 

В болницата Моли изплю камъчето. Робин продължаваше да лежи бледа и неподвижна, жестока пародия на предишния деен човек, а Катрин се възмути от новината за уголеменото сърце.

— Абсолютна измислица — заяви твърдо. — Робин щеше да ми каже, ако е имало нещо толкова сериозно.

Моли се стараеше да не повишава тон. Никога не беше смятала брат си за особено проницателен, що се отнася до човешката природа, но и тя самата не беше по-добра. Какъв по-подходящ момент от сегашната трудна ситуация да провери теорията му.

— Може би се е страхувала, че няма да й позволиш да се състезава повече.

— Робин може да е амбициозна, но не е глупава и със сигурност не гледаше лекомислено на здравето си. Защо, за бога, вярваш на някаква непозната, а не на сестра си?

— Защото не мога да попитам сестра си — отвърна Моли все така тихо. — Просто се мъча да разбера, мамо. Лекарите споменаха ли уголемено сърце?

Объркана, Катрин погледна към Чарли, който каза:

— Да. Решихме, че е отскоро.

— Някой в твоето семейство имал ли е уголемено сърце?

Чарли поклати глава и се обърна към Катрин, която каза:

— Нямам представа. Не съм чувала за такова нещо, но по времето на моите родители лекарите не са били толкова информирани. Освен това става въпрос за нещо, което човек не би разбрал, докато не се появят симптоми.

— Робин имаше ли симптоми?

— Моли, приела си го за истина. Моля те. И какво значение има това сега? Робин е получила сърдечен удар. Свършен факт.

— За нея може би, но не помисли ли за Крис и за мен? Не би ли трябвало да знаем, ако сме изложени на риск? — осъзнавайки колко егоистично прозвуча това, тя добави: — Ако Робин е знаела, че е застрашена, никога не би се натоварвала толкова. И не би тренирала сама.

— Тя винаги тренираше сама.

— Повечето атлети бягат в група. Ако е имала проблем със сърцето, не би ли трябвало да се погрижи около нея да има други хора, за всеки случай?

— Ти е трябвало да бъдеш с нея.

Моли би могла да възрази, но майка й беше права. Отвърна сломено:

— Да. Ще трябва да живея с това. Цял живот.

Катрин изглежда се стресна от признанието й, но за кратко:

— Освен това там е имало човек. Добрия самарянин.

— Той можеше и да не дойде в болницата, мамо — отбеляза Моли, все още стъписана от избухването на майка си. — За това е нужен кураж.

— Беше вина. Търси опрощение.

— Беше загрижен — натърти Моли, решавайки, че теорията на Крис не струва пукната пара. Каквото и да правеше, тя просто не можеше да стигне до майка си. — Не той я е накарал да бяга. Ако ще говорим за причини и последици, кой нормален доктор би оставил Робин да участва в състезания, ако е знаел за състоянието й?

— Като че ли лекарите можеха да я спрат! Моли, ти беше тази, която ги защитаваше снощи. Какво се промени сега?

— Не искам сестра ми да умре! — извика Моли и очите й се напълниха със сълзи, защото Робин лежеше като труп. — Когато бяхме малки — продължи съкрушено, вперила поглед в сестра си, — обичах да се качвам на леглото й и да я приближавам все повече и повече, представяйки си как ще я събудя само с поглед. Тя лежеше напълно неподвижна, но щом се надвесех над нея, скачаше и ми изкарваше ума — изпусна треперлива въздишка и погледна към майка си. — Съжалявам. Чувствам се безпомощна. Искам да знам защо се случи това.

— Гневът няма да ти помогне — промърмори Катрин.

„Нито отричането“, помисли Моли.

— Може би трябва да направим ЕЕГ изследване? — попита тя.

Но мислите на Катрин все още бяха заети с въпроса за уголеменото сърце.

— Робин не би скрила нещо толкова важно като проблем със сърцето. Тя споделяше всичко с мен.

„Не й обръщай внимание“, нареди си вътрешно Моли, но забележката бе просто възмутителна.

— А каза ли ти, че се напи с приятели вечерта след състезанието в Дълут?

Катрин се втренчи в нея.

— Робин не пие.

— Робин пие. Аз я откарах вкъщи след това.

— Оставила си я да пие? — попита Катрин, измествайки вината. — И защо тя не ми е казала за Дълут?

— Защото си й майка и мразиш пиенето — на Моли й дожаля за нея, толкова разстроена изглеждаше. — О, мамо, нямаше да го спомена, ако не беше толкова категорична, че Робин не лъже. Беше просто разтоварване. Не й навреди. Сигурна съм, че ако я беше попитала, тя щеше да ти каже. Просто не искаше да те разочарова. Закле ми се да не я издавам.

— Трябваше да уважиш това.

Моли отпусна глава. Не можеше да спечели. Обезкуражена, погледна отново Катрин.

— Казвам само, че Робин не споделяше всичко с теб. Беше човек като всички нас.

— Беше! В минало време?

Чарли вдигна помирително ръка. В същото време от вратата се чу едно внимателно „Извинете?“. Беше сестрата.

— Във фоайето са се събрали хора. Казват, че са приятели на Робин.

Очите на Катрин се разшириха.

— Откъде знаят, че е тук?

— Аз казах на Джени Фиск — отвърна Моли. Майка й и без това й беше сърдита. Не би могло да стане по-лошо.

Катрин отпусна рамене.

— О, Моли.

— Всичко е наред — успокои я Чарли. — Джени е приятел. Моли е направила каквото е сметнала за най-добре.

— Робин щеше да иска Джени да знае — каза внимателно Моли. Беше сигурна в това. — Винаги е била опора за приятелите си. Мисля, че би искала Джени да е тук. Би искала и ЕЕГ. Защото би предпочела — защото предпочита да знае резултата, предпочита да знае срещу какво се изправя. Винаги разучава нещата преди всяко голямо участие. Иска да знае всичко за състезателите — кой как ще тича по даден маршрут, дали ще се откаже бързо, как ще се справи с трудните отсечки, кога ще се умори. Тя мисли стратегически. Но не би могла да определи стратегията за това състезание, ако й липсва информация.

Когато Катрин продължи да я гледа втренчено, Моли реши, че е стигнала достатъчно далеч. А Джени беше във фоайето. Последното нещо, което желаеше Моли сега, бе да говори с нея. Освен това я притесни множественото число, което употреби сестрата.

Въпреки това, съзнавайки своята отговорност, тя пое към фоайето.

 

 

Катрин се питаше дали Моли е права. Може би Робин наистина искаше да знае срещу какво се изправя. Проблемът беше, че Катрин не го желаеше. Преди това искаше да види подобрение и затова не беше добре, че Моли е разпространила новината.

— Защо е било нужно да казва на Джени?

Чарли придърпа един стол.

— Защото я поставихме в сложна ситуация. Как да говори с приятел на Робин и да премълчи истината? Кат, Моли не е направила нищо лошо. Случилото се с Робин не е срамно. Тя има нужда от молитвите на приятелите си.

Този път Катрин не се възпротиви срещу молитвите. Тя самата беше казала няколко. Лекарите влизаха и излизаха цяла сутрин, за да следят състоянието на Робин, и не оспорваха надеждите на Катрин. Просто не я окуражаваха особено. Същото беше и с терапевта, който отговаряше за респиратора — той проверяваше апарата на всеки час, но не искаше да каже има ли промяна в дишането на Робин. Ами сестрите? Въпреки внимателното им отношение и постоянната проверка на реакциите на Робин, отговаряха предпазливо на въпросите на Катрин. За кой ли път чуваше, че пациентите, претърпели подобно увреждане, не се възстановяват.

Чарли я улови за ръката.

— Моли е права, знаеш го. Неведението е най-лошото нещо.

Катрин разбираше накъде бие.

— Искаш ЕЕГ.

— Не искам нищо — избухна той, което се случваше много рядко и затова имаше повече тежест. — Но не можем да върнем нещата — добави тъжно. — Робин такава, каквато я познаваме, вече я няма.

Очите на Катрин се напълниха със сълзи, когато пак ги обърна към дъщеря си. Робин винаги е била дейна натура, още от раждането си.

— Не мога да го приема — прошепна.

— Но е възможно да се наложи. Помисли за Робин. Как ще разберем кое е добре за нея, ако не сме наясно със степента на вредата?

Това беше вариант, подкрепящ аргументите на Моли. И в него имаше логика.

— Ти обичаш Робин до болка — продължи Чарли. — Винаги е било така. Никой не го оспорва.

— Имах такива планове за нея…

— И тя ги имаше — изтъкна той. — За своите трийсет и две години направи повече, отколкото някои хора за цял живот, а ти беше движещата сила.

— Тя има само мен.

— Не. Има мен. Има Моли и Крис. Има повече приятели от всеки от нас. И ние я обичаме. Да, Моли също. Моли трябваше да живее в сянката й, което не е особено приятно, но въпреки това обожава сестра си. И винаги е била до нея.

— Вярваш ли й за Дълут? — попита Катрин в миг на съмнение.

— Как мога да не й вярвам? Ти сама си се поставила в това положение, скъпа. Никоя дъщеря не казва всичко на майка си, особено когато знае, че ще я разочарова.

— Нямаше да се разочаровам, ако Робин ми бе казала, че има уголемено сърце. Щях да се разтревожа.

— И да я накараш да се откаже от бягането.

— Вероятно.

— Ами ако тя не е искала това? Ако е решила да рискува? Тя е възрастен човек, Катрин. Това е нейният живот.

„Е? — помисли си Катрин. — Или беше?“ Упрекнала бе Моли, че използва минало време, но ако Чарли бе прав и тяхната Робин вече я нямаше, всичко се променяше.

Катрин винаги бе смятала, че познава и кътните зъби на Робин и че онова, което иска тя, го иска и Робин. Но ако не е било така преди и ако сега Робин не можеше да изрази желанията си, как да разбере какво да прави?

Катрин знаеше, че сега не е време да проявява неувереност, но не можеше да се отърси от нея. Беше минало много време от последната подобна криза. А тази я свари неподготвена.

Неувереността беше норма по време на израстването й, нещо като семейна традиция. Баща й, Джордж Уебър, беше секач. После дърводелец. После зидар. После градинар. При първата срещната трудност зарязваше работата си и минаваше към следващата. Същото беше и с майка й, Марджъри, която се бе отдала на народните занаяти — първо плетеше пуловери, след това шиеше платнени торби, после тъчеше върмонтски вариант на нантъкитско^[1] одеяло. Всичко, произведено от нея, беше красиво — или поне така мислеше Катрин. Когато нещата вървяха, Марджъри беше доволна. Но при първия признак на застой се захващаше с нещо друго.

Катрин гледаше от родителите си. Беше опитала силите си в градския отбор по плуване, докато не осъзна, че винаги ще е на второ място, и тогава се зае с цигулката. Когато остана втора в прогимназията, се обърна към актьорството. Щом не успя да стигне по-далеч от хора в мюзикъла, се насочи към рисуването.

И тогава срещна Натали Бойс. Учителка по изобразително изкуство в гимназията, Натали беше свободен дух, обличаше се нестандартно и казваше каквото мисли. Катрин беше очарована от нейната увереност и решимост — неща, които не беше виждала у дома. По предложение на Натали започна да рисува акварели, запозна се с основните техники и напредна много. Натали харесваше умението й да използва линиите и формите и виждаше в рисунките й вроден усет за пространство, но смяташе, че е твърде плаха с цветовете. Катрин опита да бъде по-смела, но виждаше живота повече в приглушени тонове, отколкото в ярки. Затова премина от акварел към глина.

На Натали това не й хареса. Двете водеха сериозни разговори. Спореха. Споровете им се прехвърлиха от изкуството към живота.

Катрин се върна към акварела. Работеше упорито през последните две години в гимназията. Когато кандидатства в художествената академия, силата й бе в използването на цветовете. Но едва когато напусна дома на родителите си, успя да приложи наученото докрай.

Родителите й бяха хора с чувство за дълг, които искаха само най-доброто за семейството си — толкова силно го искаха, че постоянно минаваха от едно занимание към друго, в безкрайно търсене на големия „удар“. Онова, което не разбираха, бе, че големите „удари“ не се случват от само себе си, а изискват талант, упоритост и усилена работа.